Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (19)

18

Само час по-рано Джо и Нейт се видяха за първи път от много време насам, но сега изглеждаха така, сякаш никога не се бяха разделяли. Когато Нейт описа тялото, което бе намерил сред скалите този следобед, Джо поклати глава:

— Много прилича на Уонда Стейси…

— Уонда коя?

— Барманката, за която ти разказах.

— А, да… — отпи Нейт от чашата си с бърбън. Джо вече беше изпил достатъчно, така че свари за себе си кафе.

— Ще позвъня на шериф Рийд, за да му кажа — каза Джо. — Можеш ли да отведеш момчетата му до мястото?

Нейт кимна мрачно. Той избягваше да си има работа с органите на реда, с изключение на Джо.

Когато Джо вдигна телефона си, екранът му светна и той погледна:

— Непознат номер…

— Този път не съм аз — подсмихна се Нейт.

Джо се поколеба за миг, след това вдигна. Твърде много ловци, рибари и собственици на земя разполагаха с личния му номер в днешно време. Той не можеше да рискува да не отговори на случаен призив, защото нямаше представа дали не става въпрос за предупреждение или авария.

— Джо Пикет.

— Хей, имам лоши новини — каза мъжки глас, звучащ приглушено или в резултат на лоша връзка, или в случай че обаждащият се е покрил микрофона с ръката си.

— Моля?

— Казах, че имам лоши новини, човече. В Джаксън Хол се е разиграло истинско клане. Проклета кървава баня в един от затворените квартали. Тейтън Шадоус, звучи ли ти познато?

Джо изстина. Не беше казвал на никого къде са отишли Мерибет и дъщерите му. Може би Маркъс Ханд го е направил, но…

— Да, било е грозно — продължи обаждащият се с чувство на фалшива съпричастност. — Шибано грозно. Мисля, че някаква луда мадама с брадва е убила жена ти и дъщеря ти Луси. С брадва! Представяш ли си? Нарязала ги е на парчета. Ейприл също, макар че май все още е жива. Откарали са я в болница, което е добре, защото искаме да довършим останалото лично, ако схващаш накъде бия…

Беше слисан. Той чу всяка една дума, но не можеше да осмисли цялото послание. Изведнъж всекидневната като че ли се завъртя около него и той се усети някак плаващ във въздуха.

— Да, чух, че била някаква наркоманка… Съборила вратата с брадвата и започнала да чупи всичко по пътя си. Ченгетата я хванали, но не и преди да нанесе онези… щети…

— Кой си ти?! — попита Джо. — Далас, ти ли си?!

— Кой е Далас? — попита мъжът с писклив глас, който звучеше много като на Кейтс.

— Ако това, което ми казваш, е вярно, ти си мъртъв! — изсъска Джо.

Това привлече вниманието на Нейт и той скочи на крака, като че готов да се хвърли през входната врата и да удуши някого с голи ръце.

Обаждащият се, се засмя:

— Пропусна шанса си.

И линията прекъсна.

Джо беше замръзнал на мястото си.

— Кой беше? — попита Нейт.

Не можеше да говори. В следващия миг Джо осъзна, че телефонът в ръката му отново се раздвижи. Когато погледна надолу към екрана, видя, че номерът е на Шерифския отдел в Тейтън. Това беше призив, от който се беше страхувал през целия си живот като баща и съпруг.

— Боже мой — прошепна той на Нейт. — Вярно е…

Нейт погледна с присвити очи, опитвайки се да разчете ситуацията. Джо едва можеше да се движи. Имаше усещането, че цялата кръв от тялото му се беше оттеглила, оставяйки след себе си само хлад.

— Няма ли да вдигнеш? — подкани го Нейт, но той не реагира. — Джо — прошепна приятелят му. — Вдигни.

Той натисна зелената слушалка и вдигна мобилния до ухото си.

— Джо, обаждам се от този телефон, защото на моя му падна батерията…

Мерибет. Джо затвори очи и се облегна назад в стола, притискайки апарата толкова силно до лицето си, че мястото го заболя.

— Мислех, че… — отвърна той. — Аз просто получих онова обаждане и… Той каза, че са ви нападнали и сте мъртви…

— Е, половината от това е вярно — каза тя. — Добре съм. Момичетата също. Уплашени са, но са добре… Какво обаждане?

След като й разказа какво му е съобщил онзи мъж, Джо завърши:

— Мисля, че беше Далас Кейтс.

Мерибет замълча за миг.

— Видях, че жената разговаряше с някого. Сега знаем с кого.

Джо погледна нагоре, за да проследи гневните стъпки на Нейт наоколо му.

— Мерибет е — каза му. — Добре са.

Лицето на приятеля му промени изражението си от загриженост към успокоение и в същата секунда към отмъстителност. Джо кимна в съгласие, след това се обърна към Мерибет, която му обясни какво се бе случило.

В момента, в който Мерибет и заместник-шерифът стигнали до къщата, наркоманката се опитала да пропълзи през една от дупките във вратата. Жената била наполовина вътре, когато полицейският служителя осветил с прожектора си и й извикал да замръзне на място. Но въпреки това тя продължила с опитите си да проникне, блъскайки толкова силно дървесината, че треските се заплели в суичъра й и го съдрали, показвайки наяве мръсния й сутиен.

