Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (18)

17

Като старши охранител нощна смяна на Тейтън Шадоус, Гари Була отдавна беше научил да не се изненадва от спиращите пред портата му шофьори. Той беше виждал филмови и телевизионни звезди, политици, певци и всякакви знаменитости, седящи в своите скъпи коли. Понякога физиономиите им му се струваха смътно познати, толкова, че му се налагаше по-късно да проверява в интернет, за да може да ги отсее от обикновените жители.

Беше се опитал да не се взира през стъклото на колата на американски сенатор — когото беше слушал да изнася реч пред Националната демократична конвенция, — седящ на седалката си с изхлузен до средата на глезените му панталон и с клатушкаща се нагоре-надолу женска глава в скута му. Беше се опитал и да не се зазяпва в онази слаба руса певица — попзвезда, която последно гледа на наградите „Грами“ — караща своя „Лексус“ със стичаща се спирала по лицето и трепереща брадичка.

Професионализмът и дискретността бяха важни, ако искаш да запазиш работата си. Както и да държиш сганта на разстояние…

Була носеше ръчна радиостанция и „Сиг Сауер Скорпион 1911“ 45-ти калибър на колана си. Когато някой пристигне на портала и заяви, че иска да посети един от тридесет и петте собственици на Тейтън Шадоус, но в същото време не е упоменат в официалния списък с гости, той изискваше от него да изчака търпеливо на мястото си, за да получи вербално потвърждение, че всичко е наред. Изключения не се допускаха.

Една от стените на офиса му беше изпълнена с монитори, свързани с цял рояк охранителни камери със затворен цикъл, разположени в целия комплекс от затворен тип. През деня именията бяха зелени и тучни, през нощта бледнееха под напора на режийните светлини. Преносим нагревател тананикаше срещу късния есенен студ.

Охраната на това изключително място беше най-добрата работа, която му се предоставяше, след като пристигна в Джаксън Хол и установи, че няма как да бъде изобретател предприемач. Три години по-рано той имаше идея да произвежда едноместен спален чувал с навес, но бързо откри, че въпросният вече е бил проектиран в гараж в Милуоки и съответно патентован и произведен и се продава зле. Интересът му към производителя на това изобретение пък го тласна към друга идея за мултифункционален инструмент, а именно брадвичка и тръба за марихуана в едно — но и това пропадна както останалото…

На бюрото му в момента, в малката охранителна будка извън портата, имаше чертеж на едноместна лодка, която в същото време би могла да послужи и като убежище за двама, ако се обърне. Була внимателно покриваше тази скица всеки път когато някой посетител спираше отвън, да не би случайно някой да реши да открадне идеята му.

Когато не пристигаха в луксозните си возила или масивни превозни средства като например хамъра на Миси Ван Кюрен Ханд, жителите на комплекса обикновено използваха своите велосипеди, АТВ-та, голф колички, че дори и коне. Но това, което той никога не беше виждал досега, беше тази раздърпана жена, ходеща пеш и дърпаща след себе си червено детско вагонче с едно скърцащо колело.

Була присви очи, когато тя се приближи. Беше слаба, а дрехите й мръсни и поне номер по-големи от необходимото. Мазна коса с цвят на слама се провираше през нахлузената върху главата й качулка. Той се изправи и постави папка с документи върху рисунката си, после отвори вратата и излезе на каменната веранда, поставяйки дясната си ръка както винаги в близост до своя .45 калибър.

— Изглеждаш така, сякаш си се загубила… — подвикна той.

Жената с вагончето се приближи, заставайки на асфалта точно пред него. Когато тя най-накрая спря, спря и скърцането. Була забеляза, че каквото и да има в детската играчка отзад, то, то е покрито с одеяло.

— Това ли е мястото, където са отседнали Пикет? — попита тя. — Аз съм приятелка на семейството.

