Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (44) (Задава се буря)

Четирийсет и трета глава

Пол Драмънд беше в кабинета си в кантората на Хюго и преглеждаше бележките за приема в Ню Йорк, с който се бе захванал напоследък. Щеше да бъде по случай сватбата му с Дидри за семейството му и за стари приятели. Щеше да бъде в тесен кръг, но елегантен.

Погледна календара. Днес беше четвъртък 30 септември. Точно след десет дни в събота на 10 октомври с Дидри щяха да станат съпруг и съпруга.

Дидри сияеше от радост, че като булка баща й ще му я предаде пред олтара. Церемонията щеше да бъде в лондонска църква, а приемът — в къщата на Гровнър скуеър.

И той се радваше, че брат му Тимъти вече е в Лондон. Пристигна преди няколко дена и отседна в хотел „Риц“ с жена си, петнайсетгодишната им дъщеря Гуинет, двамата сина близнаци Ланс и Коул по на дванайсет години. Тим щеше да бъде негов кум.

Дулси, Дилейси и неговата племенница Гуинет щяха да бъдат шаферки на Дидри с рокли на Сесили, която ги скицира и уши заедно с булчинската рокля.

И двамата искаха скромна сватба, но Дидри държеше на няколко неща, включително на свита, която да му бъде в помощ. Когато попита кой ще бъде в неговата свита просто от любопитство, тя му отговори с весели пламъчета в сияйните си сини очи:

— Джеймс Брентууд, Майлс, Хюго и Хари Суон.

След сватбата щяха да прекарат няколко дена в Лондон, след това щяха да отплават с „Аквитания“.

В Ню Йорк щяха да живеят в неговия триетажен апартамент на Парк авеню. Преди две години майка му се премести и го остави на него. Беше твърде голям за нея и стълбите я затрудняваха. Оттогава живееше в неговия малък, ергенски апартамент на Пето авеню, който Елизабет ремонтира. Там й беше много по-удобно.

Сега си помисли колко хубава беше идеята за тази размяна. Имаше прекрасен дом, където да заведе Дидри, както и семейното имение в Кънектикът, което му беше завещано от неговия баща.

Телефонът иззвъня и сепна Пол.

— Драмънд — рече той.

— Здравей, Пол — чу гласа на брат си.

— Каква хубава изненада. — Погледна часовника и като видя, че е почти дванайсет, попита: — Свободен ли си да обядваме, Тим?

— Да, но преди това искам да се срещна с теб и Хюго в кантората. Ще съобщиш ли на Хюго?

— Разбира се, но може да е зает.

— Трябва на всяка цена да се освободи от други ангажименти. Ще говорим за нещо много важно. Спешно е. Сега излизам от хотела и след петнайсет минути съм при вас.

Тим затвори телефона.

Пол веднага стана, притесни се и излезе от кабинета си, недоумяващ какво се е случило. Нещо с бизнеса не беше наред, а не със здравето на майка му.

Почука на вратата на Хюго и влезе без покана, толкова беше разтревожен.

Хюго говореше по телефона и погледна втренчено Пол.

— Ще ме оставиш ли за минута-две?

— Съжалявам. Случило се е нещо, сигурно е свързано с бизнеса. Тим иска да се срещне с нас. Веднага. Идва насам.

— Дафни, ще затварям — каза Хюго. — Ще ти се обадя по-късно, скъпа. — Остави слушалката и попита: — Не намекна ли за какво става въпрос.

— Не, но аз го познавам много добре. Беше напрегнат, изнервен, и имам лошото чувство, че е заради нас.

* * *

— Вчера късно следобед ми се обади Алън Карлтън. Както знаеш, Пол, той е заместник-председател на банката — започна Тим и погледна Хюго. — Умен мъж, с големи връзки, слухти и знае повече от всеки друг за банките и за Уолстрийт.

Хюго кимна.

— С други думи, той е надежден източник.

— Повече от надежден. Няма да ми каже нищо, ако не е абсолютно сигурен, че е вярно.

— Как го постига? — попита Хюго.

— Не зная и не питам, но той никога не ме е подвеждал.

— Какво ти каза вчера?

Тревогата на Пол растеше и търпението му се изчерпваше.

— Според информация, която току-що беше получил, Трансатлантическата самолетна компания била в бедствено положение. Отчаяно се нуждаели от капитал. Той предрече, че ще се сгромоляса, при това съвсем скоро.

— Боже мой! — викна Хюго абсолютно шокиран. Лицето му стана мъртвобледо.

Пол също загуби самообладание и пребледня. Гласът му трепереше, когато попита:

— Кога се очаква? Алън спомена ли?

