Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (26)

25

Когато Джо премина през центъра на Лъск — 1567 жители, кота 5015, — той отбеляза надписа, издълбан върху каменна арка на Съдебната палата в Ниобрара: „Обществената служба е обществено доверие.“

— Губернатор Алън трябва да се поразходи дотук — каза на глас.

Той подкара бавно покрай „Роухайд Дръг“ и „Силвър Долар Бар“ (Добре дошли, ловци!) и погледна нагоре по хълма към елегантната тухлена сграда викториански стил, която наблюдаваше града като уморен патриарх. Постройката сега се рушеше, но някога е била дом на проституцията, обслужваща много от местните фермери и работници, както и минувачите. Тя е била собственост на изтъкната дама, която дарявала огромни количества от трудно спечелените си пари на местното филантропско дружество. Според историята, която Джо беше чувал, къщата била събирателна точка на обществото на малкия град, изграден около нея, който в началото бил наречен Лъст, но преименуван на Лъск от обидена пощенска служителка във Вашингтон, окръг Колумбия.

Върху витрините на барове, ресторанти и хотели имаше банери, съобщаващи на посетителите, че „Навлизате в територията на Тигрите“. Боядисани котешки лапи по улицата пък водеха към гимназиалния футболен стадион. Седмица на традиционното приветстване на бившите възпитаници, предположи Джо.

Той зави наляво по „Грифит Стрийт“ и покрай сградата на „Ниобрара — защита и контрол над растителността“. После премина набор от железопътни релси, намиращи се паралелно на пътя в близост до старото жп депо. В крайна сметка видя ръчно изписаните табели:

ЩАТ УАЙОМИНГ

ДАМСКИ ЦЕНТЪР

ПОПРАВИТЕЛЕН ДОМ

Самият затвор представляваше ниска разгърната сграда от червена тухла, построена на тревист хълм. Той беше заобиколен от дванадесет фута телена ограда, монтирана на стълбове, чиито върхове бяха огънати навътре към основата на сградата и допълнени с ролки от бодлива тел.

Имаше четири реда за паркиране в рамките на кръглото паркомясто, с един ред, определен за посетители. Джо се насочи натам. Почти всички други превозни средства имаха табели с щатска регистрация.

Той обърна внимание на съобщението, течащо в монтирано светлинно поле наблизо, което казваше: „ВНИМАНИЕ! Моля, обезопасете огнестрелното оръжие в автомобила, оставяйки пушката си зад седалката, а кобура в серпентина от страната на водача.“

Пилони със знамената на Уайоминг и Америка ограждаха алеята към входа. На върха на сградата имаше монтирани слънчеви панели и никакви признаци на живот в двора отвъд оградата. Тревата все още беше зелена, за разлика от по-високите части, от които току-що се бе спуснал. Озадачен, усети полъх на влажен морски въздух и видя, че той идва от една голяма сграда на запад с надпис „Аквакултури“. Странно е, помисли си той, да мирише на море в сух малък град, заобиколен от огромни ферми и, и тревни площи с шубраци и варовити отвесни скали.

Вътре, на рецепцията, той подаде документите и значката си и попита един червендалест мъж с бадж „Поправителен дом“ на ръкава си дали може да се види с надзирателя.

— Не ни навестяват много горски надзиратели — каза мъжът, с преценяващо око. — Не мисля, че някоя от нашите фусти е тук за подобен вид нарушение.

— Фусти?

— Така се наричат самите те, връщайки се назад, в старите си дни — обясни мъжът.

Джо се отдръпна от бюрото, за да може офицерът да позвъни на началника. Въпреки че все още не беше влязъл, той остана поразен от това колко различно е съоръжението и усещането като цяло от мъжкия затвор в Роулинс. Там буквално можеше да помирише тестостерона във въздуха и това го караше да бъде в повишена готовност за внезапни действия на насилие. Женският затвор обаче даваше усещането за спокойствие и послушание. Съмняваше се, че високата ограда и бодлива тел някога са били тествани.