Имаше хлътнали очи и тънки устни. Кожата на лицето й беше надупчено от белези от акне. А онова, за което първоначално реши, че са ръкавици, всъщност се оказаха татуировки. Мастиленочерна линия от стекла се сълза пресичаше бузата й под дясното око.

Була и друг път беше виждал хипстъри около Джаксън Хол и те понякога стигаха до портата му. Бяха същите — с торбести дрехи, качулки, нарочно разрошени коси, грим… Но винаги имаше и още нещо, като например дизайнерски рамки, скъп часовник или някакво модно бижу. Нещо, което помагаше на наблюдаващия да различи хипстъра от скитника.

Тази жена тук приличаше повече на скитник.

— Очакват ли те? — попита той.

— Би трябвало…

„Лоши зъби. Да, помисли си той, скитник.“

Була знаеше, че г-жа Пикет е гост на г-жа Ханд. Двете бяха минали през портата на път за Джаксън двадесет минути по-рано. Не беше виждал момичетата Пикет, но предполагаше, че са в резиденцията на Ханд.

— Ще трябва да видя някаква идентификация — каза той. — И ще им се обадя.

— Идентификация?

— Документ за самоличност.

— Във вагончето ми е — отвърна тя разсеяно. — Само секунда…

Була се приближи, любопитен да види какво има под одеялото.

Тя от своя страна бръкна под текстила и заопипва напосоки, а след малко пръстите й се сключиха около него.

Була се наведе към нея.

В този момент жената издърпа брадвата изпод одеялото и стиснала дръжката с двете си ръце, я завъртя. Острието отряза парче плът от върха на рамото му и издаде звук на прекършен кокал, когато премина през шията му.

 

 

— Маркъс ще дойде вкъщи утре — каза Миси на Мерибет, докато шофираше по магистралата от града.

Мерибет кимна, изучавайки майка си. Както винаги, тя караше с превишена скорост, 70 километра в час при допустими 45, и слаломираше между останалите участници в движението, които спазваха закона. На фона на всичко останало това не се беше променило.

Тайландското, което бяха взели за вечеря, изпълваше вътрешността на колата с остър аромат.

— Да, чух от Джо и прокурора какво се е случило по време на процеса — каза Мерибет.

— Разбира се, че ще стане така. Марк не губи дела, нали знаеш.

Мерибет искаше да каже, че майка й знае това повече от всеки друг всъщност, но реши да замълчи по този въпрос.

— Единственият проблем е, че до процес не се стигна, така че и заплащаните часове ще са по-малко — оплака се Миси. — Надявам се, че са се договорили за твърдо възнаграждение при оправдателна присъда. Би било жалко, ако фирмата на Маркъс получи хонорар само за няколкото дни, в които протече изслушването.

— А фактът, че чудовището, което иска да отмъсти на съпруга ми, е отново на улицата? — попита Мерибет.

— Е, и това също, предполагам… — вметна нехайно Миси.

— Как Далас Кейтс си е позволил да наеме Маркъс? Откъде е взел пари?

Миси сви рамене.

— Не получавам такъв вид информация. Всичко, което ме интересува, е, че клиентите си плащат правните услуги.

— Разбира се.

— Нека не обсъждаме това, за да няма разногласия. Ще предложа и на Маркъс да не говори за работата си вкъщи.

— Това е добра идея — съгласи се Мерибет.

— Освен това ще го предупредя и да не ходи гол, докато с момичетата сте тук. Той има този навик. Често излиза гол сутрин, за да взима вестника и съседите се оплакват…

Мерибет трепна при представата за това.

— Той ще свикне — заяви накрая Миси.

— Ще свикне с какво? — попита Мерибет.

— О, нищо. Можете да останете толкова, колкото искате. Както знаеш, има достатъчно място.

— Ти говори ли с него за това? Марк няма нищо против, нали?

— Всичко ще е наред — каза Миси със стоманен глас.

— Значи той не знае…

— Скоро ще разбере.

