Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (24)

23

Обедната мъгла се стелеше над окосеното сено събрано в стотици симетрични кръгли бали покрай магистралата за Садълстринг, докато на запад тя вече се бе вдигнала и тъмните планини заемаха своето място на хоризонта.

За Джо нещата също се изясняваха.

Мерибет вдигна на първото позвъняване.

— Окръжна библиотека, говорите с Мерибет.

— Знам това — каза Джо. — Звъня ти на мобилния.

— Инерцията ме е поела — засмя се тя. — Няма да повярваш каква купчина с документация се е насъбрала, докато ме нямаше.

— Вярвам ти — отвърна Джо. — Това място не може да функционира без теб.

— Понякога ми се иска да можеше.

— И така, какво откри?

— Беше лесно да се проследят следите на Кора Лий — каза тя. — Просто написах името й в Гугъл и някои последващи търсения в нашата база данни.

В продължение на години Мерибет изпълняваше ролята на доброволен следовател на Джо, откакто се занимава с тази сфера на дейност. Чрез приятели в областта на правоприлагането тя беше получила паролите и се беше запознала с процедурите около официалните програми за база данни в криминалния сектор, включително NIBRS (Националната система за докладване на престъпления), NCIC (Националния криминален информационен център), ViCAP (Програмата за задържане на криминално проявени) и RIMN — местната информационна мрежа, включваща Аризона, Колорадо, Айдахо, Монтана, Невада, Ню Мексико, Юта и Уайоминг.

— Слушам те — каза Джо.

Можеше да чуе докосването на пръстите й по клавишите.

— Кора Лий Кейтс — започна тя — е арестувана и осъдена за притежаване, разпространение и склоняване към употреба на метамфетамини в Рок Спрингс преди една година. Присъдата й е била за петнадесет месеца затвор, но е излежала само девет. Освободена е на 20 септември тази година, така че е била навън малко повече от месец.

— Добра работа, но предполагам, че не съм изненадан — каза Джо. — Кора Лий излезе извън контрол почти веднага след като напусна Бул.

— И както изглежда, се е върнала към лулата веднага след излизането си — отбеляза Мерибет. — Но защо е тръгнала след дъщерите ни?

— Може би аз имам отговора на това — каза Джо и разказа наученото от Уинчестър тази сутрин.

— Седем милиона и петстотин хиляди?! — повтори невярващо Мерибет. — Това е цяла купчина с пари.

— Това си е истински фонд за започване на война — каза той. — Помниш ли, когато говорихме за мотивация? Далас не се нуждае от такава — той търси отмъщение. Но тези пари обясняват как е успял да се задържи наоколо и да ни тероризира, както и с какво е привлякъл верността на онези бандити. Или защо Кора Лий беше толкова непреклонна. Този вид схема не работи във вакуум — тя трябва да се финансира.

Мерибет замълча за половин минута.

— Чух нещо тази сутрин — каза тя накрая, — но ми се иска да не е вярно. Чух някои от моите редовни посетители да си говорят, след като свърши читателският им клуб.

— За какво?

— Бяха изненадани от това, че Лестър Спивак закарал дванадесетгодишната си дъщеря в някакъв елитен гимнастически лагер в Колорадо Спрингс вчера. Говореха колко е странно, че човек, обект на разследване, който е отстранен от служба, може да си позволи подобно нещо.

Джо стисна волана толкова силно, че чак пръстите му побеляха.

— Кажи ми, че греша, като се превръщам в подозрителна към всичко и всички — помоли искрено Мерибет.

— Не мисля, че грешиш — отвърна й Джо. — Но това означава, че нещата са много по-дълбоки, отколкото си мислех, че е възможно. Не бих се изненадал, ако науча, че през последните ден-два е имало плащане от страна на банката в Уинчестър към Спивак. Ще ми се да разбера всичките имена, на които е направено плащане от тази сметка.

