Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (3)

2

Две нощи по-рано…

Дейв Фаркъс седеше на най-отдалеченото място от вратата на бар „Стокман“ в Садълстринг, наливайки си доматен сок в халба с „Корс“. Когато напитката стана достатъчно червена, довърши творението си с малко количество табаско.

Наслаждавайки се на напитката пред себе си, той забеляза как новата барманка Уонда Стейси го наблюдава с крайчеца на окото си. В отговор Фаркъс надигна чашата и погълна почти половината от течността със затворени очи. След това простена от удоволствие.

Фаркъс беше на шейсет и една, с крушовидна форма на тялото си и влажни очи, с буйни бакенбарди и подут нос. Той носеше тежки ловни ботуши, защото искаше хората да знаят с какво се занимава.

— Перфектно — заяви той, облизвайки розовата пяна по горната си устна. — Шибано перфектна червена бира.

— Дори не мога да си представя как пиеш това нещо — отвърна му жената, с ръце на хълбоците си.

— Защото не разбираш какво изпускаш. Червената бира е като лекарство. Ловците пием това всяка сутрин. Лекува махмурлук, главоболие, каквото и да е. Ако ме поканиш зад бара, ще ти покажа как да си приготвиш една.

— Не, благодаря — поклати глава Уонда.

По това време Фаркъс беше единственият клиент с изключение на двамата туристи, довършващи играта си на билярд в задната част на заведението. Той винаги избираше това специално място не защото бе най-навътре в помещението, а защото се намира най-близо до древната диорама, затворена под стъкло, на която мъртви лалугери в малки каубойски костюми играеха билярд на миниатюрна маса. Фактът, че катерицата, навела се, за да направи удара си, бе изгубила с течение на времето и двете си уши, не му правеше впечатление. Сега те изглеждаха просто като малки изсъхнали листенца.

Основната причина да избира това място обаче беше вследствие на избора му от страна на самия бивш шериф на окръга — „Бъд“ Барнъм, — който го предпочиташе дори и за сутрешното си кафе, а именно заради акустиката.

Въпреки че хората, проектирали и построили мястото през далечната 1930 г., едва ли го бяха взели предвид, именно този последен стол на бара получаваше най-ясната звукова картина в целия бар. Седейки тук, можеше да станеш свидетел освен на силния удар при сблъсъка на две билярдни топки и на тихото мърморене на играчите, че дори и на носовото хъркане на собственика в ъгъла до вратата.

Този последен стол беше запазено място на онзи, който обича да бъде в крак с най-новите местни клюки. И този човек беше именно Дейв Фаркъс.

 

 

Хипстърите отзад играеха вече два часа, извивайки нервно глави към входната врата всеки път щом тя се отвори. Сякаш мислеха, че някой червендалест каубой ще връхлети върху тях просто ей така, без основателна причина. Когато Фаркъс премина за пореден път край масата им, на път за тоалетната той изръмжа като разгневено куче и видя, че това му действие наистина ги смути.

— Казах ли ти, че ще ходим на лов за лосове утре сутринта? — попита той Уонда.

— Само около четири пъти.

Фаркъс пресуши халбата си и вдигна два от късите си дебели пръсти.

— Още една „Корс“ и нов доматен сок, барман.

— Не ме наричай барман.

— Изглежда чаровната ми офанзива спрямо теб не сработва.

— О, това ли е чаровната ти страна? — подсмихна се тя и той се зачуди дали тази половинчата усмивка е продиктувана от него или от собствената й шега. Вероятно от собствената й шега — заключи накрая. Уонда беше жител на района от години и не беше известна с ловкото си остроумие.

Жената беше обучена за барман от самия собственик Бък Тимберман. Старецът, почти на деветдесет, беше крехък и жилав и наистина добър довереник. Винаги е бил такъв, Фаркъс знаеше добре, но откакто загуби слуха си, мъжът стана още по-почитан. Сега той просто кимаше съчувствено към клиентите, разказващи му за несгодите си, грешките си или измамните си съпрузи.

Уонда беше едра жена, която би могла да бъде описана и като сладострастна преди четиридесет години. Въпреки двата си брака бившата родео кралица все още носеше тесни дънки, остри каубойски ботуши и широк колан под дълбоко разкопчаното си деколте. Фаркъс винаги се изкушаваше да подпъхне една стодоларова банкнота между тези гърди, когато се наведеше към него, за да му сервира червена бира, но и знаеше, че ако го направи, тя вероятно ще счупи челюстта му.

