Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (5)

4

Снегът започна да вали в средата на сутринта. Снежинките се носеха на талази през клоните, сякаш току-що пулверизирани капчици, и приличаха досущ на тези в края на пролетта по високите части на гората.

Джо дръпна юздите на коня си Тоби и спря в една малка поляна. Искаше да облече шлифера си, преди дрехите му да се напоят. Знаеше, че може да се довери на животното, и спокойно разви якето. За разлика от него другите коне, които е яздил, се паникьосваха при подобен род действия. Дългогодишният му опит в занимания с контузени и ранени ловци бе показал, че едно обикновено развиване на палто или одеяло кара конете да изпитват известна нервност. Внезапно движение — или в някои случаи просто самотен найлонов плик, уловен в клоните на някое дърво — можеше да предизвика първичен инстинкт за самосъхранение в тези планини.

Един по един другите ездачи също спряха конете си, за да се облекат. Екипът се състоеше от общо шестима мъже и седем коня — един в резерва за намерения. Това бяха заместник-шерифът Лестър Спивак и двамата му помощници Джъстин Уудс и Райън Щек. Щек беше съвсем нов кадър, дошъл направо от правния колеж на Уайоминг. Гари Норууд, окръжен следствен експерт, който вероятно никога досега не се беше доближавал до кон, и Котън Андерсън — последният, видял Дейв Фаркъс жив.

Спивак, заемал преди това позицията на главен следовател в Източна Пенсилвания, беше компактен и енергичен човек със силен и отчетлив източен акцент. Въпреки че никога не е живял в планина, Джо беше впечатлен от бързата му адаптация. Източна Пенсилвания също е ловен район, казваше Спивак, така че преходът не ми е толкова труден, колкото смятах, че ще бъде.

Мъжът наскоро се премести в къща извън града със съпругата и децата си и вече бе купил два стари коня. Акцентът му също се смекчи и думите вече не излизаха така насечено от устата му освен в моментите, когато е развълнуван.

Спивак беше оторизиран от шериф Рийд като официален главатар на екипа по издирване и спасяване, въпреки че той оставяше Джо да определя маршрута и процедурата по извършване на операцията, тъй като все още не познаваше добре планините. Тяхната основна цел бе да стигнат до мястото, локализирано от GPS координатите на гражданския въздушен патрул предишната нощ, и по възможност да установят местопрестъплението. Вторичната им цел бе да се измъкнат, преди първата голяма зимна буря да удари.

Нещо, в което вече се бяха провалили.

 

 

Шериф Рийд остана в командния център в лагера. Мъжът беше осакатен от куршум няколко години по-рано, по време на изпълнение на служба, вследствие на което изгуби краката си. Въпреки че той беше повече от способен да изпълнява всичките си задължения и отговорности до степента, в която му позволяваше инвалидната му количка, както и специално оборудваното седло, ездата през гъсто залесената гора бе твърде непрактична в случая и сериозно щеше да ги забави.

Ето защо Рийд поддържаше радиоконтакт със Спивак и Уудс и проследяваше напредването им върху топографската карта, разстлана на масата за пикник пред него. Той също така бе инструктирал екипа да се върне в базата, ако бурята връхлети по-рано, защото не искаше да рискува безопасността и живота им.

— Не знам как правите това, хора… — простена Норууд. — Задникът ми ме боли ужасно, а вътрешната страна на бедрата и слабините ми вече изгубиха чувствителност.

Експертът слезе от коня си и се наведе, подпирайки ръце в коленете си. Това му движение накара юздите да се плъзнат върху мократа трева.

— За първи път ли яздиш? — попита Джо, пресягайки се, за да ги вдигне.

— За първи и последен, ако зависи от мен.

— Ще трябва и да се върнем.

— Благодаря, че ми напомни — възнегодува той.

Обратно на седлата, Джо пришпори леко Тоби, за да настигне Котън Андерсън. Той беше в началото на шейсетте и имаше гъсти бели мустаци, които блестяха от влагата на падащия сняг. Върху главата си носеше широкопола шапка с ръб тип Гъс Маккрей и червена копринена кърпа, подаваща се над непромокаемото му яке. Джо го познаваше бегло от времето, когато го глоби за риболов без разрешително.

