Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (2)

1

Горският на „Уайоминг Гейм“ Джо Пикет, премести поглед от екрана на айпада, монтиран пред него, към страничния прозорец и обратно. „Чесна Турбо 206“ прелиташе над тъмната борова гора. Опитваше се да държи очите си широко отворени, така че да не пропусне нищо, а в същото време се бореше и с инстинкта си да ги затвори плътно в очакване на неизбежния катастрофален край в планината Бигхорн.

За първи път в живота си той разбра утешителната сила, вплетена в мънистата на броеницата, и съжали, че не разполага с такава в себе си.

Беше нощта на Хелоуин и пилотът Джон Уилсън „Бил“ Слотър — набит и стегнат мъж в началото на шейсетте, с алуминиев цвят на ниско подстриганата си коса — отпусна носа на малкия самолет. Черна дървесина изпълни гледката в предното стъкло. Джо се опита да си поеме въздух.

— 366 метра — каза Слотър в слушалките към втория пилот Гейл Херд.

— Разбрано — кимна тя.

Двамата бяха бивши военни и настоящи членове на Гражданския въздушен патрул на Уайоминг. Херд също така преподаваше и рисуване в местното средно училище, а Слотър държеше малък развъдник за добитък близо до Торингтън.

— Защо 366 метра? — попита Джо, опитвайки се да игнорира паниката в гласа си.

— Обикновено не падаме до тази височина нощем — отвърна спокойно Херд. — Не е безопасно.

— Така че, не казвай на никого — добави Слотър.

— Тогава защо го правим сега? — попита отново Джо.

Вторият пилот погледна през рамо към него, седящ сам на задната седалка.

— За да огледаш по-добре — отвърна Херд простичко.

Джо кимна. Устата му беше пресъхнала и имаше усещането, че могат да се разбият във всеки един момент. Дясната му ръка така силно стискаше обезопасителния ремък, че за миг изгуби чувствителност в пръстите си. Стомахът му се преобръщаше при всяко по-рязко издигане или снишаване.

— Той добре ли е? — Слотър попита Херд.

— Добре ли си? — попита тя на свой ред директно.

— Отлично… — излъга Джо.

Короните на усуканите борове, наблюдавани от толкова близо и с такава скорост, действаха хипнотизиращо. Те нарастваха от мастилената гора долу, пробивайки осветеното от лунна светлина и звезди небе горе. Този визуален водовъртеж напомни на Джо за снежна виелица пред фарове на автомобил. Дърветата изглеждаха толкова близо, че сякаш с едно протягане можеше да ги докосне.

— Спокойно, досега не сме имали предпоставки да се сринем. Никога не е късно за това обаче — заяви Бил Слотър, при което Херд се засмя, казвайки му да спре да се шегува.

Джо се загледа в кръглата глава пред себе си — ако очите му можеха да хвърлят искри, сега там щеше да има две изгорели дупки. Оценяваше времето и усилията, които членовете на гражданския патрул влагаха в тази мисия, но не адмирираше черния им хумор.

— И така, как се очаква да изглежда човекът, който се е изгубил? — попита Слотър в слушалките.

— Какво имаш предвид? — върна му Джо.

— Дали ще има вид на изпаднал в паника?

Джо се замисли.

— Не. Твърде глупав е, за да изпадне в паника. Не познава добре планините и е използвал ловен наръчник, за да стигне дотук.

Слотър кимна.

— Причината да попитам това е, защото през последните няколко години наблюдаваме едно и също поведение. Ако изгубилият се е млад, той се стреми да достигне височините, за да потърси сигнал. Ако е по-възрастен, съответно е по-склонен да върви надолу по протежението на реката.

— В това има смисъл — съгласи се Джо. — Моето момче ще върви надолу. Предполагам ще следва пролетните потоци, докато стигне до разклонението на река Паудър. Оттам ще се опита да намери някое ранчо или ловен лагер. Възможно е да се прикрие за през нощта в изоставена кабина или ремарке, без да му дойде на ум, че може да го търсят.

— О, страхотно… — изсумтя Херд.

— Това, в което не виждам логика, на първо място, е защо се е отдалечил толкова от лагера си.

