Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (22)

21

Рандал Лутхи извика и се събуди внезапно, когато някой ритна стъпалото на ранения му крак през завивките на леглото. Болката го прониза и първото нещо, което видя, когато отвори очите си, бяха звезди.

Той бръкна под леглото, обхващайки с ръка деветмилиметровия, извади го и го насочи към източника на болката му.

— Проклет да си, Крос — изсъска той. — Защо го направи?

— Какво съм направил? — попита Рори Крос полузаспал от другия край на стаята.

Преди да успее да насочи оръжието правилно, то се изтръгна от ръката му.

Далас се засмя сухо и каза:

— Малко бавно реагираш, бих казал.

Звездите в очите му се разсеяха и непогрешимо широките рамене дойдоха на фокус. С върха на показалеца си Далас извъртя спусъка, насочвайки го надолу.

— Добре, че никой с лоши намерения не е пожелал да се промъкне тук тази сутрин — каза Далас, — иначе и двамата щяхте да сте мъртви. Мислех, че сме се разбрали за нощните смени. Не говорихме ли за това?

Лутхи кимна с брадичка към Крос в другото единично легло.

— Беше негов ред. Взех първите четири часа миналата нощ.

Тъпата физиономия на Крос се изкриви в гримаса, когато той се втренчи в Лутхи от другия край на стаята. Неговото мълчание беше признаване на вината.

— И какво правиш тук, Далас? — попита Крос.

— Опитва се да смени темата — обвини го Лутхи, но Далас не му обърна внимание, обърна се и се стовари тежко на леглото му. Лутхи бързо помести контузения си крак, така че да не го наседне.

— Казах ви момчета — каза Далас. — Няма да остана дълго в ареста. Казах ви, че ще ме оправдаят. Сега, благодарение на Маркъс Ханд и проклетия Лестър Спивак, съм свободен като птичка.

— Онзи, който насади пушката в камиона ти? — попита Крос.

— Същият — усмихна се Далас.

Лутхи седна и подуши въздуха:

— Защо миришеш на дим? — попита той Далас.

 

 

Лутхи разбърка последните им останали яйца с парче мазен бекон, докато Далас и Крос отпиваха от силното кафе на непочистената маса до печката на дърва. Далас им разказа събитията от момента, в който го бяха арестували, обяснявайки, че всичко е минало добре и доста по-гладко, отколкото се бе надявал.

— Бяхме на десет крачки пред тях през цялото време — каза той. — И все още сме — Далас погледна над ръба на чашата си с кафе и попита: — А вие момчета, погрижихте ли се за проблема? — имайки предвид Уонда Стейси.

— Лутхи искаше първо да я бодне — отвърна Крос. — Но аз я спасих от това ужасно преживяване.

Далас изсумтя със смях и Лутхи усети как ушите му пламват. Двете седмици в отдалечената ловна колиба с Крос бяха истинско нещастно изживяване. Вместо да се стиковат или просто да се разберат да стоят далеч един от друг, те се намразиха още повече. Лутхи на няколко пъти обмисляше идеята да се промъкне зад Крос и да пусне куршум в мозъка му. Предполагаше, че и Крос мисли същото, въпреки че му беше трудно да предвиди какво се случва в главата на този мъж. Единственото нещо, което ги задържаше там заедно, беше предстоящото завръщане на Далас. Това, както и очакването телефонът да звънне отново.

Сега Далас се появи и Лутхи изпита осезаемо облекчение.

— Е, къде е тялото? — попита Далас. — Нали го погребахте надълбоко, както ви казах?

— Даже нещо по-добро — отвърна нетърпеливо Крос. Твърде нетърпеливо, помисли си Лутхи.

Далас схвана посланието.

— Какво трябва да означава това по-точно?

— Той я хвърли от скала — подхвърли Лутхи от мястото, на което стоеше с гръб към тях, а именно до печката. — Приземи се на скала, до която не можехме да стигнем.

— Казах ти да я погребеш надълбоко, Рори — каза Далас.

Гласът му беше неестествено спокоен. Точно такъв, какъвто ставаше, преди да отстрани някого от пътя си. Лутхи беше виждал това в Роулинс. Тогава, когато един мексикански затворник заяви, че съвременните родео каубои носят защитни жилетки, когато се качват върху биковете. След като Далас спокойно го помоли да повтори думите си, изсипа вихрушка от удари върху мъжа. А когато той падна, затъпка главата му, докато от носа и ушите му не бликна кръв.

Най-забележителното постижение след това беше, когато Далас, който дори не се беше изпотил от побоя, убеди надзирателите, че Братята от Блок А са отговорни за нападението.

Той знаеше, че мексиканецът няма да проговори, а Братята ще отрекат, което щеше да доведе разследването до задънена улица. Но това беше реалността в затворите.

Сега Лутхи се обърна леко, поглеждайки през рамо, за да види какво ще се случи по-нататък.

Рори Крос беше петнадесет сантиметра по-висок от Далас и го превъзхождаше с близо двайсет и два килограма. Не че това имаше някакво значение.

Далас скочи на крака с грацията на котка и юмруците му заработиха като бутала: един, втори, трети — право в лицето, — толкова бързо, че Крос не беше в състояние дори да повдигне ръцете си, за да се предпази от ударите. Мъжът се отпусна, главата му се претърколи на една страна и той падна от стола си, разбивайки се на пода.

Лутхи се обърна с чугунения тиган в ръката си.

Далас се извиси над Крос:

— Ако някой намери тялото, аз лично ще се погрижа да те погребат надълбоко.