Заместникът действал бързо и се втурнал към нея, приклещвайки краката й, така че тя да няма възможността да се провре цялата. В този момент, докато чакат подкреплението, Мерибет заобиколила къщата и влязла през задната, незаключена врата. Намерила Луси и Ейприл да се крият в кабинета на Маркъс Ханд и ги извела навън. Когато стигнали верандата, вторият патрул точно пристигал, съобщавайки че на път идват още.

Мерибет въвела втория заместник-шериф през задната част на къщата. Жената, опитваща се да проникне, лежала по корем върху плочките на пода, опитвайки се да издърпа крака си от хватката на другия служител. Тя сумтяла като животно и проклинала ченгетата, като в същото време се опитвала да стигне дръжката на брадвата, изплъзнала се от ръцете й.

— Беше под влиянието на метамфетамини или нещо от сорта — продължи Мерибет. — От устата й буквално излизаше пяна, когато й поставиха белезниците.

— Стана ли ясно коя е? — попита Джо.

— Не. Казаха, че не разполагала с лична карта, нито е проговорила при разпита. Всичко, което откриха у нея — освен брадвата, — беше мобилен телефон и пачка пари в брой. Около пет бона.

— Тя ли е тази, която нападна Джой и Ейприл?

— Ейприл я разпозна. Същата е.

Най-накрая Джо си позволи да издиша. Той махна с ръка на офертата за бърбън на Нейт.

— Справила си се отлично — прошепна той на Мерибет. — Истинско гризли, защитаващо малките си.

— Дяволски си прав — заяви Мерибет. — А майка ми стоя напълно безполезна през цялото време…

Мерибет каза, че пазачът Гари Була е в критично състояние, но шансовете му да оцелее са доста по-големи, отколкото някой би помислил в началото.

— Много се радвам, че си добре — въздъхна Джо, припомняйки си първоначалния ужас, който изпита. В рамките на минута животът му беше изгубил целия си смисъл и единственото, за което можеше да си мисли, бе защо и той не е мъртъв. Усещането за безтегловност обаче все още не го беше напуснало. Щеше да отнеме известно време, за да се случи това, и той искаше никога повече да не му се налага да го изпитва отново.

— Аз съм кораво момиче — каза тя.

— По-корава и от мен — призна той.

— След като вкарат тази жена в затвора, можем да се върнем у дома. Налага се да дам официални показания. Както и момичетата. Но после мисля, че ще бъдем свободни. Свърши се, Джо… Можем да си дойдем.

— Далас все още е наоколо.

— Не мога да остана и минута повече в къщата на майка ми.

— Сигурен съм в това — кимна Джо и я остави да разкаже всичко. Знаеше, че й е необходимо да излее чувствата си навън, въпреки че вече му бе описала основното. През годините съвместен живот беше разбрал, че понякога тя просто се нуждае да бъде изслушана, без да я прекъсват.

 

 

— Ще се обадя на Рийд. Ако всичко е наред, утре може да отидете при тялото — обърна се Джо към Нейт, след като приключи разговора.

— Така или иначе аз трябва да се върна, за да проверя капаните — кимна Нейт. — Той може да дойде направо там. На теб не ти ли се идва?

— Не. Отивам в Джаксън. Искам да видя семейството си и да говоря с онази жена. Искам да разберете коя е и за кого работи.

Ястребово сините очи на Нейт се втренчиха в Джо.

— Какво става? — попита го той след малко.

Джо се облегна назад. Нейт, както Мерибет, го познаваше твърде добре, за да прави опити да се преструва, че всичко е наред.

— През последните няколко седмици, до тази вечер, бях със смесени чувства относно Далас Кейтс. Въпреки че знаех, че е лош човек, дълбоко в сърцето си не исках отново да го пращам в затвора. Знам как попадна там първия път и това беше истинска помия. Момчето изгуби препитанието и семейството си. Нямаше как да не видя участието си в това.

Нейт завъртя очите си:

— Продължавай, г-н Постъпвай Правилно.

Джо не му обърна внимание.

— Има известна истина в това, че цялата долина винаги е третирала семейството на Кейтс като боклук, и до голяма степен това си е по тяхна заслуга. Този стаден манталитет обаче не ми се нравеше. Някои хора бяха готови на всичко, само и само да премахнат Далас от тук, и то единствено заради лошата му репутация. Спивак например. Той сътвори истинска каша, защото си мислеше, че по този начин ще гарантира затварянето на Далас Кейтс. Но след тази вечер нещата наистина стигнаха твърде далеч — кимна Джо. — Този телефонен разговор ми дойде в повече. За онези няколко минути аз наистина повярвах, че съм загубил всичко. Няма как да преодолея това и искам да премахна този човек от живота си завинаги. По какъвто и да било начин, само и само да сложа край на това.

— Това вече е моето момче — каза Нейт. — Как ще го направим?

— На първо място — каза Джо, — да не забравяме, че все пак съм служител на закона. Не мога просто да се изправя срещу него. Не съм нито съдник, нито екзекутор.

— Остави тогава всичко на мен — отвърна Нейт с жестока усмивка.

— Не. Не мога. Но това, което мога да направя, е да свържа всички неизвестни и да стигна до легитимно дело срещу него. И мисля, че онази жена е отправната ми точка.

— Не съм сигурен, че ще постигнеш нещо така — каза Нейт.

— Не се тревожи. Но междувременно може ли да те помоля за една услуга за утре?

— Само кажи.

— Когато отведеш момчетата на Рийд при тялото, може ли да не споменаваш за разговора, който си дочул? Засега?

Очите на Нейт се присвиха, а усмивката му разцъфна още по-широко.

— Естествено — кимна той.