— Надявам се, че ще видим нещо, което да ни даде отговор — отвърна Херд. — Винаги съм била любопитна да разбера как хората се губят.

— Нямат нужния опит — предположи Слотър. — Ние сме обучени. Това, което съм разбрал през годините, е, че хората правят глупави неща поради недотам добри причини.

— Звучи точно като него — каза Джо.

Херд се подсмихна.

— Задръжте така… Какво е това? — попита Джо, когато екранът на айпада внезапно се изпълни с нещо, приличащо на бели чертички, сякаш надраскани от тебешир по черна дъска. Имаше десетки от тях.

 

 

Търсеха ловец на име Дейв Фаркъс — бивш енергиен работник, бивш доставчик на ловна екипировка, бивш риболовен гид и настоящ безделник, трупащ съмнителни инциденти на сметката си. Мъжът беше в неизвестност от дванайсет часа, а поради прогноза за наближаваща виелица времевият прозорец за издирването му се скъсяваше главоломно.

Партньорът му по лов Котън Андерсън — заварчик, наскоро загубил работата си в резултат на кризата в енергетиката — беше съобщил за инцидента на местния шериф Майк Рийд, който от своя страна уведоми Службата за вътрешна сигурност на Уайоминг. Те пък потърсиха помощ от Спасителния координационен център, който повика Гражданския патрул, част от Националната гвардия, за да направят претърсване на района.

Шериф Рийд каза на Джо, че когато Андерсън се върнал в лагера — в нощта преди да разбере, че Фаркъс липсва, — заварил пикапа му, както и подготвени за скарата пържоли. Ловната пушка на другаря му била подпряна на камиона, а на близкото дърво висял коланът му с ловни патрони. Купчина от празни кенчета бира лежала в основата на лагерния стол, а току-що отворена такава стояла на един от подлакътниците му. Но Фаркъс липсвал.

Джо знаеше, че никой нормален ловец не би тръгнал където и да било без пушката си. А и Фаркъс никога не би напуснал пълна бутилка бира, освен ако няма отчаяна нужда да го направи.

Андерсън се опитал да го потърси на мобилния телефон, но на мястото нямало сигнал. Пробвал и чрез радиостанцията — евтин модел уоки-токи на „Моторола“ — тогава чул думите: „Те са след мен…“ Но Андерсън не можеше да се закълне, че това е бил гласът на приятеля му. Както не можеше да се закълне, че думите в действителност са били точно такива.

Андерсън беше останал до късно, пиейки „Джим Бийм“ и направил поредица от три изстрела — универсален сигнал за „Връщай се обратно в лагера, глупако“, — но Фаркъс така и не отговорил. Когато на следващата сутрин той подал замъглен поглед от палатката си и установил, че от Фаркъс няма и следа, се качил на пикапа си и отишъл до лагера в каньона „Крейзи Уомън“ където получил сигнал на мобилния си телефон и съобщил в шерифската служба за изчезналия Дейв Фаркъс.

Джо беше разпределен да придружи екипа на патрула заради познанството си със загубилия се ловец. Фактът, че всъщност Фаркъс го антагонизира в продължение на години, не беше очевидно взет под внимание. Освен това Джо имаше страх от летене с малки самолети — предпочиташе да търси изчезнали хора на кон или с АТВ. Ето защо, когато Чесната се затъркаля към него по бетонната повърхност, Джо мълчаливо се помоли за живота си и прокле шериф Рийд за възложената му мисия, както и Дейв Фаркъс за това, че се е изгубил.

Не че Джо не искаше да намери ловеца и да поговори с него. Напротив. Беше се опитал да се свърже веднага след като Фаркъс му остави съобщение на мобилния два дни по-рано. Призивът пристигна от непознат номер, което беше странно само по себе си. Очевидно пиян и с неясна дикция, мъжът бе издиктувал съобщението си, което пресече стомаха на Джо.

— Джо, Дейв е. Фаркъс. Дейв Фаркъс. Шибаният Дейв Фаркъс. Приятелчето ти по приключения… Както и да е… Бях близо до „Стокман“ тази вечер и чух нещо… Дочух разговор, който предполагам ще те заинтригува, защото се отнася за теб и семейството ти. Поне съм сигурен, че…

На фона на последните няколко секунди на гласовото съобщение Джо чу женски глас:

— Добре, достатъчно, проклет да си…

И обаждането внезапно секна.