На бюлетина, монтиран на стената от бетонни тухли, той погледна графика на класовете, които се провеждаха в помощ на общообразователното развитие на затворниците. Освен тях имаше още и уъркшопове за шиене на юргани и гоблени, заваряване и дърворезба. Избеляло от времето известие казваше: „Регистрирайте се тук за Семейно всекидневно подпомагане“ и Джо се запита за какво ли точно се отнася.

Зад него служителят от регистратурата затвори телефона си и се завъртя към монитора на компютъра, за да обработи пропуска на посетителя.

— Идва колега, който ще ви придружи до кабинета на началника на затвора — каза мъжът. След това, сякаш изговаряше мантра, повтаряна хиляди пъти през годините, той продължи: — Без мобилни телефони в съоръжението, без ножове, сечива включително и Летерман, без пистолети и вие трябва да подпише този формуляр, даващ съгласието ви за претърсване и извеждане по всяко време.

— Разбрах — каза Джо. — Но аз работя в областта на правоприлагането и съм тук, за да разговарям с един затворник.

— О! — Човекът зад гишето присви очи. — Реших, че сте тук в качеството си на горски, не на редовен полицай. Но предполагам, че това не е така.

— Не е — каза Джо.

— Обикновено не се допускат сини дънки. Черните са окей. Но тъй като сте горски пазач и това е практически част от униформата ви, ще го позволя.

— Благодаря — отвърна Джо с облекчение. Беше си купил нови дънки в Каспър в края на краищата.

Докато чакаше, той се обърна с гръб към тезгяха и бързо набра Мерибет. Когато тя отговори, той каза:

— Просто слушай, нали?

— Добре — прошепна тя в отговор.

И той плъзна телефона във вътрешния си джоб.

Миг по-късно една сянка помрачи непрозрачното стъкло на портала от другата страна на стоманената врата до рецепцията. Мъжът от регистратурата натисна бутон, който отключи вратата и един поправителен офицер я бутна. Той носеше подобна униформа на мъжа зад бюрото, но снабдена с монтирана на рамото му радиостанция и белезници, закачени върху колана.

— Тук сте, за да видите началника? — попита той. Беше нисък, с широки гърди, овално момчешко лице и червеникава Ван Дайк брада. Неговата обозначителна табелка носеше името Дули.

Джо последвано ПО Дули по тесен коридор, боядисан в институционално бежово.

— За първи път ли сте тук? — попита Дули през рамо.

— Йеп.

— Няма нищо общо с Роулинс — отбеляза Дули. — Бях там в продължение на три години. Това е съвсем различна топка.

— Какво трябва да знам?

Дули замълча и се усмихна. Той очевидно искаше да каже на Джо разликата, преди да стигнат до кабинета на началника на затвора. Дули заговори ниско, с тон мъж-като-на-мъж и Джо се наведе към него, за да го чуе.

— Всяко място има своите предизвикателства, както можете да се досетите, но предизвикателствата тук са свързани с личности и очевидни изкушения, особено за мъжката част от надзирателите. Някои от тези жени знаят как да играят, ако се сещате какво имам предвид…

Джо кимна.

Дули продължи:

— В Роулинс винаги трябва да се озъртате, в случай че някой затворник иска да ви халоса или да ви прати по дяволите от името на друг затворник. Тези момчета, много от тях са в Роулинс, защото са насилници и насаждащи омраза. Тук всичко е въпрос на лоши взаимоотношения и лоши семейства. Почти всяка една от тези дами се е забъркала с лоши хора някъде по пътя си. В Роулинс имаш хищници. Тук в по-голямата си част имаш жертви. В Роулинс винаги трябва да си готов да влезеш в истински бой, където някой може да те убие. Когато получим спешно повикване тук, то е по вероятност заради скандал или драскотина. Това е разликата между истинската борба и женския бой, ако знаете какво имам предвид.

— Разбирам.

