Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (7)

6

Тази нощ в опърпания тристаен апартамент под наем в Пауел, на три пресечки от малкия корпус на Северозападния обществен колеж, Ейприл Пикет седна зад разнебитеното си бюро, за да довърши купата изстинала пилешка супа. Наистина се опита, но сатирата „Кандид“ от Волтер така и не я грабна. Препрочитането на първите пет страници цели седем пъти също не донесе желания ефект. Професорът заяви, че ще й бъде забавно, но в действителност текстът не можа да предизвика и усмивка.

Не всички от книгите, които беше принудена да чете, бяха ужасни. „Старецът и морето“ на Хемингуей си беше наред, защото се разказваше за риболов например. Баща й щеше да я хареса. Но „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман я накара да потръпва от гняв, че си губи времето, вместо да прави нещо полезно, като да се грижи за коня си, да хвърля въже или да излезе с останалите членове на екипа по родео. Не че човекът не обичаше Америка — напротив, — но той го правеше по толкова малоумен и преувеличен начин, че това я отблъсна.

Ейприл не беше книголюбител, както по-голямата си сестра Шеридън или майка си и баща си, нито дори като Луси. При нея винаги се появяваха по-интересни неща за вършене и думите лесно я отегчаваха. Плюс това, да прави едно и също нещо с всички останали й се струваше някак престъпно. Но за да остане в отбора, което беше важно за нея, трябваше да се старае в следващите класове.

Единствения цитат от Уолт Уитман, който й направи впечатление и го запомни, бе: „По-малко се подчинявай. Повече се съпротивлявай!“. Тя беше публикувала тази сентенция и на Фейсбук страницата си с мисълта някога да я направи на татуировка, защото напълно я описваше… Останалата част от Уолт Уитман тя можеше и да подмине.

 

 

Идеята за този колеж и всички тези неща беше на Джой Банън и като повечето от идеите на Джой и тази се оказа добра.

Джой като Ейприл беше работила дълги часове като продавач и дистрибутор в „Уелтън Уестърн Уеар“ в Садълстринг. Ейприл беше започнала там в първата година от гимназията, а Джой се присъедини по-късно.

За известно време това беше страхотна работа. „Уелтън“ беше неофициален център на вселената на каубоите в страната и Ейприл беше неговата принцеса. Тя беше в състояние да отговори на претенциите на всеки родео каубой, както и да си купи собствени стилни дрехи с доста добра отстъпка. Ейприл винаги беше добре осведомена и знаеше най-новите модни тенденции, освен ако клиентите не се окажеха магарета.

Това е и мястото, на което за първи път срещна Далас Кейтс. Преди това най-близкото негово копие, до което се беше доближавала, бе картоненият дисплей с реклама на ризи и дънки.

Той беше по-голям, добре изглеждащ, чаровен и имаше намек за заплаха, към която Ейприл веднага се привърза. Неговата репутация отстъпваше пред любезността и очарованието, с което подхождаше към нея. Беше й предложил билети за първи ред на родео състезанието същата вечер, в която той спечели титлата. А по-късно, когато я покани да излязат, не направи нищо неподходящо. Даже на първата им истинска среща пожела да се срещне с родителите й, което я изненада.

Това беше първият път, когато видя баща си да заема такава твърда позиция срещу някой, когото тя харесва. И ако някога беше посрещал приятелите й с думите: „Имам пушка, лопата и десет акра земя“, то с Далас се държа сериозно и резервирано.

Беше прав.

Тя все още съжаляваше за връзката си с Далас, въпреки че първите няколко месеца бяха наистина диви, приключенски и вълнуващи. Двамата отсядаха в хубави хотелски стаи в големите градове, както и в мотели заедно с други каубои. Но да бъдеш с Далас означаваше и да бъдеш и с неговите родео фенки, които той имаше в изобилие във всеки щат. Ейприл трябваше да се примири с това, но не успя и разгорещените им скандали скоро се превърнаха в тема за клюки из тълпата.

Тогава той я изрита от камиона си насред пътя.

И последва всичко останало…

 

 

Когато Ейприл отново се върна в магазина, Джой беше все още там, но някогашната тръпка от работата беше изчезнала. Тя разбра, че отсега нататък завинаги ще бъде известна като момичето, което свали Далас Кейтс, а шушукането на служителите и клиентите се чуваше навсякъде.

За разлика от Ейприл, Джой беше местно момиче, ученолюбиво и недотам заинтересовано от момчетата. Тя беше слаба и обикновена на вид и не провокираше желание у каубоите, дори и обута в нейните суперстилни дънки.

Всъщност нейната страст бяха конете, а единственият друг човек, толкова луд по тях, когото Ейприл познаваше, беше майка й. По тази причина Ейприл никога не се заинтригува толкова от тях.