Съобщението все още стоеше на запис в телефона на Джо и той го прослуша поне още три пъти заедно със съпругата си Мерибет.

 

 

Короните на дърветата долу блестяха. Джо установи, че му се завива свят, когато гледа в тях твърде дълго, затова се опита да се съсредоточи върху по-голям обсег. Въпреки че прекарваше половината от живота си сред тези планини, сега се изненада от това колко огромен и сложен е всъщност този терен.

Гората беше прорязана от ливади, а черни контури чертаеха пресичащите я пътища. Там, където потоците минаваха, пък се белееха белите върхове на скалите. Останки от снеговете все още се бяха вкопчили в алпийските склонове на север, до които достигаше ограничено количество слънчева светлина.

Единствените изкуствени светлини идваха от изолирани ловни лагери или къмпинги. Сезонът за лов на елени беше открит в началото на седмицата и ловци в пълно снаряжение се стичаха от всички краища. Джо бе патрулирал по четиринадесет часа на ден в опит да ограничи нерегламентираната им дейност.

Като добавка към нормалните му задължения се присъедини и сигналът, че един добре организиран бракониерски пръстен оперира из 5000-те квадратни мили област, както и прилежащите територии на изток и на запад. Редица обаждания докладваха за наличието на до трима стрелци, които убиват антилопи, елени и лосове в области, все още затворени за лов или през нощта.

Джо беше особено обезпокоен от инцидентите, защото убийствата изглеждаха безразборни, а стрелците нетипични. Разнородността на жертвите пък говореше за липсата на какъвто и да било алгоритъм. Обикновено лошите момчета се стремяха към взимането на определени трофеи, а не на всичко, на което се натъкнат. Доказателство за незаконния лов беше и намереният обезглавен труп. В честите случаи стрелците просто взимаха рогата на животното…

Освен всичко това във въпросния бракониерски пръстен явно имаха и практиката да товарят и откарват труповете на животните на далеч, вместо да оставят месото да изгние на място. Това означаваше, че Джо не може да направи полева аутопсия и да събере доказателства, които да го насочат към съответен тип оръжие и прочие.

Той се свърза и с колегите си надзиратели от съседните резервати и според докладите им установи, че подобни убийства са ставали още в близост до Жилет на изток и Джаксън Хол на запад. Имаше неясни описания на две различни превозни средства — по-стар модел червен пикап и бял Шевролет Субаро 4×4 — които съвпадаха с онези, за които беше чул и сам.

Джо мразеше бракониерството и отчаяно искаше да намери и да залови тези хора. Не харесваше идеята престъпници да се разхождат безнаказано из „задния му двор“, но също така беше и възпрепятстван откъм действия през изминалите два месеца. Свидетелства относно самоличността на членовете на пръстена липсваха и буквално нямаше никакви доказателства, по които да ги проследи. Стрелците очевидно събираха дори и гилзите си, защото на местопрестъпленията не бе открита нито една. Те дори не огласяваха стореното, както често се случваше чрез публикуване на снимки или видеоклипове на престъплението в интернет. И тъй като бракониерите бяха насочени към безразборен лов без събиране на трофеи, препараторите съответно не можеха да докладват за получаването на подозрителни глави и рога. Джо се притесняваше от подобен род действия и от факта, че остава невеж по отношение на идентичността или мотивацията на бракониерския пръстен. Дори неговият началник Лиза Грийн-Демпси му изпрати няколко „какво-правиш-за-разрешаването-на-този-проблем“ имейли.

Най-добрият му шанс да залови престъпниците беше, ако се натъкне на тях директно, по време на лов. Това е и основната причина Джо да прекарва толкова много време в патрулиране, лишавайки се от двата почивни дни, както и от празничните такива.

Доза адреналин премина през тялото му, когато бръмченето на двигателя го накара да осъзнае колко уморен е всъщност. И колко е студено. Мислено си пожела да бе облякъл един от онези изолиращи пилотски костюми. Вместо това носеше червена униформена риза на WG & F с емблема на вилорога антилопа на ръкава си и бадж с името му — Джо Пикет, горски пазач.

