Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (10)

9

Късно, когато слънцето залезе и светлината през дърветата угасна, хвърляйки бледи оранжеви отблясъци по стръковете на тревата, Рандал Лутхи и Рори Крос застанаха пред колибата с шестинчов ловен нож в ръка, за да проверят кой от тях ще спечели предимството да бъде с Уонда Стейси пръв.

— Сигурен ли си, че искаш това? — попита Крос по-скоро предизвикателно, отколкото загрижено. — Израснал съм с тази игра.

— Ти дори не можеш да произнесеш правилно името й — отвърна му Лутхи.

— Глупости, просто използвам диалект.

— Както и да е.

— Така или иначе аз ще спечеля.

— Имаш предимство — съгласи се с неохота Лутхи. — Краката ти са по-дълги.

— Това няма значение. И изобщо не е предимство. Сега кой ще хвърля пръв?

— Ножът е в теб.

— Тогава аз започвам пръв.

Двамата се изправиха един срещу друг с възможно най-голям разкрач на краката си. Крос имаше цели 60 сантиметра преимущество.

— Първият, който се уплаши, губи — каза Крос. — Същото важи и ако порежеш другия.

Той хвана върха на ножа, леко наклони дясното си рамо и го хвърли надолу, между краката на Лутхи. Острието блесна, улавяйки отблясъците на слънцето, и се забоде на тринайсетина сантиметра от лявата обувка на мъжа.

Лутхи въздъхна, наведе се и извади ножа, премествайки левия си крак на мястото, където острието бе пробило почвата. Така позицията му стана малко по-тясна за следващото хвърляне.

— Гледай да не ми уцелиш ядките — предупреди Крос. — Ако го направиш, няма да мога да ги използвам. Да не говорим, че ще смажа главата ти като пъпеш.

— Ха-ха — изсмя се Лутхи. Предпочиташе да хвърля, държейки дръжката на ножчето вместо върха му. Ръката му се стрелна и острието се заби в тревата точно по средата между ботушите на Крос.

— По дяволите, това беше добър изстрел — промърмори мъжът и плъзна десния си крак в непосредствена близост до ножа.

— Трябва ли да се използва такъв тежък нож? — попита Лутхи. — Искам да кажа, преди играехме с джобно ножче. Ако това се забие в крака ти, може да отреже няколко пръста наведнъж.

— Вече сме започнали да играем, не може да сменяме остриетата — заяви Крос. — Това си е част от правилата.

— Ти променяш правилата, когато и както ти е угодно — оплака се Лутхи, при което Крос размърда вежди и се усмихна. Той имаше жестока усмивка. Освен това беше забелязал, че в очите му светват пламъчета, когато се готви да нарани някого или да извърши нещо опасно.

Крос хвърли ножа и този път той падна на шест сантиметра от дясната обувка на Лутхи.

— Не е нужно да го хвърляш толкова рязко, нали знаеш.

— Ти хвърляй както искаш, аз ще хвърлям по моя си начин.

Лутхи се наведе да извади острието. Пръстите му бяха сковани, а дишането му се учестяваше.

 

 

Старата ловна колиба беше точно там, където Далас им каза, че е — отвъд тясната просека между набраздените гранитни склонове на планината. Двамата бяха почистили пътеката от попадалите клони и преминаха с АТВ-то. Древната постройка беше изградена в основата на самата скала. В действителност, след като влязоха вътре, те видяха, че задната част на пространството буквално е каменна стена. Някой — бащата на Далас, дядото или негов прачичо — беше вклинил така трупите, че те сякаш бяха естествено продължение на гранита.

Мястото беше отдалечено и до него не преминаваше нито един от пътищата, водещи към планината. Имаше едва доловим мобилен сигнал, който вътре избледняваше съвсем.

Крос беше приличен механик и беше прикрепил бензинов генератор към постройката сутринта, след като бяха пристигнали. Машината бълваше синкав дим и издаваше силен тракащ звук, сякаш бяха напълнили камъни в сушилня, така че те я използваха пестеливо и предимно за зареждане на телефона.

Това беше нещото, за което Далас бе категоричен: да държат телефона си зареден и на удобно място, за да могат да получат по-нататъшни инструкции. И да не го използват за нищо друго, освен ако не им се наложи да позвънят на единствения запаметен номер в списъка с предпочитани.

Кланът Кейтс беше държал колибата добре заредена. Имаше изобилие от консерви и стерилизирана храна, бензин, фенери, алкохол и боеприпаси. Старият джип 4×4 също беше скрит там, където Далас им посочи — под брезента на импровизирана беседка от смърч. Акумулаторът беше паднал, но след като го заредиха, се върна към живот.