„По-малко се подчинявай. Повече се съпротивлявай!“

 

 

Така един късен съботен следобед Джой се обърна към нея с думите:

— Погледни ни само.

— Какво ни е?

Джой вдигна ръце, сякаш за да обхване целия магазин:

— Тук сме от толкова дълго време и правим все едни и същи неща. Дрехите и обувките идват и си отиват, но ние продължаваме да си седим на минимална работна заплата. И след година ще бъде точно същото нещо.

— Е?

— Ами това ли искаш да правиш до края на живота си? Да продаваш дрехи и обувки?

Ейприл сви рамене, осъзнавайки, че всъщност не иска. Тогава Джой заобиколи тезгяха и придърпа един флаер, рекламиращ местния колеж.

— Мога да яздя, но не знам нищо за хвърлянето на ласо — каза Ейприл, заинтригувана.

— Това е смисълът — отвърна Джой. — Много малко хора го правят. Но аз имам леля, която работи в Северозападния колеж в Пауъл. Тя ми каза, че за да може отборът по родео да получи финансиране, колежът трябва да организира събития. Това е по-добро, отколкото състезанията с бъчви, защото не е нужно да се харчат осемдесет хиляди долара на кон и всеки може да участва. Отчаяни са да сформират женски екип и са готови да вземат всеки, занимаващ се с коне.

— Всеки? — учуди се Ейприл. — Дори и нас?

— Така каза леля ми.

Ейприл погледна рекламната брошура — настоящият отбор по родео позираше заедно със своите треньори.

— Наситих се на подобни неща…

— Наистина ли?

— Ами…

В ранчото, където Джой бе отраснала, отглеждаха коне и баща й с радост би заел един на Ейприл, ако двете момичета сериозно обмислят идеята да отидат в колеж.

 

 

„Идеята проработи“ — помисли си Ейприл сега. Тя и Джой се разбираха добре и само седмица по-рано успяха да вземат трето и четвърто място в състезанието по родео, което си беше необичайно за новобранци. Ейприл с изненада откри, че може да хвърля въже, и това й се хареса.

Обичаше и отбора, защото той й даде солидна основа от знания и това й позволи да пътува из региона. Да не говорим за влюбените в нея каубои, макар че нито един от тях не можеше да спечели сърцето й. Ейприл беше присъствала на толкова големи първенства, за които тези лоши момчета дори и не подозираха, че съществуват.

Тя знаеше, че една от причините да е привързана толкова към колежа и тима си е, защото никой никога не бе очаквал от нея да тръгне в тази посока. Противоречието беше в природата й. В миналото тя бе отбила всяка идея на майка й да иде в колеж, просто защото това щеше да изглежда като следване на чужди желания.

Ейприл съзнаваше напълно, че е труден характер. Тя също така знаеше, че родителите й бяха развълнувани от факта, че успя да получи родео стипендия. Както знаеше, че те няма да се шокират, ако избяга и се превърне в служител на пътуващ карнавал или нещо подобно. Но отиването й в колеж — това беше наистина грандиозно.

Те бяха в очакване тя да се откаже, но за сега Ейприл нямаше причина да го прави.

Джой беше добър и разумен съквартирант. Тя рядко водеше момчета у дома, а и беше отличен готвач. Не беше претенциозна и не говореше твърде много, нито обичаше да драматизира. Освен това беше практична. Именно нейна бе идеята да държат запаса си от алкохол върху неизползваемия барплот, така че, ако някой родео треньор се появи неочаквано, да могат с един замах да изхвърлят всички кутии и бутилки в стратегически разположеното наблизо кошче.

С изключение на факта, че Джой понякога взимаше назаем дрехи от нея, без нейно знание, двете се разбираха добре. Досадно беше, че имат почти един и същи гардероб, но това беше, защото купуваха почти всичко от „Уелтън“. Като единствена дъщеря в семейството си Джой беше свикнала да разполага с всичко, Ейприл пък израсна с още две сестри и това неминуемо я бе научило да води битки за запазване на собствеността си. Ето защо истински се дразнеше, когато потърси нещо в гардероба си и установи, че Джой вече е била там.

Но предвид травмите, които преживя, Ейприл съзнаваше, че това е съвсем нищожно провинение. И сякаш за да й напомни този факт, дойде и обаждането на Луси по повод новината, че Далас Кейтс е излязъл от затвора.

Да, това щеше да се случи един ден, но не бе очаквала да е толкова скоро…

Не го беше виждала, откакто я изхвърли от пикапа си, но за добро или лошо — по-скоро лошо — той все още заемаше място в сърцето й. Двамата имаха забавни мигове и някога тя мислеше, че е влюбена. Той пък й каза, че я обича, както вероятно го е казвал и на поне двадесет други момичета, но това все още продължаваше да владее съзнанието й.