Дули продължи:

— Единственият истински ожесточен бой, на който съм присъствал тук, беше, когато се проля кръв между две жени, чиито деца бяха от един и същ посредствен гангстер. Очевидно човекът не казал на никоя от тях за другата. Тези двете дори не можеха да бъдат в столовата по едно и също време, в противен случай започваха да си вадят очите или да хвърлят подноси по главите си. Но борбата не е за статус или власт като в мъжкия затвор. Това беше на по-високо ниво и бяха замесени деца — Дули се изчерви. — Аз съм щастливо женен — каза той, показвайки на Джо брачната си халка. — Ходя на църква всяка неделя. Всяка една от тях го знае, но това не пречи да има и такива, които се опитват да привлекат вниманието ми и да ми предлагат разни неща, ако схващаш накъде бия. Когато си тук ден след ден, можеш да ги опознаеш и те да разберат как да стигнат до теб. Усещат слабите ти места, сещате се? И някои от тях може да бъдат наистина адски манипулативни. Тук трябва да се притеснявате от едва доловимите и събуждащи неприлични асоциации неща. Така че просто бъдете нащрек.

— Ще го направя — каза Джо, въпреки че не беше сигурен какво точно казва Дули. Мъжът изглежда се бореше с някакви свои вътрешни демони.

— Някои от тях може да ви напомнят за майка ви или баба ви — каза Дули. — За приятните хора в света. Някои от най-милите дами, които съм срещал някога, са именно тук. Понякога е трудно да запомниш, че са направили нещо наистина лошо, за да попаднат на това място. Но също така има и много тежки случаи. При тях е лесно да се разбере защо са в затвора. Женен ли сте?

— Да.

— Дъщери?

— Да.

— Някои от тях ще ви напомнят за тях — каза Дули. — Това ще ви разбие сърцето.

Пред затворената врата на кабинета на началника на затвора Дули каза:

— Ще ви изчакам, за да ви придружа до стаята за разпити. — По някаква причина той не искаше да влиза с Джо при директора.

Джо кимна и почука на вратата.

— Влез — отговори глас. Женски. Силен и уверен. — Аз съм Марта Грей. Директор на тази чудесна институция.

— Джо Пикет.

Началник Марта Грей имаше широко отворено лице, проницателен поглед и снежнобяла коса. Тя носеше тъмен костюм и перли и го огледа с взискателните си очи, а после му направи знак да се настани на стола.

Той седна.

Тя изчака вратата да се затвори зад него.

— Надявам се, че надзирател Дули не ви е надул главата — каза тя. — Той е бъбрив и някои от момичетата са намерили начин как да го използват за целите си. Това е и причината да го упълномощя отново като администратор на общността.

— Беше изключително любезен.

— Добре. Насърчавам служителите си да бъдат професионалисти във всеки аспект от работата си.

Той веднага хареса началник Грей. Показваше се като компетентен служител, който не говори глупости. Невинаги бе така с бюрократите, с които Джо имаше честта да се занимава. Твърде много от тях прекарваха кариерата си, държейки главата си надолу в отброяване на часовете до пенсионирането. Първото впечатление, което началник Грей остави у Джо, беше, че тя като че ли взимаше работата си насериозно и имаше желанието да го прави. Тя също така беше умна и взискателна. Това е може би причината, помисли си Джо, надзирател Дули да избере да остане в коридора. Чудеше се дали Мерибет — която в момента „беше в джоба му“ — бе останала със същото впечатление за нея. Тя беше по-добра в разгадаването на хората от Джо.

— Разбрах, че сте тук, за да разговаряте с едно от моите момичета — каза тя.

Джо кимна.

— Бренда Кейтс.

Грей си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Бренда — каза тя, с крива усмивка. — Бренда е специален случай, не е ли така?

Той не беше сигурен как да реагира.

— Приютила съм 273 лишени от свобода жени тук — каза тя, — от всякакво естество. Ние сме институция с пълно обслужване и имаме минимално до максимално ниво на сигурност в нашите три сектора. По-голямата част от моите момичета живеят при минимално ниво на сигурност. Срещаме усложнения, но в по-голямата си част атмосферата и поведението са спокойни и рационални дотолкова, доколкото всеки следва правилата и разпоредбите. Възнаграждаваме доброто поведение и наказваме лошото. Ако забележим момиче, което наистина се старае, ние й даваме ясно да разбере, че ако продължи така, то може да се озове на едно от най-добрите работни места като сградата на „Аквакултури“ например.