— Показвал ли съм ти някога зъба си? — попита я той и тя вдигна поглед от мръсните чаши в мивката, присвивайки очи.

— Какво за него?

— Ще трябва да се доближиш, за да го видиш.

Можеше да се закълне, че тя действително обмисля идеята. Любопитството й беше присъщо.

— Какво да му гледам? — попита Уонда, приближавайки се, и избърса ръце в един парцал.

Фаркъс се озъби и провря нокътя на малкия си пръст във вертикалния прорез на предния десен резец.

— Имаш цепнатина в зъба си… — обяви тя разочаровано.

— Знаеш ли как я получих? — попита той, повдигайки вежда закачливо.

— Не, как?

— Прехапах шнура на въдицата си.

Тя просто се втренчи в него, без да отвръща нищо.

— Аз съм рибар, знаеш, ловя на муха, но съм още по-добър инструктор. Мога да те науча. Жените са по-добри, отколкото мъжете, защото не се подчиняват на пръчката и действат инстинктивно. Мога да те отведа някой път…

Уонда поклати глава и се върна към работата си.

— Не и ако ще получа подобна резка на зъбите си.

Главата му драматично клюмна надолу от упрека й. Той никога нямаше да й признае, че всъщност тази дупка е благодарение на бясно рязане на пирон с пила — история, която едва ли би впечатлила представител на другия пол.

 

 

Хипстърите отзад завършиха играта си и прибраха щеките. Излизайки навън, те попитаха Уонда за някой евтин мотел с чисти стаи, безглутенова закуска и безплатен интернет достъп.

— Може да опитате в Денвър или в Сиатъл — каза тя, при което Фаркъс се засмя — две остроумни забележки за една нощ! Но след като младежите напуснаха заведението, жената му се намръщи. Очевидно не я бе спечелил. Ласкателства, истории, а всъщност нищо в замяна…

Той се опита да й разкаже и за пътуването си до Холивуд, за да продаде историята си за това как той и Джо Пикет избягали на косъм от смъртта преди няколко години, когато гората около тях пламнала, но тя изгуби интерес веднага щом установи, че това не го е отвело до среща нито с Леонардо ди Каприо, нито с Дари Кабелджията.

Разказа й и как преди време напътствал няколко наемни войници в планините в търсене на изгубили се техни събратя, но това също не я впечатли. Накрая сподели за онзи момент, в който една лодка с трима мъртъвци на нея буквално го отнесла по течението на реката — и нищо.

В действителност по наклона на главата й той можеше да види, че тя изобщо не му вярва. Дори и когато й каза да пита Джо Пикет. Проблемът е — заключи накрая — че според някой толкова тъп като Уонда нямаше как животът му наистина да е изпълнен с толкова вълнуващи приключения.

 

 

Фаркъс погледна часовника си. Дойде в бара в осем, а сега минаваше полунощ. Знаеше, че по заръка на Бък, ако няма клиенти, заведението трябва да затвори в дванадесет, а не в два, и въпреки десетте си червени бири той не очакваше Тимберман да прояви гостоприемство към него.

Фаркъс се загледа в дъното на чашата си със самосъжаление. Това, което някога бе ново преживяване за него, сега се случваше все по-често и интензивно. Без да има реален ден, месец или година, в който да го е реализирал, той съзнаваше, че се намира в прелома на своя живот и че малкото му странни приключения обикновено включват и Джо Пикет. Дори и така автобиографията му, или по-точно преразказът й, отново се явяваше като отегчителна история за хора като Уонда или онези разглезени филмови „производители“ в Холивуд. В действителност Фаркъс беше само от един страничен наблюдател вместо участник. Никой не би си спомнил за него, че е способен на това, с изключение на човека, който, както изглежда, винаги се явяваше на грешното място в грешното време с него.

Положението не беше като да има на кого да остави наследството си…

Дъщеря му се премести в Мисула, за да стане професионална лесбийка и вече изобщо не контактуваше с него, а бившата му съпруга го търсеше, само когато бе прекалено пияна и имаше нужда от пари. Нямаше внуци, които да си го спомнят и да слушат историите му. Че дори и кучето му избяга…

Той вдигна поглед, когато Уонда застана пред него от другата страна на тезгяха. Тя се наведе и той се втренчи в горната част на изпъстрената й с лунички гръд. Беше изпил достатъчно бира, но въображението му изобщо не работеше.

