Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (29)

28

Залязващото слънце възпламени гъстите перести облаци над билото на Източните планини в огледалото за обратно виждане, когато Джо се насочи към Туелв Слийп Ривър Вали. Далеч по-долу мъглата се бе вкопчила в серпентиновите контури на самата река, в очакване слънчевата светлина да се разпръсне по повърхността й и сянката да докара първия истински мраз.

Чувстваше се толкова изтощен, че съзнанието му заплува из халюцинации — частичен спомен и полувъображение: бухал лети сред боровете с очи, вперени в главата му; Далас пуши пурата си, докато неговите съучастници потрепват в предсмъртни конвулсии в краката му; призрачни лосове с висящи върху рогата си коледни лампички се стрелкат от храстите край пътя, но в същото време, когато той удареше спирачка, те изчезваха; Бренда Кейтс, клатеща задник в инвалидната си количка…

Час по-рано в ловния лагер шериф Рийд беше казал:

— Жалко, че Лестър го сполетя този ужасен инцидент. Трябва да е паднал от дървото, за да получи тези наранявания по главата си. На добрите хора не им се случват подобни неща — после се обърна към Джо. — Държим всичко под контрол, въпреки че нямам представа къде ще сложим всичките тези тела. Изглеждаш като излязъл от ада. Върви си вкъщи, Джо.

И той го направи. Нейт, пристигнал с шерифа и екипа му, беше изчезнал сред дърветата, обосновавайки се, че трябва да направи проверка на капаните си.

Джо беше изключил до такава степен, че инстинктивно се отправи към купчината пепел, която някога представляваше домът му. Беше забравил, че вече не живее там. Когато приближи и видя своя камион, паркиран на мястото, на което винаги го паркира, усети, че нещата не се връзват. В края на краищата той в момента шофира своя пикап…

Още една халюцинация, причинена от липсата на сън, помисли си Джо. Тогава от зеления „Форд Пикап“ излезе Рик Еуиг и му помаха.

Джо паркира успоредно до него. Болеше го толкова много, че изсумтя като старец, когато се заизмъква от седалката си.

— Човече, добре ли си? — попита Еуиг, истински разтревожен.

— Не.

— Искаш ли да те закарам някъде?

— Ще се оправя — излъга Джо.

Еуиг посочи към почернялата купчина, някогашен дом на Джо.

— Колко време мислиш, че ще отнеме на Агенцията да изгради това наново?

— Нямам никаква идея.

— Ако това е като всичко останало, ще отнеме доста. Чудя се къде ще живеете междувременно?

Джо сви рамене. Не му остана време дори да се замисли за това.

— Винаги сте добре дошли у нас — каза Еуиг. — Не е кой знае какво, но имам две допълнителни свободни стаи, откакто Вив и децата се преместиха.

— Благодаря за офертата. Ще трябва да говоря с шефа за това.

— Успех — засмя се Еуиг. Нито един от пазачите в областта не искаше да провежда разговора, който предстоеше на Джо с неговия началник.

— Идентифицирах нашите бракониери — каза Еуиг. — В момента, разфасоват два белоопашати елена в склада, за който ти казах. Последвах ги, когато ми подадоха сигнала. Не знаеха, че съм след тях.

Джо погледна въпросително.

— Те са там, сега?

— Да. Опаковат еленови пържоли.

— Но ти си тук.

— Да — кимна Еуиг, като се наведе над горната част на пикапа си, опирайки лакти в капака му. — Има нещо, което исках да обсъдим лично. Не исках да звъня по телефона, а и със сигурност не исках да говоря за това по радиостанцията.

— Какво има?

— Ами… Оказва се, че познавам тези момчета — каза Еуиг. — Те са добри хора. Приятели, бих казал. Трима от тях работеха в мините допреди няколко месеца, преди да ги затворят.

Джо му кимна да продължи.

— Дочух за какво става въпрос — каза Еуиг. — Тези момчета доставят опакованото месо на другите безработни миньори и техните семейства. Не го продават, нито го прахосват. Опитват се да нахранят хората в областта, докато работата в мините се възобнови. Ето защо убиват животните. Не за трофеи, а заради месото.

— Това продължава да си е бракониерство — отбеляза Джо.

— Така е. Но знаеш какво ще се случи, ако ги арестуваме и им повдигнем обвинения. Ще трябва да се откажат от оръжието си, от камионите и цялото оборудване за пакетиране на месо, което са си купили. Ще загубят ловните си лицензи за цял живот вероятно и ще се наложи да платят глоби, които никой от тях не е в състояние да си позволи. Ще бъдат отритнати, когато ги установим. Не е тяхна вината, че са останали без работа и препитание. Губернатор Алън направи обещания, че ще им помогне, но до този момент не е направил абсолютно нищо.

Джо се замисли за минута.

— Тогава им кажи да спрат.

Еуиг го погледна:

— Сериозен ли си?

— Да.

— Това остава между нас, нали? — попита Еуиг.

— Да.

— Аз наистина ще им дръпна една добра лекция — отвърна Еуиг. — Ще ги накарам така да се стреснат, че никога да не си помислят да отстрелят елен отново.

— Звучи добре — каза Джо.

— Това ще бъде една наистина дяволски добра лекция — кимна Еуиг с очевидно облекчение.

След като Еуиг си тръгна, Джо се качи обратно в камиона си и го насочи към Садълстринг.

Той набра мобилния на Мерибет:

— Прибирам се — каза й.

— Иска ми се да имаше къде — отвърна му тя.