— Ще говоря с Долси за получаване на заповед за тази информация. В края на краищата тя следва да ни улесни, все пак всички живеем в къщата й — тя се засмя тъжно, което накара сърцето на Джо да се свие и да почувства гняв заради ситуацията, в която се намират.

След това го осени.

— Кора Лий — попита той — къде е изпратена? В Суитлотър или в женския затвор на Уайоминг?

— Да видим… — каза Мерибет и кликна върху клавиатурата си. — Добре… Женският затвор на Уайоминг.

Щата имаше само един женски затвор и той се намираше в Лъск, в източната част на страната.

— Знаем кой друг е затворен там, нали? — попита той.

— Бренда Кейтс. Но…

— Да — кимна Джо. — Тя е инвалид и се предполага, че я държат в изолация. Но ако има някой, как да кажа — достатъчно умен, който да оркестрира всичко случило се с нас, то това е Бренда. Плюс това тя има достъп до парите.

— Боже мой — възкликна Мерибет.

— Ще оставя Дейзи при Долси — каза Джо. — След това мисля да отида до Лъск. Трябва да съм там до три следобед.

— Какво ще стане, ако тя откаже да говори с теб? — попита Мерибет. — Името ти не е в списъка с посетители?

— Тя ще говори с мен — каза Джо. — Няма да има право на избор. Затворниците са принудени да разговарят с представители на закона, независимо дали искат или не.

 

 

След трудно увещаване на лабрадора да напусне камиона му и да отиде в задния двор на Долси за остатъка от деня, Джо хвана 1–25 на юг към Каспър. Пътуването до Лъск щеше да му даде време да прехвърли през ума си онова, което вече знае, и да помисли над следващите си стъпки. Той продължи напред, въпреки че беше изтощен от липсата на сън. Трябваше да направи задължително спиране в „Лу Тауберт Ранч Аутфитерс“ в Каспър и да си купи набор от нови дрехи, тъй като всичко налично беше изгоряло до конец и носеше униформената си риза и дънки вече повече от тридесет часа.

Когато приближи Бъфало, Бигхорн продължаваше да изпълва страничния му десен прозорец. Листата на трепетликите в техните есенни цветове приличаха на жълти вени през тъмните борови гори.

Докато караше, Джо мислено си направи списък на хората, с които трябваше да говори. Първи в този списък беше губернаторът.

Колтър Алън служеше на поста губернатор на Уайоминг от януари, заменяйки Спенсър Рулон, който завърши втория си мандат. Алън, за разлика от Рулон, беше републиканец. Той следваше традиционната платформа на правата на притежаване на оръжие, работеше за съживяването на енергийния сектор и ухажваше федералното правителство по всички възможни начини. Дори лозунгът на кампанията му гласеше „Придържайте се към федералните“ с обещанието да усвои федералните земи, съставящи петдесет процента от общата площ на земята на щата. Той спечели 76 процента от гласовете пред очилатия професор по политически науки от Университета на Уайоминг, който агитираше за възобновяеми източници на зелена енергия и обучение на работната сила, която да превърне миньорите в баристи и софтуерни програмисти.

Преди да стане губернатор, Алън беше районен адвокат на Биг Пини, собственик на ранчо и търговец на земя. В допълнение към това беше гимназиален родео шампион и американски военноморски възпитаник, както и член на Правния колеж в Йейл, въпреки че разказа за това съвсем малко по време на кампанията си.

Джо беше срещал Колтър Алън веднъж, когато мъжът беше в Садълстринг по време на предизборните си ангажименти, и не знаеше още какво мисли за него. Горският от Биг Пини му беше казвал, че Алън е арогантен и нетърпим, но Джо реши да остане непредубеден. До този момент нищо от обещанията на Алън не се беше случило, а щатът не възобнови и акър от федералната земя…

Джо чувстваше липсата на Рулон, който беше находчив и харизматичен и винаги щеше да му бъде благодарен за помощта, която му оказа при разрешаването на някои финансови проблеми, които бе имал, както и за улесняването на процеса по освобождаване на Нейт Романовски от федералните обвинения. Джо знаеше, че сега Рулон има стабилна правна практика в Шайен. Беше станал доста тих и спокоен, откакто Алън го замени.