— Аз съм тук, горе — каза тя и погледът му се вдигна към лицето й. — Изпи ни целия доматен сок.

— О! — Може би това ще бъде неговият завет, помисли си той кисело.

Уонда имаше пълни пухкави бузи и петно от червило на предния си зъб.

— Така че, ако искаш нова червена бира, ще трябва да си я приготвиш с прясно изцеден домат.

— Най-вероятно това ще е всичко за тази вечер — отвърна Фаркъс. — Отивам на лов…

— … на сутринта — довърши тя изречението му. — Вече запомних.

В този момент вратата се отвори и той усети полъх на студен въздух. После до слуха му достигна звукът на нечии стъпки по дървения под зад него.

Понечи да се извърне, за да види новодошлите, но погледът му се прикова в изражението на Уонда. Очите й се разшириха, а устните й придобиха усмивка, толкова провокативна и хищническа, сякаш бе видяла съдържанието на дълго заключен трезор. Фаркъс се почувства така, все едно стои на стотина метра от нея, и то като силует в огледалото за обратно виждане.

— Здравейте, господа — каза тя през него, когато клиентите заеха мястото около масата за билярд.

— Добър вечер — поздрави единият от тях.

Фаркъс погледна в огледалото зад рафтовете с бутилки срещу себе си и видя четвъртитото лице на красив млад мъж с островърха каубойска шапка. Каубоят прокара два пръста по ръба на широкополата й козирка за поздрав към Уонда и изрецитира поръчката си:

— Четири халби „Корс“ и четири шота — гласът му беше висок и носов, но не неприятен. — Ще се настаним в едно от сепаретата отзад.

— Ще ви сервирам — кимна Уонда и преметна коса с опакото на ръката си.

Тя флиртува с този човек по начин, по който никога не го бе правила с него, отбеляза Фаркъс.

— Оценявам това — отвърна каубоят.

Фаркъс не искаше да се обръща. А и нямаше нужда. Знаеше, че са четирима — трима мъже и една жена. Най-лошото нещо, което можеше да направи, е да огледа новодошлите — в този час и в неизгодната си позиция. Те бяха далеч по-млади и по-едри от него и в ушите му изкънтя въпросът:

— Какво зяпаш?!

Каубоят, онзи, който очевидно очарова Уонда, изглеждаше като алфа кучето на глутницата. И някак беше познат, въпреки че Фаркъс не можеше да се досети откъде.

— Даваш ли си сметка кой влезе току-що? — прошепна Уонда към него.

Преди да успее да изкаже каквото и да било предположение обаче, тя се изплъзна иззад тезгяха и с танцова стъпка понесе таблата с поръчки.

— Ще поръчам още едно, преди да затвориш — извика към нея Фаркъс.

Тя завъртя очи с досада и изруга под носа си срещу нахалството му.

 

 

Фаркъс седеше там, на магичното си място, подслушвайки как Уонда сервира напитките на групата, седнала в най-отдалеченото сепаре. Той погледна под мишница, когато тя мина зад него, и с трясък постави кенчето бира (без доматен сок) върху плота на бара. Никога преди не я бе виждал да върти така бедрата си.

Той чу, когато тя ги попита какво търсят в града. Оказа се, че са дошли на лов за лосове.

— Лосове? Обичам пържолите от тях, повече от каквото и да е друго месо. Бих направила всичко, за да получа няколко пакета за моя фризер.

Тя никога не би казала това на Фаркъс.

— Е, може би щастието ще ни се усмихне, така че е възможно да извадиш късмет — отвърна каубоят.

— Може би и двамата ще се окажем късметлии — засмя се Уонда и Фаркъс извъртя очи от стола си. — Няма да ви е лесно да ги откриете… — Тя им разказа как като дете ходила на лов с баща си и колко тъжно й станало, след като той отстрелял едно от тези животни и окачил трупа му на едно дърво. По-късно, наслаждавайки се на сочните пържоли, се опитвала да не мисли за тази гледка.

Каубоят от своя страна беше любезен, но и резервиран. Според Фаркъс той просто не желаеше да бъде груб, но се стараеше да я разкара.

— Е, пожелайте ни късмет тогава — каза, сигнализирайки, че разговорът им е приключил.

— Пожелавам късмет и на двама ни — засмя се отново Уонда. — Повикайте ме, ако искате по още едно. Заведението черпи.

Когато се върна зад бара, лицето и шията й светеха зачервени.

— Мен никога не си ме черпила — отбеляза Фаркъс.

