Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (29) (Задава се буря)

Двайсет и осма глава

Дидри тъкмо дооформяше прическата си, когато телефонът оглушително зазвъня и тя скочи. Втурна се да го вдигне и задъхана се обади:

— Ало?

— Дидри, леля Гуендолин е. Имаш ли малко време, скъпа?

— Разбира се, лельо Гуен. Имаш ли новини за мен? Дано да си научила нещо.

— Да, научих. Срещнах се с Хауард Пинкертън в петък вечер и той ми каза, че е говорил с човек от Министерството на войната. Слухът, който бил пуснат за теб, е по-скоро шушукане, отколкото гръмки приказки. Добра новина, нали?

— Добра е, да. Но не мога да престана да се чудя защо Алфи Фенъл го представи толкова… натрапчив, като че ли всички клюкарстват за мен.

Очевидно Дидри беше озадачена.

— И аз се чудя. Стигнах до заключението, че когато една клюка се повтаря, става по-страховита. Инспекторът се съгласи с мен. Повечето хора преувеличавали, така отбеляза той.

— Знаеш ли с кого е разговарял, лельо?

— Не зная името, ако това имаш предвид. Говорил е със служител от средното ниво, не с някоя важна клечка.

— О, така ли? А защо не се обърнал към някой от шефовете? — попита Дидри, сякаш разочарована.

— Очевидно знае кое е по-разумно и е решил да не привлича внимание към теб. По този въпрос бях на същото мнение.

— О, да, да, мисля, че е имал право, лельо Гуен. Благодаря ти, че ми помагаш.

— Инспектор Пинкертън стигна до заключението, че слухът е разпространен от човек, който те познава извън министерството, в частния ти живот. Досещаш ли се за някого, Дидри?

— Не. Що за приятел ще пусне такъв противен слух за моята работа?

— Някой, който не ти е приятел, предполагам. Някой, който иска да ти навреди. Или да те изплаши може би. Да те паникьоса, е най-точният израз според мен.

Дидри стисна слушалката и се умълча. После каза:

— Сигурно някой ми се пише приятел, а всъщност ми е враг. Но не зная кой би могъл да бъде.

— Помисли си, скъпа… току-виж ти хрумне нещо. А сега трябва да затварям. Ще се видим на вечерята. Реших, че е по-разумно само двете да поговорим по този въпрос.

— Благодаря, лельо Гуендолин. Ще се видим у Дафни.

Дидри тъкмо затвори телефона и той зазвъня отново.

— Ало?

— Дидри, аз съм — обади се Пол Драмънд. — Питах се кога да дойда да те взема.

— След около двайсет минути, половин час…

— Нека да са двайсет минути. Искам да говоря с теб.

— Добре ли си? Стори ми се… твърде лаконичен, Пол.

Той се засмя.

— О, не, грешиш, ще дойда след малко.

Затвори, без да каже нищо повече.

Дидри седна пак пред тоалетната масичка и доразреса косата си. Загледа се в огледалото и прецени, че тънката синя очна линия подсилва цвета на очите й. Също черният туш за миглите. Обичаше да се гримира и да се преобразява.

Откакто се измъкнаха тайно от приема в Кавендън по случай сватбата на баща й през юли, с Пол се срещаха.

Тогава той й прошепна, че иска да остане насаме с нея, някъде, където да поговорят и да бъдат само двамата. Отхвърли идеята да останат в къщата, понеже знаеше, че когато има важни събития, прислугата се скатава къде ли не.

И така, хвана го за ръка и го поведе към павилиона в градината. Беше светла, звездна нощ, пълната луна огряваше повърхността на езерото и на Пол му беше приятно, че са навън, далеч от другите.

В павилиона седнаха на градинските столове и след минута той я прегръщаше през раменете и я целуваше. Отвърна на целувката му и почувстваха разгаряща се страст и несъмнено физическо привличане.

И когато той посегна да погали гърдите й, нейният стол се заклати, катурна се и тя хвана ръката на Пол, политайки надолу. Неговият стол също се катурна и той падна върху нея. Телата им се оплетоха, двамата смаяно се загледаха и се разсмяха. Спомни си, че смехът им беше почти истеричен, и естествено еротичното настроение се изпари.

Но не за дълго. Следващата седмица Пол я покани на вечеря. Понеже беше идеален кавалер, отиде да я вземе, но изобщо не излязоха от дома й. Той отмени резервацията и вместо да отидат на вечеря, правиха любов.

Пол беше пламенен любовник. Страстен, чувствен и мъжествен. Тази вечер в нейния апартамент започна тяхната любовна история. Неговата привързаност, внимание, сърдечност и искрен интерес й помогнаха да излекува наранената си душа. Тъгата й започна да се разсейва.

И сега, най-ненадейно, след разговора с леля й Гуендолин дори се успокои заради работата си в министерството и слуховете. Сложи си перлите, които Пол й подари, и докато закопчаваше колието, се загледа в снимката, на която той беше със заварения си брат Тимъти. Тя го помоли за негова снимка и той й даде тази. „Друга нямам — обясни й. — Тим се грижеше за мен след смъртта на баща ни.“

Загледа се в Пол. Имаше фини черти и високо чело, руса коса, светлосиви очи и искрена усмивка. Дори на четирийсет и осем приличаше на колежанин, което много й харесваше.

Семейство Драмънд от Ню Йорк и Кънектикът бяха банкери, принадлежаха към социалния елит и родословието им можеше да се проследи до Англия и първите заселници, доплавали с кораба „Мейфлауър“. Майката на Пол беше още жива, тъкмо беше навършила седемдесет. Тимъти, синът на баща му от негов първи брак, управляваше семейната банка, беше женен и имаше двама сина близнаци и дъщеря.

Пол й разказваше за семейството си през двата месеца, откакто се срещаха, но никога не споменаваше съпругата си. Дидри, понеже беше добре възпитана, никога не питаше. Знаеше само, че е починала.

Погледна часовника и веднага стана, за да се облече. Той щеше да дойде всеки момент, а тя мечтаеше за него, вместо да се приготви. Роклята й беше с марката на Сесили Суон, много изискана, а полата малко под коляното подчертаваше елегантните й крака. Дидри притежаваше шик, което беше нейна характерна черта. Помисли си, че е по-елегантна от своите сестри. И защо не? Беше лондончанка с кариера.

Докато си обуваше обувките, си мислеше за Пол Драмънд и се питаше как ли ще се развие тяхната любовна афера. Нямаше представа, но напоследък животът я радваше. Засмя се и отиде да си избере подходяща чанта. Вече не се чувстваше като лелята стара мома, която не знае нищо друго, освен да работи.