И всъщност така и не се сбогуваха…

Когато го осъдиха, Далас не направи никакъв опит да се свърже с нея. Тя не знаеше дали в затвора е имал достъп до компютър, но така и не получи нито имейл, нито дори обикновено писмо. Не знаеше също и дали не я обвинява за случилото се със семейството му, нито дали изобщо си спомня за миналото им. Относно заплахите срещу баща й обаче беше наясно.

Но докато Далас беше в затвора, сякаш не й се налагаше да мисли за всичко това.

Дали щеше да се опита да я види отново? Дали ще се опита да я нарани? Или да я върне в живота си? Далас беше напълно способен и на двете.

Ейприл се надяваше престоят в затвора да го е променил, да е накарал противоречията от миналото да изчезнат или поне да избледнеят. Далас винаги е бил безусловно глезен и защитаван от майка си и без нейното присъствие наоколо той би попаднал в един съвсем нов свят. Каква част от стария му свят обаче е останал вътре в него?

Луси отново й напомни да държи подръка сълзотворния спрей, който баща им й даде. За разлика от Шеридън обаче, която държеше лютивото оръжие в раницата си, Ейприл носеше и 9 мм полуавтоматичен, който взе назаем от един от каубоите в родео отбора.

 

 

Тя беше на шеста страница от „Кандид“, когато ключалката на външната врата се превъртя. Джой се беше записала в групата по библейско изучаване и посещаваше срещите им веднъж седмично.

— Върнах се… — каза Джой, след като затвори вратата след себе си.

— Добре дошла — приветства я Ейприл.

— Донесох ти сандвичи.

— Благодаря ти, но вече хапнах супа.

— Окей… — подвикна Джой от кухнята.

В този момент на вратата се позвъни.

— Остави на мен… — отново извика тя.

Премина миг и Ейприл си я представи как наднича през шпионката.

— Някаква мадама, която явно мисли, че все още е Хелоуин — каза Джой. — Да си поръчвала пица?

— Не.

— Хммм…

Джой отключи и отвори вратата.

— Номер или лакомство — изтананика женски глас.

— Сериозно? Не е ли малко късно за това?

— Ти ли си Ейприл Пикет?

Ейприл спря да чете. Тя не разпозна гласа, нито очакваше гост.

— Защо питаш? — поинтересува се Джой, а миг по-късно изпищя, когато вратата се отвори с трясък. Последва внезапна вихрушка от стъпки.

Ейприл имаше усещането, че през тялото й протича ток. Тя скочи от стола си интуитивно, но тогава се сети, че раницата с пистолета й е в хола. Внезапният писък на Джой накара косъмчетата по тялото й да настръхнат. Втурнала се през вратата на спалнята си, тя се спря в коридора. Приятелката й лежеше по гръб на пода, гърчейки се, а фигура в тъмен суичър с качулка беше коленичила върху нея. Ейприл не можеше да види лицето й. Но това, което успя да различи през борещите се тела, бе проблясъкът на острие, което потъна наполовина в шията на Джой. Двете ръце на момичето бяха стиснали тази на нападателя си в опит да спрат натиска, от което ръкавът на дрехата се беше вдигнал, разкривайки тънка бяла китка. На пода до тях лежеше отворена кутия за пица и евтина пластмасова маска за Хелоуин.

Раницата на Ейприл стоеше на масата, но за да стигне до нея, тя трябваше да премине покрай Джой и качулатия.

— Спри! — изкрещя тя в този момент и лицето под качулката замръзна.

То принадлежеше на мършава жена с продълговато лице и тънки устни над ред жълтеникави зъби. Заради сянката от качулката голяма част от нея не се виждаше, но Ейприл успя да различи бледозелените й очи и цветна татуировка на оголената й ръка, които сякаш изгориха съзнанието й.

Жената се хвърли назад, изваждайки ножа, при което ръцете на Джой се стрелнаха към раната на шията й. Алена кръв запулсира между пръстите й.

Ейприл се хвърли напред към масата през старото кресло, но в момента, в който достигна оръжието си, жената изчезна през отворената входна врата и стъпките й отекнаха по тротоара отвън. Вместо да се втурне след нея, Ейприл хвърли пистолета настрани и коленичи над Джой. Очите на приятелката й бяха широко отворени от ужас и сякаш крещяха: „Защо? Коя беше тя…“

Ейприл притисна ръцете на Джой със собствената си ръка, за да се опита да спре кървенето, а със свободната издърпа мобилния от джоба си. Беше й трудно да набере 9-1-1, защото цялото й тяло трепереше.

— Всичко ще бъде наред… — прошепна тя на приятелката си. — Ще се оправиш…

Когато диспечерът от другата страна на линията вдигна, тя погледна надолу и установи, че Джой носи нейното родео яке. Това с изписаното й име от лавата страна.