Той потри ръце енергично върху плата на панталона си, за да компенсира ледената влага, обхванала прозорците и отдушника на пода. Краката му отдавна бяха загубили чувствителност.

 

 

Слотър обяви, че има редица модели за търсене, по които да се водят, но щяха да използват този на разгръщане на територията, започвайки като начало с приблизителните координати на лагера на Фаркъс и Андерсън и постепенно да разширяват периметъра встрани.

— Иска ми се повече ловци да се снабдяват с ПИЛ към екипировката си — изръмжа Слотър.

— Персонален излъчващ локатор — обясни Херд на Джо.

— Наясно съм какво означава — кимна той. — Ние винаги ги препоръчваме на хората, когато решат да обикалят областта. Но знаете как е, никой никога не мисли, че може да се изгуби.

— Ти имаш ли такъв? — попита Слотър.

Да, Джо разполагаше с такъв, но за да бъде максимално честен, рядко го взимаше със себе си.

— Не се знае, може някой ден да се наложи да търсим теб — добави Слотър.

— Може…

 

 

Чесната беше оборудвана с устройство, което да улавя топлинните лъчи на живи същества, излъчвайки ги съответно на екрана на айпада в кабината. Самото устройство имаше формата на футболна топка и бе монтирано на лявото крило на самолета, което беше и причината Слотър да накланя машината в тази посока. Той беше обяснил на Джо, че инфрачервеният датчик е достатъчно чувствителен, за да открие все още не съвсем угаснал огън и дори запалена цигара, ако околната температура е достатъчно хладна — дори от хиляди фута в небето. Той можеше и да покаже кои превозни средства са пристигнали току-що на паркинг, пълен с хиляди други коли.

Ето защо, когато Джо видя тези бели стрелички върху екрана, попита:

— Какво е това?

— Елени — отвърна Слотър.

— Елени?

— Козината им ги изолира, така че те не изпускат топлина навън. Инфрадатчикът улавя единствено краката им.

Джо се наведе към екрана. Няколко от стреличките се раздвижиха, а малко по-късно се отделиха от основното стадо.

— Горивото ни ще стигне за още около десет минути, преди да се наложи да се връщам — съобщи по интеркома Слотър.

— Аз съм окей с това — кимна Джо.

— Успяхме да обхванем близо шестдесет и четири квадратни мили около лагера — добави Херд, след като провери топографската карта в скута си и маркира района с жълт маркер.

Нямаше нужда да се споменава, че ако Фаркъс е бил там, то неминуемо щеше да се появи и на екрана на айпада, освен ако не е спрял да излъчва топлина… Което пък щеше да означава, че…

— Какво наблюдаваме сега? — попита Джо, притискайки показалец към екрана. — Още лосове?

Изображението този път беше по-дебело, по-високо и по-ярко от това преди малко, затова той се наведе и погледна през страничния прозорец. Дърветата обаче бяха прекалено плътни, за да види, каквото и да е под тях.

Преди да успее да проговори отново, Херд се обади:

— Прилича на човек.

„Не точно…“ — помисли си Джо, когато белият силует, застанал дълбоко в растителността долу, изчезна.

— Какво стана?!

— Прикри се зад дърво — обясни Херд. Когато самолетът зави наляво обаче, на екрана светнаха отражения на рамо и крак. — Опитва се да стои далеч от визуален контакт.

— Защо?! — запита се Джо.

— Той може да чуе двигателя, нали?

— Обзалагам се, че е така.

Екранът потъмня.

— Изгубих го отново — заяви Джо.

Слотър зави рязко и той усети как теглото му се измества, притискайки тялото му в лявата страна на самолета. Надяваше се машината да има добро заключване.

— Ето го — каза Херд с триумф в гласа си.

Джо можеше да чуе сигнала, идващ от екрана на айпада, но все още не различаваше нищо по него. Тогава вторият пилот се извъртя и му показа как да борави със страничните икони, разширявайки по този начин полето на видимост — призрачният силует долу се опитваше да се прикрие зад друго дърво. Джо притисна иконата, която приличаше на мерник на пушка, за да се фокусира на фигурата. Въпреки ъгъла на самолета и постоянната вибрация заради двигателя изображението беше ясно и стационарно.