— Джо иска да останем още една седмица — каза Мерибет. Беше й странно да разговаря с майка си като с истински нормален човек. Това беше нещо, с което тя все още не бе свикнала.

— Може да останете и по-дълго.

— Наистина ли?! — попита Мерибет. — Защото всички бяхме готови да си тръгнем.

— Ясно… — смотолеви Миси със съжаление.

— Не че не ценим гостоприемството ви. Ние просто трябва да се върнем към живота си. Момичетата трябва да ходят на училище, аз имам работа… Освен това Джо ми липсва.

Миси въздъхна.

— Ще напуснете този дом, за да се върнете към… това?

Мерибет стисна зъби и не каза нищо.

— През годините научих — започна Миси, — че е възможно да пренебрегваш сериозни пропуски в един човек, ако за момента се чувстваш сигурен и в безопасност… Това, което не разбирам, е как успя да се примириш така. Ти си красива, умна и добре образована, но реши да останеш в онази мизерна среда с мъж, който не е в състояние да подсигури нито теб, нито внучките ми. Тук има библиотека, знаеш ли — допълни Миси с раздразнение в гласа си. — Това всъщност е една доста модерна и добре финансирана област. И е пълна с много богати меценати, които имат по две или три жилища в долината.

— Ето я и нея… — примигна Мерибет. — Най-накрая маската се изхлузи и отдолу лъсна майката, която толкова добре познавам.

— Нямам представа за какво говориш — каза Миси.

— Сега разбирам… Трябваше да се досетя по-рано, но аз всъщност мислех, че с напредването на възрастта ти наистина си станала сантиментална.

Миси трепна при споменаването на думата „възраст“.

— Интимната ти мисъл е била да ни доведеш в този лукс, за да свикнем с него и да го пожелаем — продължи Мерибет. — Да стигнем колективно до извода, че това е, което искаме наистина. Защо си мислиш, че всички са като теб? Ти дори не можеш да си представиш възможността някой да води пълноценен живот с мъжа, когото обича, в това, което за теб е мизерно съществуване.

Изражението на Миси се изостри, но тя не каза нищо. Дори пропусна отбивката за Тейтън Шадоус, заради което се наложи да скочи върху спирачките. Пакетите с тайландска храна на задната седалка паднаха на пода и някои от кутиите вътре се изсипаха.

— Виж какво направи — възмути се Миси. — Надявам се поне нещо да е останало непокътнато.

Мерибет се опита да игнорира коментара, но обвиненията, че е виновна за нещо, за което майка й носеше отговорност, я върна в младостта й. Миси имаше способността бързо да приписва собствените си грешки върху другите, което обикновено й причиняваше загуба на контрол.

— Не харесваш Джо, защото той знае що за човек си.

— Това е абсурдно — отвърна Миси, извъртайки очи. — Не харесвам Джо, защото с момичетата заслужавате нещо много по-добро. Всяка майка иска най-доброто за детето си.

— Ти си една от малкото майки, у които липсва майчинско чувство. Не ми минавай с това. Трябва да искаш да бъда щастлива — и аз съм.

— Искам да не се притесняваш за финанси и да не ме злепоставяш — изплю най-накрая Миси, когато наближи портата и забави автомобила.

Мерибет беше зашеметена и яростна.

— Тръгваме си още тази вечер.

— Не бъди глупава. Тук сте, защото там не сте в безопасност — каза Миси. — Хм, не виждам Гари.

Мерибет не можеше да издържа нито миг повече да стои близо до майка си, затова скочи от мястото си.

— Ще отворя портата…

В момента, в който влезе в охранителната будка, тя видя две неща едновременно: Гари Була на пода в локва кръв и една жена с брадва, приближаваща къщата на Миси, върху монитора на видеонаблюдението. Детска вагонетка стоеше спряна насред предния двор.

Миси натисна клаксона, призовавайки я да побърза с отварянето на портала.

Вместо това Мерибет сграбчи мобилния си телефон и набра 911. Диспечерът вдигна в рамките на секунди и тя се опита да запази хладнокръвие.