Колтър Алън беше висок мъж с широки рамене, въздълга сребриста коса, четвъртита челюст а ла филмова звезда и гъсти вежди. От това, което беше виждал Джо, мъжът се опитваше да накара хората да забравят за Йейлската правна жилка в досието му, като носеше дънки и протрити обувки, тясна вратовръзка и западен стил вталено спортно сако. Кучето му, австралийски кетъл булдог, който той наричаше Първото куче, ходеше навсякъде с него. Първата дама пък, Тати, беше изключително слаба бивша моделка, с прекалено много фейс лифтинг процедури, които й придаваха вечно учуден израз.

 

 

— Офисът на губернатор Алън — каза рецепционистката след сигнала.

— Обажда се горски пазач Джо Пикет. Отговарям на пропуснато повикване от губернатора.

— Моля изчакайте.

Джо намали, преминавайки през град Бъфало. Пътният полицай, който обслужваше района, се славеше като ревностен раздавач на фишове за превишена скорост.

— Джо Пикет — чу се носов, дълбок глас. — Трудно е да те открие човек. А хората си мислят, че на губернатора му е лесно да разговаря със служителите си.

— Съжалявам, сър — извини се Джо. — Звънях по-рано, но ви бях изпуснал.

Алън игнорира извинението и каза:

— Говорих с Линда тази сутрин — което означаваше, че е разговарял с Линда Грийн-Демпси, директора на „Уайоминг Гейм и Фиш Департамент“. — Беше доста разтревожена относно теб.

— Сър?

Алън се засмя.

— Каза, че си в челното място на списъка с унищожители на държавна собственост и това преди да изгори къщата ти.

Джо въздъхна:

— Мда.

— Поставяш твърд рекорд. Освен това чух, че веднъж си арестувал губернатор Бъд за риболов без разрешително. Няма да направиш така и с мен, нали?

— Всъщност, бих — отвърна Джо.

Този път Алън не се засмя.

— Не за това исках да говоря с теб. Причината да ти се обадя, е, че моят началник-щаб е почиствал някои от записите на Рулон и е попаднал на файлове с твоето име.

Джо почувства угризение в стомаха си. Можеше да предположи за какво иде реч.

— Описа те като „съвестен служител“ — каза Алън. — От това, което разбрах, той ти е дал няколко задачи извън протокола през годините и ти си се справил добре с тях.

— Достатъчно добре, предполагам — каза Джо.

Истината беше малко по-сложна. Тези извънпротоколни разследвания бяха приключили, без да бъдат установени сериозни пропуски. Ако не друго, Джо бе успял да бъде на място в точното време и да разгневи правилните хора, които съответно реагираха по правилния инкриминиращ модел.

— Рулон винаги е играл на границата — продължи Алън. — Не изглежда като човек, който има много вяра на персонала в администрацията си. И както знаем, рядко казва онова, което действително мисли, дори и пред приятелите си, така че тази проява на доверие към теб ми е интересна.

Джо си припомни как веднъж Рулон му каза: „Притежаваш специални умения. Имаш таланта да бъдеш непохватен и в същото време, когато ситуацията прерасне в кървава баня или предвещава провал, ти сякаш придобиваш свръхестествени сили. Не знам как успяваш да правиш това.“

— Е… — каза Алън — тук съм вече от почти десет месеца и мога да видя колко полезно е от време на време да имаш до себе си такъв „съвестен служител“. Някой, който е морално задължен, лоялен към мен и е в състояние да държи устата си затворена.

Джо не знаеше как да реагира.

— Чу ли какво казах? — попита Алън, очевидно раздразнен.

— Да, сър.

— Има ли причина, поради която не би искал да работиш с губернатор Алън, така както си го правел с Рулон?

— Ни най-малко, сър.

— Хубаво — каза Алън. — Това е добре. Това е, което исках да чуя.