— Как стана така, че се изгубихте един друг? — попита Джо след кратка дискусия за това колко нещастни са конете по време на снежна буря.

— Аз и Дейв ли?

— Да. Бях решил, че ще ловувате заедно.

Котън въздъхна.

— Обикновено е така. Взимаме дървен щит и докато единият го държи, другият се прицелва в животното. Или пък заемаме позиция нагоре в скалите, където имаме видимост към поляните, и чакаме лосовете да излязат на паша.

— Но не и този път — отбеляза Джо. — Какво ви накара да промените стратегията?

Котън се огледа предпазливо, но не отговори. Джо познаваше добре това изражение. То беше на човек, съзнаващ, че е хванат в нарушение. Мъжът до него обмисляше дали да каже истината, или да измисли друга история.

— Ние сме просто двама души, които търсят Фарк, нали така? Не сме ловци на лосове и патрулиращи?

Джо потисна усмивката си.

— Не съм патрулиращ, но винаги съм дежурен. Възможно ли е да ме питаш дали бих те глобил, ако ми признаеш, че си нарушил закона?

— Предполагам.

— Зависи от това колко лошо е деянието.

— Не арестува ли веднъж губернатора за това, че лови риба без лиценз?

— Ммм, да.

— Ето…

Последва кратка пауза и накрая мъжът все пак реши да проговори.

— Знаеш къде се намира лагерът ни, нали? На брега на южното разклонение?

Джо кимна.

— Мисля, че да. Има поляна в близост до голяма гранитна скала с огнище и обособено място за игра между дърветата?

Джо не спомена разхвърляните празни кутии от бира, нито счупеното стъкло из калта. Той ненавиждаше мръсните лагери. Фаркъс от своя страна беше известен с нехайството си.

— Това е. Не е кой знае колко уютно. Фарк го е използвал някога, когато е бил водач. По-важното е, че можем да стигнем дотам с колите си и да разпънем палатките и вентилаторите си, така че никой да не ни притеснява.

Вентилаторите в лагерите привличаха мечки и други хищници, затова — по принцип — се налага храната да бъде окачвана поне на десет стъпки височина и около стотина извън самия лагер. Но Фаркъс не беше само мързелив, той беше и от старата школа и предпочиташе да стреля по гостуващите мечки, вместо да предотврати появата им.

Джо прехапа езика си:

— Продължавай.

— Сигурен ли си, че няма да ми напишеш акт?

— Зависи от онова, което си направил.

— Това не е много спортсменско, нали знаеш.

— Зависи докъде ще реша да стигна.

Котън завъртя очи и духна с отвращение през носа си.

Според Джо двамата с Фаркъс бяха добър ловен екип. Допълваха се един друг.

— Добре, добре… Когато се позиционирахме в лагера, се огледах и да пукна, ако лъжа, там, между дърветата, видях лос с малкото му. Точно там! Знаеш ли колко е необичайно това?! Знаех, че ще избягат, ако сляза от камиона, затова останах вътре и — той опипа кобура на пистолета на колана си — стрелях…

Джо поклати глава. Стрелба по лосове с „Колт М1911“, калибър .45, и то от вътрешността на превозното средство, си беше чисто нарушение.

— Знам… знам — закима Котън, преди Джо да заговори. — Трябваше да сляза и да използвам пушката си. Животното избяга веднага щом ме видя. Така или иначе пистолетът нямаше да ми свърши работа — Джо не каза нищо и това накара Котън да заговори по-бързо и нервно. — Знаех, че поне съм го ранил. Не бях наясно докъде е успял да стигне, докато не тръгнах след него… Така че, вместо да помогна на Фарк за лагера, както обикновено, аз взех пушката си и проследих кървавата диря. Вървях осем часа, но така и не намерих нищо.

Джо погледна към него и Котън отклони поглед в страни.

— Не исках да ти казвам това — продължи Котън — не защото ме е страх, че ще ме глобиш, а защото беше глупаво. Раних животното, а не успях да го намеря. Беше ми нужна повече светлина, затова просто реших да се върна обратно. Но когато стигнах лагера, Фарк не беше там. Точно както казах и на шерифа. Мислех, че ще се появи всеки момент, защото беше оставил пържолите отвън и всичко останало… но той не го направи…

— По кое време горе-долу се върна в лагера? — попита Джо.