— Името ми е Мерибет Пикет. Намираме се на входната врата на Тейтън Шадоус. Пазачът тук е бил нападнат и лежи на пода в локва кръв. Виждам видеото от камерите за наблюдение, една жена с брадва приближава дома на майка ми. Изпратете екип възможно най-бързо. Дъщерите ми са вътре…

Последва дълга пауза:

— Моля ви, г-жо Пикет, успокойте се. Какво друго виждате на екрана?

— Вижте, аз съм спокойна, доколкото мога. Сега просто изпратете ченгетата тук, преди да е пострадал още някой.

— Ще видя кой е на разположение, но останете на линия — каза диспечерът.

Мерибет виждаше Миси седяща в своя хамър. Очевидно се нервираше на забавянето, защото изключи предавката бясно и слезе от превозното средство.

— Трябва да се обадя на дъщерите ми, за да ги предупредя — отвърна Мерибет на диспечера.

— Госпожо, вие трябва да останете на линия…

Миси вече пресичаше пред фаровете на автомобила, приближавайки вратата на охранителната будка. Мерибет покри микрофона на телефона си и повиши глас:

— Мамо, не идвай тук!

Миси обаче пропусна предупреждението и нахълта през прага, ахвайки при вида на Гари Була.

Мерибет трябваше да я игнорира, за да се концентрира върху ситуацията. С трепереща ръка тя намери бутона за задържане на разговора на телефона си и бързо набра мобилния на Луси. Тя винаги отговаряше на повикванията за разлика от Ейприл, която често оставяше звънящите да преминават на гласова поща.

Луси вдигна:

— Здравей, мамо. Какво става?

Мерибет затвори очи.

— Луси… В момента към входната врата идва жена с брадва в ръка. Мисля, че е същата, която нападна Джой и Ейприл. Същата, която беше проследила и Шеридън. Уверете се, че входовете са заключени.

— Коя е тя?!

— Няма значение коя е — сопна се Мерибет. — Заключи вратата веднага!

На екрана жената се спря на верандата за миг, вдигайки нещо към устата си. Под прегърбената си поза тя изглеждаше така, сякаш провежда телефонно обаждане. Мерибет не знаеше какво точно прави или на кого звъни, но беше благодарна за това. Секунди по-късно жената върна мобилния в джоба на суичъра си и вдигна юмрук, за да удари по тежката входна врата.

— Коя е тази луда?! — попита Миси, застанала зад Мерибет.

— Дали ще направи това, което е сторила на Гари? Хей… — въздъхна тежко след малко — това е моята къща!…

— Моля те, мамо — примоли се Мерибет. — Не сега.

— Къде си? — попита Луси. — Направих това, което ми каза — продължи тя леко задъхана. Мерибет можеше да чуе през телефона ударите по вратата. — Заключих… Къде си?!…

Мерибет имаше усещането, че огромен товар натисна раменете й надолу.

— Наблюдавам къщата на охранителния монитор.

В момента, в който изричаше това, жената на верандата протегна ръка и опита дръжката на вратата, която току-що беше заключена. Мерибет въздъхна с облекчение.

— Опитва се да влезе… — каза Луси. Беше уплашена, защото интонацията й бе станала леко писклива.

— Къде е Ейприл? — попита Мерибет.

— В стаята си, предполагам.

На монитора жената на верандата се отдръпна назад и хвана дръжката на брадвата с две ръце, после замахна срещу вратата. Луси изпищя и Мерибет чу ехото й в телефона си.

— Какво прави тя?! — извика Миси зад нея. — Има ли идея колко скъпа е тази врата?

— Млъкни! — изсъска й Мерибет, припомняйки си, че диспечерът стои на задържан разговор. — Луси, остани на линия — каза тя. — Трябва да говоря с полицията, но ще се върна веднага.

— Мамо…

Мерибет премина към първоначалната линия по средата на изречението.