— Добре, виждам го — каза Джо. — Фаркъс, идиот такъв. Хайде, излез навън.

— Координати — заяви със строга военна интонация Слотър.

Херд отмести поглед от своя айпад и ги извика, а Слотър ги повтори в радиото към Координационния център. По този начин наземният екип на шериф Рийд щеше да знае на къде да се насочи.

Ако това действително е Фаркъс…

— Защо не се опитва да привлече вниманието ни? — попита Джо. — Ако бях на негово място, щях да скачам и да размахвам ръце. Какво му става?!

— Може да е ранен… — предположи Херд.

— Понякога хората страдат от дезориентация и се опитват да се скрият — вметна на свой ред Слотър. — Странно е, но се е случвало и друг път.

Джо поклати глава, въпреки че знаеше, че никой не го вижда.

— Нашата работа тук приключи — обяви Слотър и самолетът започна да набира височина.

Херд беше заета с отбелязването на координатите в папката над себе си и Джо прикова поглед в екрана, наблюдавайки как призрачната бяла фигура се смалява. В следващия момент обаче реши, че с айпада му нещо се случва, защото върху тъмния фон светнаха общо четири бели петна.

Той разшири полето на видимост. Фигурата, която забелязаха първа, тази, за която решиха, че принадлежи на Фаркъс, беше ясна и на преден план, но отвъд него се виждаха още три други силуета — напредващи през гората към самотния такъв.

— Погледнете екрана — каза Джо.

— Отново ли се появи? — в гласа на Слотър се усети раздразнение.

— Просто погледнете.

Джо видя как Херд настройва айпада си:

— Какво става? — попита тя.

— Още три топлинни маркера се присъединяват около първия — обясни Джо.

Намираха се доста далеч от земята и белите точици бяха съвсем малки и бледи.

— Бил, мисля, че трябва да се върнем — заяви Херд.

— Изключено — отсече Слотър. — Горивото ни почти е на привършване, едва ще успеем да се върнем до базата в Садълстринг.

— Моля те, Бил?

— Съжалявам. Най-вероятно това са хората от наземния екип.

Джо не намери смисъл да оспорва, твърдейки, че шериф Рийд все още се намира в своя команден пункт, в основата на планината. Ако бяха тръгнали, той знаеше, щяха да сигнализират за това по радиото.

— Ако можех, щях да направя още един кръг — добави Слотър. Звучеше така, сякаш наистина го мисли. — Но ние осъществихме нашата част от мисията. Намерихме човека. Сега се намираме в състояние на изчерпано гориво и ще паднем, ако не се върнем в базата. В тези планини няма място, на което да мога да се приземя аварийно.

— Добре — примири се Херд. — Да се прибираме — тя отмести на разстояние своя айпад и се върна към попълването на документацията.

Джо не искаше да се намесва. Освен това нямаше търпение да стъпи на твърда земя.

Тогава на екрана пред него избухна светкавица. Последва още една. После още няколко — слаби, далечни и накъсани. Отначало Джо реши, че тези светлинки идват от фенерчета. Но защо спасителите ще примигват по този начин?! После дойде осъзнаването и студена пот го обля. Това бяха изстрели.

— Мисля, че току-що видях убийство — каза той.

Херд погледна рязко към него и Джо усети как самолетът леко трепна, когато и Бил Слотър регистрира думите му.

Джо вдигна поглед от екрана и се втренчи в нищото. През всичките му години работа на открито той никога не бе ставал свидетел на убийство. Буца заседна в гърлото му и той се почувства виновен за това, че по-рано прокле Фаркъс. Дали е бил той или някой друг, човекът не се е криел от Чесната, а от онези три силуета подире му.

Джо знаеше, че няма какво друго да направят с оглед на обстоятелствата. Знаеше и че онова, което току-що бе видял, ще остане с него в продължение на много дълго време.

И се съмняваше, че някога ще види Дейв Фаркъс жив отново.