Самюел Бьорк
Пътувам сама (28)

28

Миа Крюгер се събуди с усещането за нечие присъствие. Не успяваше да отвори очи, продължаваше да лежи като в мъгла, полубудна, полунасън. С усилие отлепи клепачи, колкото да установи, че е сама. Нямаше никого освен нея. Потискаща бе мисълта, че сега животът й представлява това. Хотелската стая и разследването. Беше й все едно. Всичко това бе временно.

Ела, Миа, ела.

Така или иначе, скоро щеше да си отиде. Защо да се безпокои. Защо да мисли? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Неизвестно защо я болеше глава. След приема на различни опиати през последните няколко седмици си мислеше, че е имунизирана срещу такива детински болежки. Със Сюсане останаха до по-късно, отколкото предвиждаше, или отколкото двете предвиждаха — нали се бяха срещнали случайно — и попрекалиха с питиетата. Затвори очи и опита да се върне в съня си. Сънува Рогер Бакен. Той стоеше на покрива на хосписа там, в града. Татуираният орел вече не беше само на врата му, а покриваше почти цялото му тяло. Той се мъчеше да й каже нещо, викаше, но тя не го чуваше. Шумът от уличното движение бе силен, а и някой настояваше да говори на ухото й. Тя се опита да се обърне, за да види кой й говори, кой й шепне тези странни, непонятни за нея слова, но нямаше никого никъде. Рогер Бакен махаше с ръце, искаше тя непременно да го разбере, ала тя не чуваше нищо. „Ела тук — извика той. — Ела тук, долу!“. И после скочи. Бързо се понесе през въздуха надолу към нея. Татуировката се уголеми още повече, сега се простираше върху цялото му тяло и във въздуха около него. Ръцете му се превърнаха в криле. Краката станаха нокти. На главата му изникна клюн. Точно преди да се стовари върху нея, Рогер Бакен разпери крила и отлетя. Миа така и не разбра какво казва той. Образ от гробището. Надгробният камък на Сигри. Някой пак й шепнеше нещо, незрим глас. Някъде в далечината забиха камбани. На един остров. Камбаните забиха на Хитра. Уж бяха металически звуци от вечността, пък идваха от телефона в джоба на панталоните й до леглото. Тя се пресегна в просъница към източника на звука, докосна екрана и започна да говори, преди да се е събудила.

— Да? Миа на телефона.

— Извинявай, събудих ли те?

Беше Габриел Мьорк, новият. Онзи, сладкият, който се изчервяваше.

— Не. — Миа седна в леглото. — Колко е часът?

— Девет.

— Виж ти, рано си отишъл на работа.

Сега Миа се събуди. Сънят се стопи. На негово място се появи хотелската стая.

— Не съм се прибирал вкъщи.

— Божичко, да не си се пренесъл там?

Габриел се засмя.

— Е, не. Или май да, в някакъв смисъл. Имам да се запозная с много неща, чувствам се отговорен.

— Знам — увери го Миа.

Тя стана от леглото и вдигна щорите.

Нов пролетен ден в центъра на Осло. Деца на „Спикерсюпа“. Пенсионери по улица „Карл Юхан“. Кралят в двореца. Политиците в Стуртинга. Всички бяха заети с ежедневните си дела и нейна бе отговорността това да не се променя. Отлично разбираше за какво говори новоназначеният хакер.

— Трябва и да поспиш малко.

— Добре съм така — продължи Габриел. — Свикнал съм да работя през нощта. Помислих си, че те интересува какво съм открил?

— Разбира се. — Миа спусна щорите.

Не беше съвсем готова да започне деня. Искаше й се да се завърне в съня си. Какво й бе извикал Рогер Бакен?

— Не съм полицай — извини се Габриел, — така че не знам кое е важно и кое — не…

— Няма значение — прозя се Миа. — Просто кажи.

— Добре — продължи Габриел. — Знаеш, че лаптопът имаше двама потребители.

— Рогер и Ранди.

— Да, Рогер и Ранди. И тук има нещо странно.

— Какво?

— Да вземем първо Рогер. Никакви изненади. Не си е служил много с лаптопа, не е бил PCdude.

— Как го нарече?

— Знаеш, използвал е лаптопа само за това, за което обикновено хората го използват.

— Като например?

— Имейл, коли и мотори. Точно, както очаквах.

— Кой му е писал? Има ли нещо интересно?

— Всъщност не. Почти няма лична кореспонденция, от познати или нещо такова. Поръчал е няколко списания за мотори. Сметки, фактури… Реклами. Много тъжен живот е водил, поне ако съдим по имейла му.

— Не всички живеят живота си в интернет, Габриел — напомни му Миа.

— Да, разбира се, и все пак — странно е да няма нищо. Но не това е най-интересното.

— Ще изчакаш ли за секунда?

Миа задържа разговора и пролази до хотелския телефон на нощното шкафче. Набра номера на рецепцията и поръча закуска в стаята. Вчера бе пробвал бюфета и сега това й се струваше немислимо. Там имаше прекалено много хора.

— Тук съм.

— Хубаво — откликна Габриел. — Ще продължа да проверявам акаунта на Рогер, но друго е по-важно: намерих нещо интересно на второто потребителско име.