Цялото място напомняше на Лутхи за младостта му. Семейството му също имаше отдалечена, скрита от всички тайна хижа със запаси и автомобил за бягство. Бракониерите на едър дивеч като Кейтс и тези от Тексас имаха много общи неща помежду си.

 

 

Крос взе ножа и го запрати леко напред. Острието проникна едва до половината си в земята едва на два сантиметра от обувката на Лутхи.

— Мамка му! — изсъска Крос. — Това беше лошо хвърляне.

Лутхи кимна.

— Така е.

Той приплъзна десния си крак, едва докосвайки ловния нож. Между ботушите му все още оставаше около двадесетина сантиметра пространство, докато разкрачът на Крос беше само около десетина.

Лутхи знаеше, че има предимство, но и беше загрижен за хаотичното хвърляне на хладното оръжие от страна на Крос. Едрият мъж замахваше със сила, без да има реална представа къде точно острието ще се приземи. „Дали не го прави нарочно?“, запита се Лутхи. Да не би целта му да е да направи две лоши попадения едно след друго, за да посади опасения у противника си и по този начин да го накара да се откаже от играта първи?

Лутхи се наведе и извади ножа от земята. Той погледна през рамо към колибата, която сега тънеше в сянка. Тя беше там. Нямаща представа какво се случва отвън. Нямаща си и идея, че е наградата.

— Мина доста време от последния път, когато бях с жена — отбеляза Лутхи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Крос.

— Какво, по дяволите, мислиш, че искам да кажа?!

Тогава на лицето на Крос разцъфна ленива усмивка.

— Когато предложих да играем, за да видим кой ще го направи, нямах предвид това…

Лутхи поклати глава объркан. След това разбра.

— По дяволите, сериозно ли?!

— Знаеш какви са инструкциите.

— Човече, това е наистина гадно.

— Да — каза Крос, но очите му говореха друго. — Но това беше заповедта свише.

— Мислех, че когато каза…

— Да, разбрах какво си си помислил. Може би бихме могли просто да не споменаваме за това на никого.

— Тази идея ми харесва.

— На мен също — каза Крос. — Тогава залогът ни става реален. Победителят получава правото да закове пръв, губещия дърпа спусъка.

— Дадено — кимна Лутхи. Той не искаше да загуби. Никога до сега не бе убивал жена, макар че на няколко пъти беше близо до това.

Лутхи замахна и направи категоричен удар с ножа точно между краката на Крос. Отново той намали наполовина целевата зона. Крос въздъхна и погледна към небето, след което плъзна лявата си обувка, докато подметката му не опря в дръжката.

Сега беше негов ред да се изнерви и може би да се откаже.

Той спря и присви очи. Лутхи погледна надолу. Крос без съмнение ще иска да уцели центъра на разстоянието между краката му, ако може, с цел удължаване на играта.

— Готов ли си? — попита Крос.

Лутхи си пое дълбоко дъх, затвори очи и погледна встрани.

 

 

Рано тази сутрин двамата бяха чакали в алеята зад бар „Стокман“ Уонда Стейси да завърши смяната си. Крос паркира джипа на половин пресечка от магазина за сувенири, откъдето можеха да наблюдават ръждясалата „Тойота Ленд Крузер“ 1999-а на Уонда и служебния заден вход на заведението. В непосредствена близост до автомобила й се намираше и пикапът на Бък Тимберман.

Предполагаше се, че барът ще затвори преди официално обявения час, така че те трябваше да останат будни и готови за действие. Когато в 00:15 задната врата се отвори, Лутхи посегна към дръжката на вратата си само за да осъзнае, че лицето надничащо през прага, не е на Уонда, а на стар пияница с дълга сребърна брада.

Пияният подаде глава през вратата, повърна върху обувките си и олюлявайки се, тръгна по алеята.

— Фалшива тревога — каза Крос. — Просто някакъв старец напускащ бара — после затвори очи и заспа, оставяйки Лутхи да пази.

Петнадесет минути по-късно от вратата излезе и Бък Тимберман. Той се спря, протегна ръце нагоре и се прозя, а после набута тялото си в колата.

Тя се появи в 01:20 и Лутхи едва не я пропусна, тъй като беше угасила всички светлини, преди да отвори вратата. Профилът й се плъзна навън изведнъж и когато се обърна да заключи, Лутхи побутна Крос.

— Там е — прошепна му той.

Джипът беше толкова стар, че не разполагаше с вътрешно осветление и двамата спокойно отвориха вратите едновременно. Крос извади ловджийския си нож и го стисна здраво в дясната си ръка, а Лутхи беше хванал намерения в ловната барака 9 мм „Хай Пойнт“. Това беше евтин полуавтоматичен пистолет, но все пак годен за експлоатация.