— Не. Само изказа предположение. Но ще бъде скоро, в рамките на този месец. Ал Бъркин, онзи, дето управлява компанията, е намислил някакъв трик. Вероятен купувач за Трансантлантик, някакъв немски магнат. Но дали той ще спаси компанията, не знаем.

— Значи в момента те не могат да изплатят дяловете ни — промърмори Хюго.

Тимоти възкликна:

— Те нямат с какво да ви платят! Нямат пари.

— Инвестирахме двайсет милиона — успя да изломоти Пол. — Които ще изгубим, ако компанията се сгромоляса.

— Когато се сгромоляса, Пол, защото това е факт. Ще обявят банкрут. Така че инвестициите ще отидат по дяволите, свършено е, вятърът ще ги отнесе — каза брат му с категоричен глас, клатейки глава.

Хюго изумено ги гледаше с отворена уста и се свлече на стола, сякаш пред припадък.

Тимоти продължи:

— Изгубили сте по пет милиона. Такава загуба можеш да преглътнеш, Пол. Ами ти, Хюго, можеш ли да си позволиш да загубиш пет милиона?

— Предполагам, пък и имам някои други инвестиции, които да обърна в пари и да запуша дупките, и да запазя финансова стабилност. Говоря за семейството си. Но Кавендън вложи десет милиона в Трансатлантическата компания. Такава загуба те не могат да си позволят. Парите, които вложихме, бяха за бъдещето: данък наследство, налози, за поколенията…

Хюго не довърши изречението.

Мълчанието продължи твърде дълго. Атмосферата натежа от тревога и отчаяние. И тримата се бяха прегърбили на столовете си, осмисляйки ужасната новина.

Пол заговори пръв:

— Не мога да разреша Кавендън да понесе такава загуба. Грешката е моя. Аз препоръчах Трансатлантическата компания. Ще продам от имотите. Трябва да им върна парите. Ще се оправим някак.

— Кой имот имаш предвид? — попита Тим.

— Апартаментът в Лондон. Когато се върнем, ще живеем в апартамента на Дидри. Къщата в Кънектикът с около осемстотин акра земя. Голяма е, както знаеш, с всички удобства. Басейн, тенискорт, парк, стопански постройки, работилници, които също струват нещо.

— Да, наистина — съгласи се Тим. — Но продажбата на недвижима собственост изисква време.

Пол продължи:

— Искам банката „Драмънд-Манхатън“ да ми отпусне сумата, Тим, по тази причина. Ще гарантирам с имота. Щом се продаде, банката ще си получи парите.

— Добре, ще го уредя — потвърди Тим, без да размисли и минута. — Знаеш, че има Банков съвет, но едва ли ще ни затруднят. — Изправи се и подаде ръка на Пол. — Подписано, подпечатано и доставено. Споразумяхме се.

Пол кимна.

— Благодаря, Тим. Много съм ти благодарен. Искам веднага да го направим. Защото вестниците ще гръмнат с новината за банкрута. И навярно по-скоро, отколкото предполагаме. Не ми се ще Чарлс да се разтревожи. Или Дидри. Да не забравяме, че след десет дни се женя.

— До тогава ще разрешим проблема — успокои го Тимъти. — Обещавам.

Объркан и смутен от тревога, Хюго едва успя да промълви:

— Благодаря, Пол. Безкрайно съм ти признателен, Чарлс също ще оцени жеста.

— Ще ги уведомим ли за проблема с Трансатлантическата компания този уикенд? — попита Пол и погледна Хюго.

— Може би е по-добре засега да премълчим — отвърна той бързо. — Защо да им помрачаваме радостта от предстоящата сватба?

— И аз съм на същото мнение — отвърна Пол. — Като познавам Тим, той ще действа бързо. Нали, Тим?

Тимъти кимна.

— Не се съмнявай. Малко по-късно ще се обадя на Алън. Той ще задвижи процедурата и ще говори със служителите, които отговарят за недвижими имоти.

* * *

Доста по-късно същия ден, когато най-сетне остана сам, Хюго се замисли. Пол се оказа предан, не беше се лъгал в него. Хюго беше благодарен, че Тимъти Драмънд се оказа в Лондон, и беше готов да помогне.

От друга страна, знаеше какво представляват банковите съвети. Трудни. Всички бяха трудни. И това го тревожеше. Бордът на директорите на частна банка „Драмънд-Манхатън“ можеше да откаже заема. И тогава какво щеше да стане?

Ако фондацията „Ингам“ не си върнеше десетте милиона, в края на краищата Кавендън щеше да загине. Не веднага. Не и следващата година, защото имаха още капитал. Но не достатъчно. Имението нямаше да оцелее дълго и родът Ингам щеше да западне.

Хюго се прибираше вкъщи с натежало сърце и се чудеше как да скрие последните събития от Дафни. Трябваше да крие. Ще се моли на бога за спасение.