Котън вдигна глава и погледна небето.

— Около час преди да се стъмни. Значи някъде към пет и половина.

— Потърси ли го на следващата сутрин?

Котън сви рамене.

— Обикалях около лагера в продължение на часове, но и не се отдалечавах много. Нямах идея в коя посока точно е тръгнал. Не исках аз самият да се изгубя, а и очаквах по някое време да се върне, все пак… Накрая реших да го потърся по мобилния.

— В края на краищата намери ли мъртвия лос?

Котън погледна към ръцете си.

— Не.

— Мислиш ли, че снощи тук може да е имало и други хора?

— Май чух двигател в късния следобед. Тръгнах към седем да търся животното, значи е било около четири и половина. Но не мога да кажа дали звукът е идвал от запътило се към лагера превозно средство или обратно.

— Фаркъс спомена ли ти нещо за това, което е чул в бара предишната нощ?

— Разбери, ние почти не сме разговаряли. Пътувахме дотук в различни коли, по различно време. Разменихме едва три думи на сутринта, преди да тръгнем. От мига, в който стигнахме лагера и аз тръгнах след лоса, не сме се виждали. Знаеш ли какво ми каза последно?

— Какво?

— Ами… Първо ме наруга, че няма да му помогна, а после каза: „Котън, глупак такъв, простреля животното в задника. Джо Пикет ще ти извие врата, ако разбере.“

— Бил е прав — отбеляза Джо. — Но ще изчакам всичко това да свърши и тогава.

Котън изстена.

— Трябваше да си държа устата затворена.

— Не — каза Джо. — Трябваше да убиеш лоса, вместо да го оставяш да умре в мъки пред малкото си.

— Да не би да мислиш, че се чувствам добре заради тази си постъпка? — Джо беше изненадан да види влагата в очите на мъжа, когато той се обърна към него. — Да не би да мислиш, че съм горд от факта, че оставих приятеля си сам?

Джо не отговори.

— Фарк е прав — заключи Котън. — Ти наистина си голям гадняр.

 

 

— Котън каза, че е чул друго превозно средство около четири, четири и половина вчера следобед — каза Джо на Спивак, след като бе забавил Тоби така, че заместник-шерифът да го настигне.

Андерсън продължи да язди напред, мърморейки под носа си.

— Не мисля, че го е споменал пред шерифа — отвърна Спивак. — Това е важна информация за нас…

— Определено.

Двамата яздеха един до друг и Спивак се приведе, проговаряйки тихо.

— Смяташ ли, че Котън има нещо общо с това?

Джо поклати глава.

— Не… Ако не друго, той със сигурност е по-тъп, отколкото Фаркъс. Мързелив, също. Опитвал се е да проследи ранен лос, вместо да помогне в работата около лагера. Тръгнал си е, когато търсенето ни започна снощи.

— Четири и половина… — повтори Спивак. — Можем да приемем, че това е часът, в който Далас Кейтс се е появил, за да се изправи срещу Фаркъс. Освен това можем да предположим, че Кейтс е паркирал колата при тези на Фаркъс и Андерсън, отрязвайки им по този начин пътя за бягство. Това значи, че е отишъл пеш до лагера и е подгонил Фаркъс…

— Може би — кимна Джо. — Котън каза, че е установил липсата на Фаркъс към пет и половина, когато се е върнал от търсенето на лоса.

— А слънцето е залязло в… шест и половина? — попита Спивак.

— Ммм, да. Шест четиридесет и една, за да бъдем точни.

Когато Спивак го изгледа, Джо дообясни:

— Следя времето стриктно, защото е незаконно да се стреля по животните тридесет минути след залез-слънце.