Той изглеждаше като вида човек, помисли си Джо, който говори за себе си в трето лице и който изисква примирение.

— Мога да видя какво прави Рулон — каза Алън. — Изпраща те в ситуации, нетипични за един горски пазач. Никой не би очаквал от теб да си в периферията така или иначе, нали? Инсинуирам ситуации като тази в Блек Хилс или миналата година в Червената пустиня. Но вместо да търсиш хора извън закона, които не разполагат с лиценз за риболов или печат за ловуване, ти всъщност си своеобразните очи и уши на губернатора на щата Уайоминг.

— Точно така, сър.

— Знам, че е така — каза Алън и Джо чу познатото прещракване, когато микрофонът се изключва. Когато Алън се върна отново, гласът му беше по-ясен и по-дълбок, като че ли губернаторът не искаше никой от преминаващите в коридора да го чуе. — Попаднах на няколко обаждания от дарители в Кембъл Каунти. Те казват, че има раздвижване сред останалите без работа миньори. Тези момчета са бесни на правителството като цяло за това че ги остави без препитание. Говори се за групи от хора, които се срещат нощем и кълнат срещу всеки политик в страната. Включително и мен… — Алън звучеше отбранително, когато каза това. — Не знаят ли тези селяндури кой всъщност създаде войната срещу въглищата? Зелените във Вашингтон, за да бъда точен. Не щатското управление. Не аз. Не виждат ли разликата?

Джо не отговори, защото въпросът, който беше поставен, бе риторичен.

— Не, не го правят — отговори си Алън. — Според хората, с които разговарях, тези момчета очакват от мен да обърна тази война, сякаш мога да го направя само с един подпис, и да вдигна цената на природния газ. Те изглежда мислят, че мога да анулирам всички възобновяеми енергийни мандати от комунистическите градове като Боулдър и Сан Франциско!

Той беше възмутен.

Джо не помнеше някога губернатор Алън да е обещавал, че ще направи точно това, ако бъде избран. В края на краищата, помисли си Джо, обещаното от политиците и свършеното от тях, след като встъпят в длъжност, често бяха две напълно различни неща.

Алън продължи:

— Слуховете са, че тези момчета имат намерение да протестират и да вдигнат всичко с краката нагоре. Имат намерението да нарушат публични срещи и планират да се появят на събитие по прерязване на лента, което имам отбелязано в календара си в Муркрофт. Знаеш за какво става въпрос: селяндури със сини якички, въоръжени с крикове, пушки и брадви, като онези от „Династията Дък“. Така че искам да отидеш във въгледобивната в следващите няколко дни и да поогледаш ситуацията. Помотай се из Жилет и Райт. Разбери кои са тези момчета, кой ги подстрекава. Изкопай някоя и друга мръсотия около тях, която да можем да използваме, ако се наложи. Обзалагам се, че доста от тях са с неуредени гаранции, неизплатени детски издръжки и т.н. Може да хванем нещата още докато са в зародиш.

Джо замълча за дълго време, преди да отговори.

— Това не е точно каквото правя аз. Не се занимавам с политика.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алън гневно. — Всичко е политика.

— Не и в моя свят.

— Тогава в какво те бива? — попита Алън. — Какво добро можеш да направиш за мен?

— Може би не съм аз подходящият — отвърна Джо. Не можеше да повярва, че казва това на новия управник, въпреки че заставаше зад всяка една своя дума.

Чест правеше на Рулон, помисли си Джо, че никога не го помоли да служи като политически наемник, изпратен по следите на реални или илюзорни врагове. Случаите, които Рулон му бе възлагал, бяха за разследване на хора, излизащи извън обхвата на местната полиция или на Държавния департамент по криминално разследване.

— Аз съм зает човек — заяви Алън в пристъп на засегнато честолюбие. — Нямам време за лична етика. Надявах се, че ще ми покажеш същата лоялност, която си показвал и на Рулон.

