Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (45) (Задава се буря)

Четирийсет и четвърта глава

Чарлс Ингам, шестият граф Мобри, седеше пред писалището в библиотеката на Кавендън Хол. Усмихваше се широко, загледан в документите пред себе си. В случая го развълнува телеграмата, която току-що получи, и се усмихваше, защото за пръв път от шест години финансите им бяха стабилни. Чувстваше огромно облекчение. Дължеше го на Хюго и на Пол, които направиха някакъв фокус.

Десетте милиона долара, възстановени след рискованата операция на фондовата борса, благодарение на тези двама мъже вече бяха в сметката на фондацията „Ингам“. Нямаше да останат твърде дълго там. Част от парите щяха да бъдат инвестирани в сигурни английски компании, избрани от него и Хюго, защото парите трябваше да носят пари. Но не искаха да поемат прекалено голям риск. Част от средствата нямаше да се пипат, за да се плащат държавните данъци, както и разходите по имението.

Но поне в момента не бяха на ръба на финансова катастрофа.

На вратата се почука и преди да отговори, се появи Хенсън.

— Може ли, милорд? Да не ви прекъсвам?

— Ни най-малко, Хенсън. Влезте, не стойте там.

Отново му направи впечатление колко подмладен изглежда икономът. Когато с Шарлот се върнаха от Цюрих през октомври, бяха изненадани от цветущото здраве на Хенсън, което ги зарадва.

Като погледна иконома, Чарлс забеляза, че нещо го безпокои, и веднага попита:

— Какво има, Хенсън? По изражението ти виждам, че имаме проблем.

— За жалост. Има силен теч в западното крило…

— Проклятие! Повечето от гостите ще бъдат настанени в това крило. Къде е течът?

— В стаята с уеджуудския порцелан, милорд.

— Боже мой! Дано да не е протекло по тавана и стените. Тази стая е произведение на изкуството и е пълна с антики.

— Повредата е във водопровода, лорд Мобри. Тръбата в банята се е спукала. Тед Суон вече я поправя, но няма да стане веднага. Ще отнеме няколко дни. Стаята няма да може да се използва поне седмица, Ваша Светлост.

— В същото крило има още много стаи. Какво предлагаш, Хенсън?

— С госпожа Туейтс набързо обиколихме и избрахме две спални и един апартамент. Спалните са Златната и Оранжево-розовата, а апартаментът е Венецианският, който вашата майка графиня Флоранс обичаше много, милорд.

— Там има богата колекция от венецианско стъкло, Хенсън. Затова не я използваме често. Ще си помисля, Хенсън. Ами Китайският апартамент в южното крило?

— Лейди Дафни няма ли да има нещо против, ако настаним гости в нейното крило?

— Предполагам, но ще я попитаме. Най-накрая тази стара тръба, която минава през много бани, ще бъде поправена.

Хенсън кимна и си отиде.

След малко в библиотеката влезе Шарлот. Докато вървеше към него, Чарлс си помисли: „Моята съпруга. Шарлот е моя съпруга. Моя, докато съм жив. Какъв щастливец съм!“.

Изправи се, когато тя застана до писалището, прегърна я и я целуна по страните. С нея беше неземно щастлив. През целия си съзнателен живот не се беше чувствал така. Шарлот наистина беше неговата по-добра половина.

Прегърна я през раменете и я отведе до камината, където седнаха пред буйния огън.

— Много е приятна… тази топлина. Днес е по-студено от обикновено, Чарлс. Ако излезеш на разходка, трябва добре да се облечеш.

— Къде беше, скъпа? Търсих те преди малко.

— Надникнах при лейди Гуендолин. Помоли ме да обсъдим тоалетите й за уикенда — отговори Шарлот.

— Но не ти е казала какво направи онзи ден, нали?

— Не. Какво се е случило?

— Написа ми чек за пет хиляди лири и беше непреклонна, когато й отказах. Пъхна ми го насила в ръцете и сърце не ми даде да й го върна. Щях да я обидя.

— Защо ти е дала тези пет хиляди?

— Били нейният принос за сватбата на Дидри и понеже аз съм нейният наследник, решила, че може да ми даде сега част от парите, вместо когато умре.

Шарлот видя как очите на Чарлс светнаха весело и на нея също й стана смешно.

— Наистина няма друга като нея. И между другото, настоява да я наричам „лельо Гуендолин“.

— И би трябвало. В случая е права.