— О, ясно… В такъв случай имаме основа за евентуален график. Това означава, че бедният кучи син Фаркъс вероятно е бил преследван цялата нощ и целия следващ ден. Не са успели да го открият до снощи, което ме навежда на някои мисли… Първо, Кейтс е бил твърдо решен да намери Фаркъс, без значение колко време ще му отнеме това. Това говори за сериозен аргумент. Второ, Кейтс познава тези планини достатъчно добре, за да остане по тъмно и да следи човек, който пък е прекарал цял живот тук.

Джо кимна в очакване на продължение.

Гладко избръснат и с колосана униформа, Спивак изглеждаше свеж и чист дори и след часове езда. Според Джо той беше роден за полицай. Семейството му се беше включило безпрепятствено в местната църква и в общността като цяло. Заместник-шерифът и съпругата му имаха дванадесетгодишна дъщеря на име Кейтлин, която беше гениална гимнастичка. Всеки уикенд те ходеха на състезания, които тя обикновено печелеше. Лестър неведнъж бе казвал, че момичето му има потенциал да бъде олимпиец, ако имаха възможността да я изпратят в елитен лагер. Джо, подобно на много други в Туелв Слийп, смяташе, че именно Спивак ще замести шериф Рийд, когато се пенсионира.

— Знаеш ли… аз отчасти се обвинявам за това — каза Спивак.

— За кое?

— Видях Фаркъс пред бар „Стокман“ в нощта, преди да отиде на лов. Обикалях района и го засякох с още двама мъже. Сигурен съм, че този с шапката беше Далас Кейтс, но другия не го познавам.

Джо се заинтригува.

— Знаеш как е — въздъхна Спивак, — когато вършиш това от дълго време, понякога имаш предчувствия… Като ги видях да стоят близо един до друг на тротоара, си помислих, че или са близки приятели, или са готови да се сбият. Фаркъс изглеждаше напрегнат, все едно се готвеше да поеме удар. Но когато се приближих, Кейтс и другият мъж се отдалечиха, а Фаркъс ми помаха, давайки вид, че всичко е наред. Трябваше да спра, но те не ми дадоха причина за това, а и шериф Рийд ни е предупредил да не закачаме невинни граждани без основателна причина. Но ако имаше поне някакъв намек, щях да поискам личната карта на Далас Кейтс и така щяхме да сме сигурни, че се е върнал. Той можеше да се уплаши и да не предприеме по-нататъшни действия.

— Не трябва да обвиняваш себе си за това — успокои го Джо.

— Знам. Но имах вътрешно усещане, че нещо ще стане. Трябваше да му се доверя.

Джо пожела мъжът наистина да го бе направил, но не искаше да го изрича. Това само щеше да засили неприятното чувство.

— Говорих с Уонда Стейси тази сутрин — продължи Спивак.

— Бък Тимберман я е наел като барман. Грешен избор, ако питаш мен, но това да си остане помежду ни. Както и да е, Уонда каза, че би могла да идентифицира Кейтс, ако го види отново. Описа и другите две момчета, били с него в бара онази нощ. Единият бил едър с изкривен от счупвания нос, а другият приличал на невестулка. Имало и момиче, което обаче не успяла да огледа добре.

— Това ли е най-доброто описание, което може да даде? — попита Джо. — Счупен нос и невестулка?

Спивак изсумтя.

— Не мисля, че Уонда е обърнала внимание на някой друг освен на Далас Кейтс.

— Аха… — кимна Джо. — Виждал съм какъв ефект има той върху жените.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Спивак.

— Значи Кейтс е бил единственият местен, иначе Уонда би познала и другите. Това е интересно.

— Може би Далас си е вербувал помощници — каза Спивак.

— Този харизматичен кучи син винаги е привличал хора около себе си още от гимназията.

Джо изсумтя.

— В такъв случай можем да заключим, че онази нощ в бара Кейтс и приятелчетата му са обсъждали нещо, на което Фаркъс е станал неволен свидетел. Взимам предвид и съобщението, което ти е оставил. Това може да е мотивът.

Конят на Спивак бе избързал леко напред и Джо цъкна с език, за да сигнализира на Тоби да ускори малко.

— Когато Уонда е казала, че с Далас Кейтс е имало още двама мъже и една жена, това означава, че всички са дошли заедно или че са се срещнали направо вътре? — попита той.