— Ще го направя, сър — каза Джо, без да знае какво точно ще означава това. Удивляваше се по колко детински начин Алън успя да го подхлъзне.

— Може би по пътя ще изникне някоя задача, която да отговаря на високите ти стандарти — каза Алън. — Ако това се случи, може да ти се обадя. В смисъл, ако не намеря друг „съвестен служител“, с когото да работя по-лесно.

— Както решите, сър — каза Джо.

— Мислех си за теб по отношение на този Британски проблем, с който се опитват да ме сблъскат. Знаеш ли, че има Британско консулство в Денвър, с истински дипломати?

Рязката смяна на посоката на разговора накара Джо да си спомни за Рулон.

— Не, не знаех.

— Е, има. А някакъв британски снобар иска да се срещне с мен лично, насаме.

— За какво, сър?

— Според него богати опитни английски администратори са дошли в Уайоминг и са се появили липси. Това ми звучи някак престорено.

— Има ли повече информация?

— Още не съм се срещнал с него, така че не знам. А когато имам повече информация, можеш да се обзаложиш, че ще помоля някой друг да го проучи.

С това губернатор Колтър Алън прекъсна разговора, без да каже нито дума.

 

 

След смущаващия разговор с областния управител Джо прослуша съобщение на телефона си от шериф Рийд.

— Тя е — обясни той. Беше останал без дъх и Джо можеше да чуе вятъра да свири във фонов режим. — Приятелят ти ни доведе до тялото на Уонда Стейси. Трудно е да се каже точната причина за смъртта на този етап, тъй като животните са я оглозгали, но изглежда като да е бесена, а след това тялото й е паднало от скалите над нас. Има въже около врата й.

Гласът на шерифа се губеше заради множество смущения на връзката. Неговите заместници го питаха дали иска тялото да бъде транспортирано обратно, трябва или не трябва да се опитват да изкачват скалата, както и още множество други въпроси.

Джо изчака търпеливо, докато Рийд отново се върне на телефона.

— Ако се сблъскаш с твоето приятелче Нейт, моля те, обади ми се веднага. Имаме нужда да даде официални показания за разследването на убийството. Доведе ни до тук, а когато се обърнах, си беше тръгнал. Просто изчезна. Никой не го видя.

Звучи като Нейт, помисли си Джо.

 

 

Докато минаваше покрай малкия град Каяси по пътя към Каспър и след това към Лъск, Джо вдигна въображаемото стъкло на паметта си относно родео звездата и местната певица Крис Ледокс, имаща ранчо в района. Джо никога не пропускаше възможността да направи това.

Беше важно.

Той намери „Под небето на Запада“ в плейлистата на телефона си и усили докрай:

„Трябва да бъда там, откъдето да виждам Скалистите планини, да яздя коня си и да наблюдавам полета на орлите…“

 

 

Последният куплет беше за това как иска да бъде погребан под „това западно небе“ и Джо се усмихна мрачно на себе си. Беше напълно в настроението на Крис Ледокс — щеше да бъде погребан под това небе в края на краищата — но Джо не искаше Далас Кейтс да бъде отговорникът за това.

Той превъртя входящите повиквания на мобилния си телефон и откри неизвестен номер, търсил го две нощи по-рано. После зачака сигнала да стане по-добър.

Сега, когато знаеше повече за размера и обхвата на силите, подредени срещу него, и начина, по който се финансираха, беше време да тръгне в офанзива. Да се впусне към тях, преди да направят следващия си ход.

Този път той знаеше, че трябва да сложи край на цикъла на отмъщение и взаимни обвинения. Семейството му трябва да бъде в безопасност и да живее без страх, че Далас или някой от неговите слуги ще почукат на вратата им или ще се опитат да ги накълцат с брадва.

Той усети как през тялото му преминава вълна от ужас. Не знаеше дали е достатъчно бърз, достатъчно подъл или достатъчно умен, за да съумее да сложи край на порочния кръг веднъж и завинаги.

Но знаеше какъв трябва да бъде.