Но Далас не смачка главата на лежащия на земята Крос, както направи преди с мексиканеца.

Крос от своя страна изстена и се претърколи по корем. Кръв шуртеше от устата и носа му върху мръсния под, под брадичката му.

— Искаш ли яйца, Рори? — попита Лутхи, сякаш нищо не се е случило, и Далас погледна нагоре.

Лицето му — опънато като маска и яростно — се трансформира в нещо по-меко, сякаш излизаше от транс. За момент Лутхи си представи, че това е изражението на Далас, когато се спуска в улея, за да оседлае коня си или бика, който трябва да обязди.

— Аз съм гладен — каза Далас. — Всъщност умирам от глад.

Той прекрачи Крос и възобнови мястото си до масата, присвивайки подозрително очи към Лутхи:

— Ти също беше не по-малко нетърпелив да ми кажеш за момичето, не е ли така?

— От момента, в който това се случи — каза Лутхи и постави тигана в средата на масата.

— Виновен си толкова, колкото и той — каза Далас. — Казах ви да я заровите така, че никой да не може да я намери. Казах ли ви?!

Лутхи остана на мястото си и кимна с брадичка към Крос на пода.

— Той го направи сам. Питай него. По дяволите, та аз дори не можах да му се противопоставя. Не виждаш ли крака ми?

— Какво стана?

— Хвърляхме нож — каза Лутхи, загребвайки от сивишкавите яйца, за да сервира на Далас. — Той загуби.

— Изглежда така, сякаш ти си загубилият — отбеляза Далас, между две лакоми хапки. — И не го изговаряш правилно… Както и да е, какви са тези тексаски глупости? Ставай, Рори! — подвикна той после. — Не те ударих чак толкова лошо.

Крос изсумтя и достигна дръжката на стола, за да я използва като опора. Лутхи с наслада огледа отеклата му устна и затворилото му се дясно око.

— Яж — каза Далас. — Нуждаем се от сили. Скоро трябва да се махнем от тук. Особено след като хванаха Кора Лий в Джаксън.

Лутхи се изненада:

— Ченгетата са я хванали?

— Това казах току-що — въздъхна Далас, очевидно раздразнен. — Защо никой от вас не слуша какво говоря, по дяволите?!

— Знаят ли за нас? — попита Лутхи.

— Не — отвърна Далас. — Арестували са я снощи. Бях сигурен, че ще се забърка в неприятности, затова и още от самото начало бях против да бъде част от плана. Ето защо никога не я информирах за всички аспекти. Дори и да проговори, тя няма да има какво да им каже за нас. Освен това съдията отхвърли обвиненията ми, така че не могат да ме пипнат за това отново.

Лутхи изпита частично облекчение:

— Ами ние?

— Не се тревожи — каза нехайно Далас. — Нямат и грам доказателство, което да могат да използват срещу когото и да било от нас, а и Кора Лий не е точно надежден свидетел. Всичко е наред.

— Ченгетата — те знаят ли имената ни? — попита той Далас.

— Горе-долу… Не и истинските. Казах им, че ви познавам единствено като Брут и Невестулката.

— Мамка му — изскимтя Лутхи. — Казах ти, че мразя това име.

Крос се настани в стола си до масата и даде кървава усмивка.

— Невестулката — каза той и две струйки кръв се процедиха от краищата на устата му към брадичката. — Квичащата невестулка.

— Ще ти хареса ли, ако забия този чугунен тиган в мутрата ти? — озъби му се Лутхи.

— Момчета, момчета — прекъсна ги Далас. — Карате ме да си мисля, че оставянето ви тук заедно за толкова дълго време е било грешка.

— Мислиш ли? — попита разпалено Лутхи.

Крос попи кръвта на устната си.

— Лесно се пали, това е сигурно. Отдавам го на женствената му страна.

Лутхи се пресегна към дръжката на тигана, но Далас го спря с ръката си.

— Момчета — предупреди той.

 

 

— Някакви обаждания? — попита Далас, след като Лутхи почисти масата от закуската.

Крос поклати отрицателно глава.

Очевидно, помисли си Лутхи, устата го боли толкова много, че не иска да говори повече. Това беше най-доброто нещо, което се е случвало от дни. А може би и изобщо досега.

— Може да се наложи да прекратим монашеството си — отбеляза Далас по-скоро на себе си, помисли си Лутхи, отколкото на тях двамата. — Няма да седя тук със забоден палец в задника си и да чакам телефона да звънне. Събитията набират скорост и може да се наложи да сложим край на това нещо сами.

— Имаш ли план? — попита Лутхи, при което Далас се усмихна.

— Имам план още от минутата, в която ме изпратиха в Роулинс. В действителност започнах да го изпълнявам още снощи.

Отвън долетя силен скърцащ звук, който накара Крос и Лутхи да замръзнат на местата си.

— Какво, по дяволите, беше това?! — попита тихо Лутхи. Очите на Крос бяха повдигнати към тавана.

Далас обаче изглеждаше напълно спокоен. Той поклати глава и каза:

— Никой от вас ли не е чувал червеноопашат ястреб?

По-късно, когато Далас излезе отвън, за да се „освободи от изпитото кафе“, Крос каза:

— Рандал? — Лутхи го погледна. Мъжът седеше тежко на леглото си, а големите му ръце бяха облегнати върху колената му. — Само да си наясно, че не обвинявам Далас за побоя, обвинявам теб.

— Трябва да обвиняваш себе си — прошепна му Лутхи.

— Когато всичко това свърши, аз и ти ще се разплатим.

— Очаквам го с нетърпение — излъга Лутхи.

— Обзалагам се, че е така.