— Знаеш ли кой е това?! — вместо отговор му отвърна отново тя.

 

 

Последвалият разговор в сепарето беше воден — умишлено, според Фаркъс — полушепнешком. И все пак той успя да долови някои от репликите.

— Планът е да бъдем методични. Така както говорихме… — казваше каубоят. — Обграждаме го от всички посоки и удряме. Искам да го накарам да страда.

Това привлече вниманието на Фаркъс, но той се опита да не го показва. Вместо това отпи от кутията с бира, все още седейки с гръб към тях. Бирата не беше много студена и сметна, че Уонда нарочно му е дала напитка, стояла извън хладилника.

Тогава каубоят каза:

— Чакай малко.

Мъжът се изправи и Фаркъс чу как токовете на ботушите му барабанят по дървения под. Уонда глътна корема си и погледна нагоре с очакване. Но вместо да отиде към нея, каубоят спря до джубокса и пусна няколко монети.

Гарт Брукс и „I’ve Got Friends in Low Places“ огласиха салона, последвани от Блейк Шелтън и „Came Here to Forget“.

След това Фаркъс можеше да чуе само откъслечни думи и фрази, и то в паузите на песните или между тях. Но научи достатъчно, за да се заинтригува.

Да го стиснем като в менгеме…

Следвайте сюжета стриктно…

Не правете глупости…

Гей Мормон няма да разбере откъде му е дошло…

Гей Мормон?! Какво?! Фаркъс не си направи труда да се извини, когато плъзна стола си по дървения под, за да отиде до тоалетната, защото Уонда бе напълно забравила за него. Вместо това тя превъзбудено говореше с приятелката си по мобилния си телефон за случващото се в бара й. Когато мина покрай групата, той кимна с глава и видя, че каубоят е сериозен и сдържан, а лицето му изглежда като струговано — остри скули, широка челюст, тежки вежди. Имаше и двусантиметров белег на лявата си буза, в края на устата, която сякаш му придаваше израз на ненавременна насмешка. Вратът му пък беше толкова широк, колкото и челюстта и той издаваше вид на човек в сурова физическа сила. Носеше светла риза с дълги ръкави, от онези, предпочитани от участниците в родео игрите. Без да спира за поздрав, Фаркъс продължи напред, оглеждайки. От другата страна на масата седяха още двама — с намек за заплаха върху лицата си. Единият беше едър, с широки рамене, кръгло лице и тъмни вдлъбнати очи. Той имаше черна коса, прошарена от сребристи кичури, и голям нос, който изглеждаше така, сякаш е бил разбиван неведнъж. Другият беше по-събран, с червеникава коса и набола петдневна брада. Той имаше бяла като алабастър кожа и стоманеносиви очи, които прескачаха от каубоя към Фаркъс и обратно.

От позицията си Фаркъс не можеше да види жената ясно, защото тя носеше тъмносива качулка, нахлупена ниско над главата й, и лицето й тънеше в сянка. Тя беше вдигнала ръкавите си нагоре и той забеляза многоцветните татуировки по кожата й.

 

 

Когато се върна от тоалетната, Фаркъс не седна обратно на стола си. Вместо това помаха с ръка към Уонда. Тя притисна слушалката на мобилния си телефон и го изгледа.

— Трябва да затварям. Звънни ми след минутка — каза на приятелката си.

Фаркъс извади портфейла си и когато от джубокса се разнесе звукът от китарата на Джони Кеш и неговата „Ghost Riders In the Sky“ той сигнализира на Уонда да се приближи.

— Това там Далас Кейтс ли е?

— Ти за кого друг го взе?

— Не си представях, че може да се движи наоколо.

— Нито аз, иначе щях да се поиздокарам.

— Мога ли да взема назаем мобилния ти? Моят е без батерия.

— Защо не се научиш да го зареждаш?

— Ще бъда кратък.

С неохота тя му подаде телефона си с предупреждението, че и нейната батерия е на изчерпване.

Тогава Фаркъс тръгна към вратата и погледна към спящия в ъгъла Тимберман.