— Останах с впечатлението, че всички са дошли заедно и са останали така, докато Фаркъс не се е прибрал. Но ще трябва да обсъдя това още веднъж с нея.

Джо кимна, но не каза нищо.

— Трябва да намерим тези копелета, преди да са наранили още някой — заяви Спивак с напрегнат тон. — Далас Кейтс е като рак за добрите хора в този окръг. Той произхожда от семейство на боклуци и е отровен за всеки, до когото се доближи. Не искам моето красиво момиче да расте на място, където ще се среща с подобен род хора.

Джо беше изненадан от тези думи. Никога не бе виждал досега заместник-шерифа да говори с такава пламенност.

— Нека не се отклоняваме от правомощията си — успокои го той. — Спомни си какво стана последния път.

— Това, което се случи, бе, че семейството на Кейтс обяви война и я загуби. Ти най-много от всички трябва да си съгласен с мен относно това, не е ли така? — Спивак се наведе напред в седлото си и се вгледа в лицето на Джо. — Семейството ти беше засегнато от клана Кейтс повече от всеки друг тук.

— Така е.

— Всички знаем какво каза той, преди да го изпратим към Роулинс. Как ще се върне тук някой ден, за да си отмъсти. Както изглежда се е подготвил.

— Нека просто се уверим, че вършим всичко според закона — каза Джо. — Това, което искам да кажа, е, че няма да тръгна след него без доказателства. Причината той да прекара по-малко от две години в затвора е, защото взехме грешната посока. Далас е умен. Той е наследил Бренда, не Елдън и няма да ни се даде лесно. С радост ще ни повлече надолу със себе си, ако му се дадем. Просто казвам, че трябва да стъпваме внимателно и с едно на ум.

Спивак погледна Джо с изненада.

— Не знаем какво са обсъждали и какво е чул Фаркъс — продължи Джо. — Не знаем дали Далас е тръгнал след него, нито че го издирва, за да го убие. Ние дори не знаем дали онзи, когото видях на екрана, е Фаркъс. Ето защо мисля, че трябва да сме наясно с тези неща, преди да правим заключения и да поставим Далас Кейтс на прицел — обясни Джо.

— Какво искаш да кажеш? — Спивак очевидно беше обиден.

— Просто казвам, че трябва да действаме умно. Приемаме, че е Кейтс, но ако се окаже, че грешим? Преследвам група бракониери от два месеца и не съм постигнал никакъв напредък. Какво става, ако Дейв е видял нещо и сега нарушителите са решили да тръгнат след него?

Спивак поклати глава.

— Джо, готов съм да приема всяка теория, в която има смисъл, ако доказателствата я поддържат. Не съм тук, за да се прицелвам в някой конкретно. Аз съм добър полицай. Разбирам си от работата.

— Добре.

— Разочарован съм от факта, че подобно нещо ти е минало през ума. Всичко, което следвам, е логиката и фактите, с които разполагаме досега.

— А те не са много, Лестър — кимна Джо.

— Всички трябва да сме на една страна. Няма да приема някое от момчетата ми или от спасителния екип да поставят под съмнение това, което правя.

— Разбирам.

— Наистина ли, Джо?

Преди той да успее да отговори, радиото на Спивак изпращя. Шериф Рийд искаше да се запознае с тяхното местоположение.

Джо използва възможността да отпусне юздите, така че да даде преднина на Спивак. Бяха говорили достатъчно, реши той.

 

 

Снегът се усили, когато Джо забеляза трите гарвана, обикалящи над дърветата няколкостотин метра пред тях. Той знаеше, че присъствието на тези птици означава, че наоколо има нещо мъртво. Именно така беше разпознавал местопрестъпленията години наред.

Той привлече вниманието на Спивак и се наведе напред в седлото си, за да посочи птиците. Спивак направи проверка на координатите върху преносимия си GPS.

— Пристигнахме — каза той на останалите, при което Джо се напрегна и провери оръжията си. Неговия „Глок“ 40-ти калибър беше затъкнат под палтото му, ето защо той разкопча долните две копчета, за да му е по-удобно. Пушката му „Ремингтън 870“ 12-ти калибър пък беше прикрепена на седлото.

