Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (37) (Задава се буря)

Трийсет и шеста глава

— Не е ли необяснимо какви странни неща ни карат да обичаме? — каза Пол Драмънд и взе ръката на Дидри.

Тя го погледна сепнато и вдигна вежда.

— Какво имаш предвид.

Той не отговори веднага и като я гледаше замислено, се чудеше откъде да започне. Бяха в ресторанта на хотел „Риц“.

Дидри търпеливо чакаше. Беше й приятно, че Пол я покани на обяд. Вчера стана ясно, че е бременна. Той й се обади в осем сутринта и настоя да се срещнат. Тя естествено се съгласи, защото възнамеряваше да му съобщи новината. Имаше страшно много работа в министерството, но знаеше, че ще успее да я свърши по-късно. Ето че беше тук и си беше глътнала езика от страх, защото знаеше, че трябва да му каже. Надяваше се, че ще се зарадва.

Накрая той продължи:

— Красива жена си, но не те обичам само заради това. И заради твоето остроумие, екстравагантност, резките забележки, без да са обидни. Обичам устните ти и начина, по който ги свиваш, щом се замислиш. И най-вече обичам твоя ум и блестящия ти начин на мислене. Искам…

— О, Пол, какви прекрасни, ласкави неща ми говориш — прекъсна го тя, изненадана от думите му. — И аз те обичам също по най-различни причини. Тук си прав.

Той бръкна в джоба си и извади мъничка кутийка.

— А това ще го носиш ли? Ще станеш ли моя съпруга?

Дидри не очакваше предложение в този момент, изгуби дар слово и го зяпна. Но и се почувства на седмото небе. Бебето й беше в безопасност. Сърцето й преливаше от щастие.

Пол я гледаше неспокойно.

Тя забеляза тревогата в очите му и възкликна:

— Да! Да! Ще стана твоя съпруга.

Щастлива усмивка озари лицето му и той стана, заобиколи масата и я целуна по страната. След това отвори кутийката, извади диамантения пръстен и го сложи на безименния пръст на лявата й ръка. След секунда вече седеше на стола срещу нея и я гледаше с очи, сияещи от любов.

Дидри се взря в ръката си и примигна, като забеляза големината на диаманта.

— О, Пол, толкова е красив! Прекрасен е. — Очите й се смееха, когато попита: — Кога намери време да избереш пръстен? Толкова си зает с Хюго.

— Всъщност отидох да потърся пръстен още през първата седмица, когато вече се познавахме… в библейски смисъл — отвърна той. — Отдавна го имам.

— Знаел си, че искаш да прекараш живота си с мен!

Гласът й прозвуча изненадано, което пролича и на лицето й.

— Да, Дидри, знаех. Мислех си, че сме създадени един за друг. Ти не почувства ли същото?

— Много бях влюбена, но не бях сигурна за теб, независимо от невероятното привличане между нас.

Той се разсмя. Като застана малко по-стегнато, продължи:

— Значи сме сгодени. И ще се оженим, но има няколко неща, за които трябва да поговорим. Нека първо да поръчаме обяда, да не го мислим — добави енергично и сякаш се промени.

Направи знак на сервитьора, поръча дом периньон и поиска менюто. След като сервитьорът се отдалечи, Пол каза:

— Снощи ти обясних, че майка ми не е много добре и трябва да се върна в Ню Йорк по-рано, отколкото предполагах. Не споменах, че там имаме делови проблеми. Слава богу, с Хюго сме на едно мнение, но ще отнеме време.

— Да не би да намекваш, че няма да се върнеш в Лондон толкова скоро, колкото очакваше? — попита тя тихо.

— Да, и затова искам да дойдеш с мен. Ще дойдеш ли?

— Разбира се, но… — Прекъсна за момент и се престраши: — Трябва да ти кажа нещо, Пол. Нося твоето бебе. Бременна съм.

— О, боже мой, Дидри! Това е прекрасно, защо не ми каза?