— Исках да ви попитам за това — каза Джо.

— Развъждаме тилапия тук — каза тя с очевидна гордост. — Повечето от нея се сервира в най-добрите ресторанти в Денвър. То също е спокойно и приятно място за работа. Умните момичета се стремят към това — тя въздъхна. — Харесвам ужасно много някои от тези жени, но никога не мога да им се доверя напълно. По този начин просто нещата работят по-добре за всички. Другата страна е Източното крило — каза Грей. — Това е максималната единица за сигурност. Имаме осемнадесет жени в него в момента и половината от тях не са свързани помежду си.

— Не разбирам — каза Джо.

— Може да стане твърде напрегнато, когато жените живеят една с друга, без децата или партньорите си — обясни Грей. — Сформират се клики, партньорства и съюзи, които стават доста сплотени. Процент от тях спадат към това, което наричаме „Гей за престоя“. Така че има любовни кавги и тежки раздели. Ако имаш три жени в една килия, можете да разчитате, че две от тях ще се съюзят срещу третата. Понякога моите момичета играят театър, само за да могат да прекарат известно време в Източното крило на тишина и спокойствие. Нямат никакво взаимодействие с други затворници и храната им се доставя лично. Това е крило без драми. Ако имаш дъщери…

— Сега разбирам — каза Джо с усмивка.

— Схванахте основното, но… Имаме шест момичета в Източното крило, които са настанени там, за да бъде обезопасена останалата част от населението тук, както и моите надзиратели.

— И Бренда е една от тях — каза Джо.

Тя кимна тържествено.

— Страхувам се, че Бренда е царицата майка на Източното крило.

— Нещо, което не ме изненадва ни най-малко — отвърна Джо.

— Но като я погледне, човек не би предположил това, нали? — каза Грей. — Харесва ми да мисля за себе си като за студент по психология. Трябва да бъдеш наистина много добър в тази работа. Опитвам се да предвиждам проблемите и да ги овладявам, преди да са се случили. Ще призная, първоначално я възприех напълно погрешно. Спомням си първата си среща с Бренда в приемното звено. Мислех си — зряла и достойна дама, парализирана, прикована за инвалидна количка. Не е променяла прическата си от 1966 г., предполагам. Ако не я познава, човек би я възприел за своя баба или просто за старомодна стара леля. Беше загубила съпруга си и един от синовете си и си нямаше никого — или поне така си мислехме… Въпреки характера на присъдата й ние я поставихме в общото помещение. Не изолираме убийците автоматично в Източното крило — само онези, които са потенциално опасни към себе си или другите. Мислехме, на кого би могла да навреди една възрастна жена, която никога не е била в затвора и не може да използва крайниците си? После разбрахме, че под тази Ма Кетъл всъщност стои Ма Баркър — тя се засмя. — Вероятно сте твърде млад, за да схванете тази аналогия.

— Ни най-малко — каза Джо. — Имам вземане-даване със семейството й.

— Зная — каза Грей. — Чувала съм името ви в разговорите между Бренда и Кора Лий Кейтс.

Той кимна.

— Те не ви харесват.

— Знам. Разкажете ми какво е направила Бренда, за да я изолирате в Източното крило.

— Да — кимна Грей. — Тя е с чип на рамото, както вероятно знаете. Мисли си, че всички с власт искат да я хванат, че ние всички наблюдаваме нея и семейството й. Както вече споменах, да работиш на това място е въпрос на деликатен баланс понякога. Опитваме се да намерим златната среда и да останем в нея. Но тя е като миксер в буркан — подбудител. Бренда има начин, по който да настройва момичетата срещу всеки от надзирателите, както и една срещу друга. Тя отбира най-слабите и ги превръща в лоялни към себе си. Бренда не е насилник, защото не може да бъде. Но тя успява да манипулира последователките си да вършат онова, което иска. Изисква лоялност и наказва тези, които не й я отдават. Нямахме друг избор, освен да я премахнем от общото помещение и да я затворим в изолацията на Източното крило. След като направихме това, проблемите спряха.