 

 

Тялото лежеше в положение с лице нагоре и разперени в страни ръце. Въздухът наоколо тежеше в смесица от миризми на кръв и вътрешности. Когато ездачите се появиха, гарваните излетяха тежко, с висяща плът от пурпурночервените си клюнове.

Хищниците бяха изкормили тялото и изяли по-голямата част от меките тъкани, включително лицето. Джо веднага разпозна екипировката и ботушите на Фаркъс, както и ловната му пушка, затисната под него. Въпреки това заместник-шериф Щек потърси портфейла на мъртвия и намери лична карта и разрешително за лов на името на Дейв Фаркъс и двадесет и осем долара в брой.

— Добре… Това е Фарк… — заключи със сподавен глас Котън.

Докато Спивак даваше нареждания на помощниците си, а Норууд се наведе над тялото, за да започне предварителното си проучване, Джо завърза Тоби и се върна в посоката, в която бяха дошли.

Снегът се ръсеше надолу през боровите клончета и създаваше усещането за тишина в гората. Гласовете на Спивак и другите звучаха като тенекиено ехо, а Котън кълнеше към небето, че ще спипа копелетата, направили това с приятеля му, и ще отмъсти.

Джо се наведе и изкара навън надигналата се вълна в стомаха си. Очите му горяха. Фаркъс беше забележителен човек и обикновено имаше действието на трън в гащите, но той бе рискувал собствената си безопасност, обаждайки се, за да го предупреди. Това беше възхитителна и безкористна постъпка, помисли си Джо, независимо от факта, че не му даде съвсем ясна информация относно това, което е чул. Само нощ по-рано Фаркъс се беше укривал зад това дърво, а сега не е нищо повече от едно студено месо.

Докато вървеше обратно към мястото на престъплението, бършейки уста с ръкава си, той чу Спивак да дава информация на шериф Рийд по радиото.

— Да, деветдесет и девет процента сигурност, че е той — каза Спивак. — Норууд прави оглед… Да, сър, ще огледаме щателно всичко, преди да пакетираме тялото. Местопрестъплението е оградено и фотографирано, но снегът влошава ситуацията. Натрупало е и едва ли ще успеем да намерим пресни следи или отпечатъци… Чудесно, — каза Спивак, преди да прекъсне връзката, а после съобщи на всички, че шериф Рийд е пуснал за издирване Далас Кейтс и сподвижниците му — двама неизвестни мъже и никому непознатата жена.

 

 

Джо се наведе да помогне на Норууд и заместник-шериф Щек да пренесат тялото върху чувала. Това действие щеше да наруши редица улики, но когато се намираш насред гората, е необходимо да заличиш миризмата възможно най-бързо, преди някой по-едър хищник като мечка или планински лъв да я уловят. Джо притвори очи и извърши работата си опипом. Краката на Фаркъс бяха напълно сковани и заклещени в ботушите му.

Тогава чу Спивак да вика сред дърветата от другата страна на малката поляна, на която се намираха. Снеговалежът се беше сгъстил и на Джо му беше трудно да различи силуета на заместник-шерифа.

— Тук има гилзи — каза той. — Навсякъде. Това е мястото, от което са нападнали. Норууд, трябва да огледаш. Прибери всичко, преди снегът да го е покрил.

— Съжалявам, момчета — каза експертът и се изправи. После извади два чифта сини медицински ръкавици от кутията си и ги подхвърли към Джо и Щек. Части от вътрешностите на тялото все още лежаха върху тревата, извън чувала. — Сложете всичко вътре и затворете ципа.

— Ще повърна… — прошепна Щек.

— Иди там… — кимна му с брадичката си Джо, в посока на дърветата отстрани.

— Да. Не се тревожи за тялото, аз ще довърша. Привикнал съм — допълни Спивак. — Отиди и помогни с гилзите и всичко друго, което успееш да намериш.

Щек се изправи и тръгна с нетърпение.

— Мога да се справя и сам — каза Спивак, поглеждайки към Джо, а след това в тялото.

— Сигурен ли си?

Спивак кимна и мигновено се залови с неприятната задача.

Джо беше благодарен за това, но и в същото време този ентусиазъм му се стори странен.