Изненада, радост, доволство избликнаха в еуфория.

— Едва вчера разбрах. Мисля, че трябва да се оженим колкото е възможно по-скоро, нали?

— Естествено. Ще се побъркам от радост, че ще бъда баща. Това е събитието на века. Не мога да си намеря място, толкова съм щастлив.

Вдигнаха наздравица, чашите им звъннаха и тя видя щастието, изписано на лицето му. На Пол му олекна, че най-после й предложи.

— Да поръчаме ли обяда?

Дидри взе менюто и хвърли поглед. Не беше гладна и затова си поръча печен на скара морски език.

Пол си поръча същото, след това с удоволствие отпи от шампанското. Знаеше, че ще се разбират. Дидри беше съвършената жена за него със своята елегантност, изискани маниери, остър ум, без да се споменава красотата й. Щеше да бъде великолепна майка. Освен това беше открил, че сексуално си допадаха, и нейната чувственост и ентусиазъм в леглото го вълнуваха.

— Какъв делови проблем имаш? — попита Дидри и прекъсна мислите му. — Или не ти се иска да го обсъждаш с мен.

— Разбира се, че искам да го обсъждам с теб. Преди няколко години с Хюго инвестирахме в малка производствена компания, защото повярвахме в нея. Честно казано, помислихме, че има голям потенциал. След това започнаха да искат още пари, което не ни хареса, не харесваме и шефа на компанията. Трябва ми повече информация, преди да вложим още пари, и Хюго се съгласи с мен. Всъщност се интересуваме дали можем да им продадем нашите дялове и да си върнем парите.

— Какво произвеждат? — попита Дидри, любопитна както винаги.

— Самолети. Инвестирахме в компанията заради нейния потенциал и защото отдавна се убедих, че самолетите ще бъдат превозно средство и ще пътуват по целия свят.

— Това е бъдещето — съгласи се тя, после попита: — Защо се разколебахте така изведнъж?

— Не е изведнъж. Прецених, че има риск. Предчувствие, предполагам, но аз винаги обръщам внимание. На това ме научи баща ми. Никога не се питам колко ще спечеля в някоя сделка, а колко ще загубя.

— Смяташ, че ще загубиш много, щом имаш опасения за сделката — уточни Дидри.

— Точно така. Не можем да си го позволим. Кавендън не може да си го позволи. Имението е тежко бреме за баща ти, но ти знаеш. С Хюго се надяваме да продадем дяловете си на компанията и да вложим приходите в нов покрив на северното крило на къщата.

— Зная, че разходите за поддръжка и ремонт струват скъпо — прошепна Дидри, благодарна, че Хюго и Пол се грижат имението да не западне, поне досега.

— Обедът ни пристигна, скъпа. Не зная за теб, но аз умирам от глад.

Тя не отговори и отпи глътка шампанско.

— Като обядваме, ще пресечем улицата и ще отидем пак в магазина на Сесили в пасажа. Ще си избереш от нейните дрехи. Това е моят годежен подарък, Дидри.

— Много мило, Пол. Благодаря ти.

— В Ню Йорк става много студено през зимата — обясни Пол, после продължи: — Как ще отпразнуваме годежа, Дидри? Бих искал да поканя семейството ти в „Савой“. Чудесно място за празненства с оркестъра на Карол Гибънс, музика и танци. Какво ще кажеш?

— Ще бъде фантастично. Умееш да разглезваш.

— Още нищо не си видяла, милостива госпожице — отвърна той със силен американски акцент.

Дидри се разсмя и после изведнъж потрепери. „Лази ме студ“ — спомни си стария йоркширски израз.

Взе вилицата и бодна парченце риба. В същия миг й се повдигна и остави вилицата.

Погледна Пол и каза:

— Мисля, че трябва да се оженим в Лондон, съгласен ли си?

— Разбира се, че съм съгласен. После ще отплаваме за Ню Йорк с „Аквитания“ и това ще бъде нашето сватбено пътешествие.