— Защото това е, което тя е целяла в края на краищата — каза Джо.

— Да, вярвам, че в това има истина — въздъхна Грей. — Но знаейки чувствата й към вас, трябва ли да се притеснявам за посещението ви?

— Не съм тук, за да избутам количката й надолу по стълбите, ако това е, което се чудите — отвърна той.

— Жалко — каза Грей. След това смигна с усмивка: — Шегувам се, разбира се.

— Разбира се. Мога ли да ви задам няколко въпроса за нея преди разговора?

Началник Грей погледна към часовника си. Наближаваше пет.

— Съпругът ми планира да ме изведе на вечеря по случай нашия тридесет и пети юбилей тази вечер.

— Поздравления — каза Джо. — Не искам да ви задържам.

— Не се тревожете — махна с ръка тя. — Трябваше да му напомня за това тази сутрин. А и той не може да ме изведе, докато не се прибера у дома, нали? Така че питайте каквото имате за питане. Но ви предупреждавам, че може да наблюдаваме разговора ви на монитора. Заинтересована съм да следя обмена на информация.

— Ще има ли видеозапис? — попита Джо.

— Разбира се.

— Добре.

Грей изви вежди.

— Намислили сте нещо, нали? — попита тя.

— Да.

 

 

Той информира началник Грей за срещите му с Далас, Кора Лий и двамата агенти — банков и застрахователен — в Уинчестър. Когато свърши, тя изглеждаше замислена:

— Това може да обясни модерната й инвалидна количка с гласов контрол.

— Инвалидна количка с гласов контрол?

— Бренда пристигна в 4000-доларова електрическа инвалидна количка, дело на данъкоплатците като вас и Катедра корекции към затворите — каза Грей. — Въпросната беше оборудвана със система за вдишване и издишване, която позволява столът да се управлява чрез пластмасова тръба в близост до устата. Тя можеше да направи така, че столът да върви напред или назад, както и да завива наляво и надясно. Но Бренда не го харесваше, защото тръбата трябва да бъде почиствана често, а и мразеше факта, че стърчи постоянно пред лицето й. Новият й стол е експериментален прототип разработен от „Джорджия Тех“, който струва около 15 000 долара, ако си спомням правилно. Работи чрез контрол на езика, който предава със слушалки. Слушалката е свързана със стола с някакъв вид компютър. Вместо четири функции сега тя може да отиде навсякъде, както и да контролира скоростта, защото нервите на езика й са свързани директно към централната й нервна система. Това й дава много по-голяма мобилност. Всичко, което трябва да направи, е да мисли за това къде иска да отиде и столът просто го прави. Нощем, след като сме я сложили в леглото й, столът трябва да бъде включен, за да се презаредят батериите вътре в оборудването. На всеки две седмици местен сертифициран медицински служител прави визита на Бренда и се грижи момиченцето да е здраво, а столът му да работи правилно. Тази инвалидна количка е наистина невероятна, трябва да кажа. И сега знам как е била в състояние да си я позволи.

— Интересно — каза Джо и обясни теорията си, че Бренда е измислила начин, по който да общува с Далас, Кора Лий и други от вътрешността на затвора.

— Няма начин — отсече Грей с поклащане на глава. — Това е невъзможно.

Тя обясни, че мобилните телефони в рамките на общото помещение са забранени и никой никога не е откривал такива. Сигурността в Източното крило е още по-силна. Тя каза още, че „отнемането на телефона“ е най-болезненото изпитание за младите затворници, когато влязат в затвора.

— Ами имейли? — попита Джо.

— Никакъв шанс — отвърна тя. — Компютри, айпад, всякакъв вид електронно устройство за комуникация, всичко е забранено. Ние не разрешаваме дори електронни книги. Ако затворник трябва да изпрати съобщение, ние позволяваме да го направи чрез служебния таблет и съобщението се чете от персонала и се архивира, преди още да е изпратено. Нужно е да одобря, ако Бренда направи искане да изпрати съобщение, и мога да ви уверя, че тя никога не е пожелавала това. Не съм сигурна дали тя изобщо е използвала компютър или телефон, за да изпрати съобщение в реалния си живот.