— Както и да е, беше мил жест от нейна страна и парите няма да са ни излишни. Ще наема петнайсет жени от селото, Чарлс, и естествено ще им платя.

— Петнайсет? И за какво? — учуди се Чарлс.

— Да се грижат за гостите. В къщата ще отседнат около двайсет души. Студено е, вали сняг. И през деня и вечерите ще има най-различни събития. Ще дойдат и други гости, Чарлс.

— Да, наистина, постъпила си разумно.

— Готвачката също има нужда от допълнителни помощници — отбеляза Шарлот. — На поканените у дома трябва да се сервират закуска, обяд, вечеря и наех готвач, който да помага в кухнята. Това, между другото, е моят принос за сватбата.

— Шарлот, не! Няма да приема.

— Вече платих предварително. Уредено е.

Чарлс въздъхна дълбоко.

— Какво да правя с теб? — поклати глава той.

— Винаги можеш да ме целуваш, Чарли… колкото искаш и когато поискаш — засмя се тя. — Вече сме женени. Няма повече да се крием.

На вратата се почука и влезе Дафни. Веднага заговори:

— Много се радвам, че и двамата сте тук. Преди малко Марк се обади на Хюго. — Очите й се напълниха със сълзи и гласът й потрепери: — Леля Лавиния няма да дойде утре. Изглежда, състоянието й се е влошило.

Дафни седна на дивана. Шарлот се настани до нея и я прегърна през раменете.

— Много съжалявам — прошепна.

Чарлс остана смаян. Та нали сестра му беше в ремисия? Почувства се безпомощен, обзе го предчувствие, че Лавиния ще си отиде. Ракът беше убиец. Отпусна се на канапето разтревожен, изплашен, изпълнен с разкаяние.

След малко се появи и Хюго и седна при тях пред камината.

— Марк се извинява, че не се е обадил на теб. Не е адекватен, много е разстроен, затова се е обадил на мен, Чарлс. Лавиния е много зле. Смята, че е по-разумно да остане в Лондон.

— Разбирам — отговори Чарлс. — Ще говоря с него по-късно, а може би ще мога да чуя и Лавиния.

Дафни възкликна:

— Бяхме толкова груби с нея. Ужасно съжалявам. Мислех си, че ще я накарам да се почувства по-добре през този уикенд. Исках да осъзнае, че я обичаме.

— Съжалявам, че заради мен прекратихте близките си отношения с нея — намеси се Шарлот. — Мен наистина не ме засегнаха думите й и знаех, че ще ме приеме. В края на краищата сме приятелки от детството.

— Знаела си! — изненада се Дафни и въздъхна дълбоко. — Разбира се, нали си Суон.

— Ванеса ще дойде, нали? — попита Чарлс, поглеждайки Шарлот.

— Да, скъпи, пристига утре с Ричард.

— Лично аз съм доволна, че леля Гуендолин отмени годежното тържество за Ванеса и Ричард — отбеляза Дафни. — Лавиния е болна и Ванеса постъпи правилно, като помоли леля Гуендолин да отложи приема. Освен това сватбата на Дидри е съвсем скоро. — След кратка пауза прибави: — Съжалявам, че Дидри няма да е тук този уикенд. Какво разочарование! Предполагам, че спазва препоръките на лекаря.

— Да, Дафни. Никой не иска повече от нея да бъде в Кавендън — обясни Чарлс. — Пол ми писа, че според лекаря не бива да пътува, иначе може да загуби бебето. Засега е принудена да лежи.

Шарлот се помъчи да успокои Чарлс.

— Абсолютно сигурна съм, че с Дидри всичко ще мине гладко. Не се тревожи.

Дафни искаше да смени темата и каза:

— И да не забравя, папа̀, Уилсън е трогната, че си й благодарил за помощта да си върнем бижутата.

— Много съм й благодарен, както и на твоя забележителен екип.

— Майлс твърди, че бил негов.

— Нека тогава да го наречем „екипът, който победи“ — промърмори Чарлс. — Уилсън сега при нас ли е на работа, Дафни?

— Да, папа̀, и е чудесна. Изключително опитна камериерка. Освен това е полезна не само като камериерка. Добър човек е. — Погледна баща си и добави: — Майлс каза, че тези бижута са прокълнати. Според него трябва да ги продадем на търг, папа̀.

Този коментар смая Чарлс и той възкликна:

— Ние нищо не продаваме. Оправяме се отлично в момента. Няма причина за безразсъдни постъпки.