— Г-жо Пикет? Там ли сте?

— Да… — отвърна Мерибет. — Полицията на път ли е?

— Изпратихме два екипа.

— Колко време ще отнеме, докато пристигнат?

На екрана жената отново завъртя брадвата и трески се разлетяха напосоки.

— Ще пристигнат съвсем скоро, госпожо. Моля ви да останете…

— Колко скоро, по дяволите?!

— Единият от екипите е на по-малко от пет минути от вас — съобщи диспечерът.

— Кажете му да побърза! Жената разбива входната врата с брадва. Вътре са дъщерите ми…

— Кажете ми още веднъж адреса си, госпожо?

Мерибет се обърна към Миси, която наблюдаваше монитора с ръка върху устата си.

— Как точно е адресът?

Миси остана безмълвна. Мерибет не знаеше дали това се дължи на лежащия на пода Гари, на опасността, която тегне над внучките й, или заради щетите по скъпата й орехова врата… А може би и заради всичко накуп.

— Къщата на Марк и Миси Ханд на „Снейк Ривър Драйв“, двадесет и… четири, мисля… — отвърна Мерибет в слушалката.

— Разбрах ви — Мерибет чу как диспечерът повтаря адреса. В това време жената на верандата нанесе поредния удар по вратата. Тя беше насочила острието в близост до ключалката. Мерибет не можеше да каже дали ударите са точни или не…

— Къде са ключовете? — прошепна Мерибет.

— Ключовете…

— Ключовете от колата! Ще разбия портата и ще спра тази жена…

Миси трескаво потупа празните си ръце.

— Може би съм ги оставила в чантата… — каза тя и кимна към хамъра.

— Забрави! — изфуча Мерибет. — Ще се кача в колата на служителите ви, когато пристигнат, и ще ги насоча… — каза тя в слушалката.

— Госпожо, според политиката ни в патрулните автомобили нямат право да се качват цивилни…

Мерибет обаче прекъсна изречението й, преминавайки на другата линия:

— Тук съм, Луси…

Чу се силен удар и Луси проплака:

— Тя е на път да влезе… — имаше паника в гласа й.

— Вземи Ейприл и се заключете в кабинета на Маркъс — нареди Мерибет. Беше забелязала, че отвътре вратата към офиса на Ханд притежава стабилно резе, очевидно поради желание да остане в пълна конфиденциалност от Миси в даден момент. — Вземете телефоните си с вас.

— Добре — отвърна Луси.

Мерибет чу бълбукане и погледна надолу. Була беше стиснал ужасната рана на шията си с дясната ръка в опит да повдигне лявата си. До този момент тя си мислеше, че е мъртъв…

— Помогни му — каза тя на Миси и жената я изгледа с ужас в очите си. — Наведи се и му помогни! Опитай се да спреш кървенето.

После чу приближаваща сирена и вдигна поглед от монитора. Беше сюрреалистично. Жената продължаваше да удря входната врата и сега лъч светлина отвътре струеше навън през процепите. Но все още беше заключено… Нападателят замахваше с брадвата с ярост и Мерибет се надяваше скоро това да го умори.

Когато сирената стана по-силна, Мерибет поклати глава. Можеше само да се надява служителят да стигне до дома на Миси, преди онази жена да събори преградата пред себе си.

Когато синьо-жълтите отблясъци осветиха дърветата от двете страни на Тейтън Шадоус, Мерибет намери бутона за отваряне на портата и го натисна. Механизмът затананика и вратите се разделиха, при което тя избута майка си настрана и изскочи на пътя, размахвайки ръце.

Младежки изглеждащото лице на заместник-шерифския служител на Тейтън се приведе през седалката на пътника и я погледна през сваления прозорец.

— Побързайте — извика му тя, качвайки се до него. Мъжът изглеждаше ужасен. Тогава гласът на Луси прозвуча през високоговорителя от телефона в ръката й.

— Мамо… Мисля, че тя влезе в къщата…