Джо се съгласи, а след това попита:

— Телефонни обаждания?

Отново Грей поклати глава.

— Има предназначени стационарни телефони на разположение, но само с уговорка. Всеки разговор, който се провежда по тях, се записва и дигитализира. Всяко обаждане, направено от затворник от Източното крило, бива подслушвано на момента. Бих се изненадала, ако Бренда Кейтс е провела и един разговор през целия си престой тук.

— Това не е ли необичайно? — попита Джо.

— Не и в нейния случай — отвърна Грей. — На кого би могла да се обади?

— На своя застрахователен агент и банкер — каза Джо.

— Тя не провежда телефонни разговори.

— Ами посетителите? Може би някой действа като пратеник от и за външния свят?

— Тя няма посетители. Нито един.

Джо беше объркан.

Тогава Грей си спомни нещо.

— Връщам назад последните си думи. Кора Лий я посети преди около два месеца.

Джо запази това в съзнанието си и каза:

— Продължете.

— Както знаете, Кора Лий беше тук в продължение на девет месеца. За първите деветдесет дни тя беше като трън в задника. Прекарваше цялото си време в татуиране и не се спогаждаше с другите изобщо. След последните й изблици на гняв към някои от сестрите ние трябваше да я поставим в Източното крило за известно време. След това преживяване тя беше затворник за пример. Подобрението й очевидно убеди комисията по помилване, че се е осъзнала, но аз срещах проблеми с доверието си към нея.

— Когато Кора Лий е била в Източното крило — попита Джо, — дали е имала достъп до Бренда?

— Затворниците там са лишени от взаимодействие помежду си. Но аз не съм наивна. Ако нещо се случи на единия край на сградата, в другия веднага разбират за него. Новините се разпространяват толкова бързо чрез подшушване и слухове, че това ще ви смае. Ние го наричаме „затворник-дот-ком“ и тази практика съществува във всеки затвор. Така че аз не се съмнявам, ако Бренда и Кора Лий са искали да общуват, те вероятно са измислили начин да го направят.

Джо кимна.

— Чудя се дали Бренда не е казала на Кора Лий нещо относно това, което иска тя да направи, след като излезе под гаранция. Чудя се дали това не е причината Кора Лий да се поправи след престоя си в Източното крило.

— Мога да си представя нещо такова да се е случило — Грей се съгласи с кимване. — Бренда има начин да експлоатира другите. И след като притежава толкова много пари…

— Да… — каза Джо. — Но ние все още не знаем как тя издава заповедите си.

— Надявам се да й зададете този въпрос.

— О, ще я попитам — увери я Джо.

— Изчакайте ме тук — каза Грей, като избута стола си назад. — Ще отида да попитам надзорника от Източното крило дали стаята за разпит е готова. И ще се уверя, че системата за видеонаблюдение работи.

— Благодаря ви — каза Джо.

 

 

След като тя излезе, Джо извади телефона си и попита Мерибет:

— Чу ли всичко това?

— Чух. Мисля, че Дули е малко страховит, но наистина харесвам началника. Почти съжалявам, че я подслушвах.

— Имам нужда от мнението ти по този въпрос. И така, какво мислиш?

— Не съм сигурна, но дай ми минута. Има нещо, което искам да проверя.

— По отношение на какво? — попита той.

— Задвижваната посредством гласов контрол инвалидна количка — каза тя и прекъсна.

 

 

Джо се облегна назад на стола и затвори очи. Стомахът му се бунтуваше и той си пое дълбоко дъх, за да се опита да го успокои.

В съзнанието му изникна образът на Бренда, но не от съда по време на процеса срещу нея, а от онзи момент, когато лежеше по гръб безпомощна, вперила очи в неговите, с настойчивост, на която той не бе издържал.

Тя беше продажна и зла жена тогава и Джо можеше само да си представи това, в което се бе превърнала сега.

Но беше на път да разбере.