 

 

На тротоара пред бара той вдиша от есенния въздух. Мобилният на Джо Пикет го препрати направо към гласова поща, но Фаркъс не затвори, а заговори директно: Тук има няколко момчета и едно момиче. Не разпознах никой от тях освен Далас Кейтс. Спомних си как изглежда благодарение на родео плакатите, които има в магазина за уестърн дрехи „Уелтън“. Да, три момчета и едно момиче — казах ли го вече?… Както и да е, говорят си шепнешком, но дочух някои неща, които, нали знаеш?… По дяволите, аз дори не знаех, че Кейтс е излязъл от затвора. Ти знаеше ли?… В началото, когато чух „гей Мормон“, не схванах, но после ме осени. Това не е нечие име, така наричат пазачите в резерватите… Така че… Обади ми се. Утре отивам на лов, но предположих, че трябва да си наясно с онова, което чух. Ако не ти отговоря, ела до лагера, ако искаш… Доведи и коня си, така че, ако хванем лос, да можем да го превозим. И донеси уиски. Информация за уиски — звучи повече от добра сделка… Ние сме горе, в южното разклонение на река Паудър, може би на четвърт миля от гората. Аз и Котън Андерсън… Пич, те наистина говореха глупости за теб. Ще искаш да разбереш подробности, повярвай ми. Като цяло планират да…

Тогава Уонда грабна телефона от ръката му.

— Добре, достатъчно, проклет да си… — и прекрати разговора.

— Не бях свършил — възрази Фаркъс.

— Не ми пука! — каза тя, завъртя се на пети и тръгна към бара.

Веднага след това рамката на вратата се изпълни с телата на Далас Кейтс и по-едрия от двамата мъже.

Фаркъс замръзна на тротоара.

Кейтс отстъпи встрани, за да направи място на Уонда, грациозно грабвайки телефона от ръката й. Когато тя се обърна, за да протестира, той каза:

— Ще ти го върна след минутка, скъпа.

След като влезе, едрият затвори вратата зад нея. Фаркъс знаеше, че няма никакви шансове срещу него, но също така сметна, че все пак може и да успее да го разубеди относно онова, което планира да направи.

Кейтс превъртя екрана на мобилния. На слабата светлина лицето му изглеждаше почти дяволско. Едрият мъж заобиколи Фаркъс отляво, блокирайки по този начин пътя му за бягство.

— Зная кой си — каза Кейтс. — Знам, че се опита да ни подслушаш. Шибания Дейв Фаркъс. Някога баща ми чистеше септичната ти яма и ти веднъж дори му плати за това.

Фаркъс си припомни сутрешните визити на Елдън Кейтс и неговия служебен камион „С & С Септична и канализационна поддръжка“. Спомни си добре и бибипканията на клаксона му, изтръгващи го от тежкия махмурлук.

— Да видим… — продължи Кейтс. — Запомних номера, на който си звънял и ще го проверя по-късно, въпреки че съм сигурен на кого принадлежи.

— Обадих се на жена ми, за да й кажа, че се прибирам — излъга Фаркъс.

— Последния път, когато бях тук, беше съвсем сам. Чудя се коя ли ще се върже на онзи номер с риболова на муха — изсмя се Кейтс. — Едва ли има някой толкова тъп, че да се омъжи за неудачник като теб, Фаркъс.

— Моля те, аз…

Едрият мъж се пресегна към задната част на колана си и започна да се приближава към него, при което Фаркъс вдигна ръце, за да се предпази.

— Рори… — каза Кейтс с предупредителен тон, при което мъжът спря на две крачки от Фаркъс, преструвайки се, че надига панталоните си.

Тогава по улицата зад тях премина пикапът на местната шерифска служба. Автомобилът забави пред бара и Фаркъс успя да разпознае водача като заместник Лестър Спивак. Спивак зае тази си длъжност съвсем наскоро след като Едгар Джес Бонер отиде на по-високо платена работа в Северна Дакота.

Никога досега Фаркъс не се бе чувствал толкова развълнуван от появата на заместник Спивак, както в тази минута. Спивак от своя страна свали прозореца на пътническото място до себе си и ги погледна.

Кейтс се пресегна и потупа Фаркъс по рамото, сякаш казваше лека нощ на стар приятел, и подшушна под нос към Рори:

— Хайде да довършим бирите си… — обръщайки се към Фаркъс, той нареди: — Обърни се и покажи на нашия красив офицер, че всичко е наред.

Фаркъс се подчини и Спивак му помаха в отговор, продължавайки надолу по улицата.

— Ще се видим отново по-рано, отколкото си мислиш — допълни Кейтс, преди да се върне в бара.

 

 

Ръката на Фаркъс трепереше толкова силно, че му отне повече от половин минута, за да плъзне ключа в стартера на камиона си. Нямаше търпение да изчезне дълбоко в планините, далеч от Далас Кейтс.