Техните ботуши затрополиха по чакъла и Уонда се обърна рязко.

— Не се приближавайте, по дяволите! — изсъска тя, спускайки дясната си ръка в тежката кожена чанта, висяща от лявото й рамо.

— Има пистолет — извика Лутхи.

Още преди да е успяла да извади оръжието от тайния си джоб, двамата се нахвърлиха отгоре й, събаряйки я на земята. Тя си пое дълбоко дъх, за да изкрещи, но Крос стовари юмрука си в челюстта й, което я зашемети.

— Стой тук — нареди Крос. — Отивам за джипа.

След като овързаха ръцете и краката й с тиксо, Крос направи и няколко кръга от лентата през врата и устата й. Той направи това с удоволствие и Лутхи трябваше да подръпне ръба на импровизираната запушалка от ноздрите й, така че тя да не спира достъпа на въздух.

Той намери ключовете за „Ленд Крузера“ в чантата, а джобния 380-ти калибър пистолет натъпка в задния си джоб. След като паркираха двете коли на три пресечки от блока й, двамата оставиха изпадналата в безсъзнание Уонда на пода на джипа и се качиха в апартамента й. Вътре тихо натъпкаха дрехите и вещите й в един голям сак — трябваше да изглежда така, сякаш е бързала да напусне мястото.

По пътя към планините спряха в близост до язовирната стена на местния воден резервоар и Лутхи избута тойотата надолу по насипа във водата, където автомобилът изчезна със свистене и мехурчета.

Намирането на старата ловна колиба сега се оказа много по-трудно, отколкото предишната вечер и те прекараха няколко часа в проклето лутане, преди най-накрая да намерят просека.

Все още в несвяст, двамата извлякоха Уонда от кабината на джипа и я захвърлиха на пода в ъгъла на помещението, а после — напълно облечени — се проснаха в двете единични железни легла.

Отвличането, мислеше си Лутхи, е изтощително занимание.

В първите няколко секунди след като ножът преминаха през левия му крак и го събори на земята, Лутхи не почувства нищо друго освен леден хлад. Но когато отвори очи и погледна как дръжката на ножа стърчи от върха на ботуша му, го връхлетя мълния от изгаряща болка, която скорострелно се удари в слабините му.

— Ти ме прободе! — изрева Лутхи през стиснати зъби.

— Съжалявам… — изстена Крос с престорен драматизъм.

— Боже! Боли!

— Сега ще го извадя… — каза Крос, пристъпи напред и се наведе.

— Не! Да не си посмял да го докоснеш!

— Добре, добре — вдигна длани Крос и заотстъпва. — Казах, че съжалявам.

— Направи го нарочно! — Лутхи преглътна сълзите си, свивайки дясното си коляно.

— Защо да го правя?

— Защото си зло шибано копеле и искаше да го направиш! — изрева Лутхи.

— Просто се успокой.

— Имам забит нож в крака си!

— Виждам — кимна Крос и Лутхи долови сподавен смях в интонацията му.

— Ще го извадя и ще прережа шибаното ти гърло с него!

— Първо ще трябва да ме хванеш, а това ще е трудно в момента… — каза Крос, кикотейки се.

Лутхи стисна дръжката на ножа с двете си ръце, погледна встрани и го издърпа с рев. И без щателен оглед можеше да разбере, че е ранен лошо — обувката му подгизна от кръв.

— Предполагам, все пак ти си победителят — отбеляза Крос.

Лутхи вдигна лице към небето и отново извика. Това като че ли леко помогна.

— Видях аптечка в колибата — каза Крос. — Искаш ли да ти помогна да влезеш или да я донеса тук?

— Не ме докосвай! Не прави нищо! — изсъска Лутхи, посочвайки го с окървавеното острие на ножа.

— Добре… Стой си така.

Лутхи изсумтя, когато се изправи на крака. Болката вече пулсираше с всеки сърдечен ритъм.

— Погледни го от тази страна — нахили се Крос. — Имаш възможността да си пръв.

— Боли ме ужасно. Едва ходя…

— Това едва ли е в състояние да спре звяра в теб — засмя се Крос и Лутхи съжали, че не разполага с 9-милиметров в колана си, така че да може да го изтегли и да стреля в лицето на мъжа пред себе си.

С болезнено накуцване и сълзи в очите той тръгна към колибата. Не можеше да задържи почти никаква тежест на левия си крак. Стигнал до вратата, той залитна през прага й и видя парчета сребристо тиксо, разпилени по пръстения под. Прозорецът от другата страна на помещението беше избутан навън.

— По дяволите — изрева той към Крос. — Избягала е!