— Ранди?

— Да?

— Коя е тя?

— Това е странното.

— Кое?

Габриел замлъкна за момент.

— Май е по-добре сама да видиш, но съм напълно убеден, че е един и същ човек.

— Какво?

— Рогер и Ранди. Един и същ човек.

— Рогер Бакен е бил двама души?

— Да. Или не. Или да. Харесвало му е да бъде жена.

— Майтапиш ли се?

— Не, това е самата истина.

— Откъде знаеш?

— Потребителят Рогер е мъж. Има снимки на мотори и коли. Ходи на лов и пие. Потребителят Ранди е нещо съвсем различно. Той е жена. Запазените страници в браузъра са блогове за плетиво и интериор. Има негови снимки в женски дрехи. Все едно е водил два живота.

— Сигурен ли си?

Миа чу как от другата страна Габриел въздъхна.

— Добре де, не съм полицай, но виждам, ако мъж е облечен в женски дрехи.

— Извинявай — промърмори Миа. — Просто прозвуча невероятно.

— Напълно съм съгласен — каза Габриел. — Но е той. Сто процента. Ще се убедиш, като дойдеш.

— Идвам след малко — обеща Миа. — А телефонът?

— В него открих също толкова странни неща.

— Какви?

— Почти всички съобщения са изтрити и няма запаметени телефонни номера. Не знам с какво се е занимавал този човек, но във всеки случай е направил всичко възможно да се прикрие и да си заличи следите.

— Ако изключим снимките му като жена.

— Да, ако изключим тях, но те бяха на лаптопа, както отбелязах.

— Почти всички съобщения, казваш, са изтрити. Значи все пак си открил някои?

— Да, няколко. Неразбираеми са, но все едно.

— Прочети ми ги.

— Сега?

— Да, сега.

Миа се усмихна.

— Добре.

Габриел се прокашля и прочете каквото беше намерил.

— Има три съобщения. Всички са с дата 20 март.

— Денят, в който е умрял.

— Така ли?

— Да, хайде, чети.

На вратата се почука. Миа си наметна хотелския халат и взе закуската, докато Габриел открие съобщенията.

— Окей, първото е кратко.

— От кого е?

— Анонимно.

— Как е възможно? Можеш ли да си скриеш номера, когато изпращаш съобщения?

— Да, не е трудно — отговори Габриел.

— Сигурно съм като някоя баба, но как става? — Миа отпи глътка кафе. Беше горчиво. Изплю го. Изруга тихо. Не се научиха да правят кафе. Бърканите яйца и беконът в чинията й също не изглеждаха особено апетитно.

— Изпращаш съобщението през интернет. Txtemnow.com. От подобни страници. Има много такива и не е нужно да се регистрираш. Само набираш номера и изпращаш съобщението, с малко реклами — така се финансират.

— И какво е съобщението?

— Три са.

— Хайде, прочети ги.

— „Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето.“

— Моля?

На Миа й се повдигаше при вида на храната. Премести подноса върху перваза на прозореца.

— „Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето.“ Това е първото съобщение.

— Какво е отговорил?

— Не е отговорил. Не можеш да отговориш на съобщение без изходящ номер.

Миа седна в леглото и облегна глава на стената. Главоболието я поотпусна. Да летиш прекалено близо до слънцето. Татуировка на орел. Криле. Икар с крилете си. Летял прекалено близо до слънцето и крилете му се разтопили. Хюбрис. Надменност. Рогер Бакен бе направил нещо, което не е бивало да прави.

— Там ли си?

— Да, извинявай, Габриел, трябваше да помисля малко.

— Искаш ли да чуеш следващото?

— Давай.

— „Who’s there?“

— Това ли е съобщението? На английски?

— Да. Искаш ли да чуеш и последното?

— Да.

— „Bye, bye, birdie.“

Миа затвори очи, но не й хрумна нищо. Who’s there? Bye, bye, birdie? Точно сега не виждаше никакъв смисъл. Стана от леглото и отиде в банята. Погледна се в огледалото и не хареса това, което видя. Изглеждаше изтощена. Почти безжизнена. Същински призрак. Наведе се и пусна водата във ваната.

— Миа? Там ли си?

— Да. Извинявай, Габриел. Опитах се да открия смисъл в последните две съобщения.

— И?

— Не, засега нищо. Ще дойда след малко. Окей?

— Добре. Тук съм.

— Чудесно, Габриел. Много добра работа си свършил.

Затвори телефона и се върна в стаята. Остави апарата върху перваза на прозореца и опита една хапка от закуската. Не успя да я преглътне. Все едно. Ще си вземе кафе и кифличка от „Кафебренерие“.

Who’s there? Bye, bye, birdie?

Миа се съблече и влезе във ваната. Топлата вода обгърна тялото й и я успокои. Прекарала си беше хубаво навън със Сюсане. Даже много хубаво. Разбраха се да се видят пак. Или не се разбраха? Миа не помнеше, накрая беше малко пияна.

Отпусна глава назад, върху ръба на ваната, и затвори очи.

Who’s there? Bye, bye, birdie?

He беше много, но все пак беше нещо.