Е. Локхарт
Истинска измама (9)

10

Третата седмица на септември 2016 г.

Остров Кулебра, Пуерто Рико

Седмица преди да се премести в Сан Франциско, Джул бе на остров Кулебра и бе пияна. Никога преди не се беше напивала.

Кулебра беше името на архипелага близо до брега на Пуерто Рико, както и на главния остров от него. По пътищата там се разхождаха неопитомени коне. По крайбрежието се рояха скъпи хотели, но центърът на града не предлагаше много на туристите. Островът бе известен с хубавите възможности за гмуркане с шнорхел, както и с малката общност американци, които се бяха преселили да живеят там.

Беше десет вечерта. Джул познаваше бара. Едната му страна беше открита и нощният въздух проникваше. В ъглите му шумяха мръсни бели вентилатори. Пълен беше с американци, някои от които туристи, но голяма част — постоянни жители. Барманът не попита Джул за възрастта й. Почти никъде в Кулебра не изискваха лични карти.

Тази вечер тя си поръча калуа със сметана. Един мъж, с когото си бе приказвала и преди, се примъкна до бара през няколко стола от нея. Беше бял, с брада, на възраст около петдесет и пет. Носеше хавайска риза, а челото му бе изгоряло от слънцето. Говореше с акцент като от Западното крайбрежие — преди й бе споменал, че е от Портланд. Не знаеше името му. С него беше дошла някаква жена на приблизително същата възраст. Косата й бе оформена на рошави сиви къдрици. Розовата й тениска беше с дълбоко деколте и не си отиваше с дългата цветна пола и сандалите, които носеше. Ядеше солети от купичката, оставена на бара.

Питието на Джул бе готово. Тя го пресуши и поръча още едно. Двойката на бара беше започнала спор.

— Оная курва със златно сърце, тя ми беше основният проблем — каза жената с южняшки акцент като от Тенеси… или може би Алабама. Непринуден, приятен акцент.

— Това беше просто филм — отвърна мъжът.

— Съвършеното гадже е курва, готова да е с теб и безплатно. Каква помия!

— Не знаех, че ще се разказва за това — защити се мъжът. — Не знаех дори, че те дразни, преди да тръгнем за насам. Мануел каза, че филмът е хубав. Затова го пуснахме. Не е кой знае какво.

— Унизителен е за половината световно население, Кени!

— Не съм те карал да го гледаш. Освен това смятам, че по-скоро се възприема за прогресивен и освободен филм по отношение на проститутките — изкикоти се Кени. — Не я принизява заради професията й или нещо такова.

— Правилно е да се каже „секс труженичка“ — обади се барманът, намигайки им. — Не „проститутка“.

Джул довърши питието си и си поиска трето.

— Просто някакви експлозии и мъж в червен костюм — заяви Кени. — Прекалено много си говориш с онези твои приятелки от литературния клуб. След като се видиш с тях, винаги си такава чувствителна.

— О, я се скрий! — каза жената, но без грубост в гласа. — Доста ми завиждаш заради тях.

Кени забеляза, че Джул ги наблюдава.

— Привет! — каза и вдигна бирата си за поздрав.

Джул долови как трите питиета се разливат в нея като лепкава вълна. Усмихна се на жената.

— Това е съпругата ти — провлече тя с удебелен език.

— Приятелка — поправи я жената.

Джул кимна.

Вечерта започна да се разкривява. Кени и дамата му й бърбореха нещо. Джул се смееше. Казаха й, че трябва да хапне някаква храна.

Не можеше да си намери устата. Пържените картофки бяха твърде солени.

Кени и приятелката му продължаваха да си приказват за филми. Тя настояваше, че мъжът в червения костюм бил ужасен.

Кой беше той? Имаше ли язовец? Бил приятел с някакво дърво. Не — с някакъв еднорог. А онзи, дето бил направен от камъни, бил вечно тъжен. Понеже бил от камък и никой не го обичал. А там се подвизавал и онзи, който не говорел за себе си. Бил стар, но имал атлетично тяло и метален скелет. Момент, момент. Имало и един син мъж. И една гола жена. Двама сини човеци. Изведнъж Джул се намери на пода на бара.

Не знаеше как се е озовала там. Ръцете я боляха. Нещо не беше наред с тях. Устата й бе някак изтръпнала и със сладък вкус. Толкова много калуа.

— В „Дел Мар“ ли си настанена? Курорта нататък по шосето? — попита я дамата на Кени.

Джул кимна.

— Трябва да я изпратим, Кени — каза жената, приклекнала на пода до Джул. — Пътят не е осветен. Може да я блъсне някоя кола.

После вече бяха навън. Кени не се мяркаше никъде. Жената я държеше за ръка. Поведе я нагоре по тъмния път към мястото, където грееха лампите на „Дел Мар“.

— Налага се да ви разкажа нещо — поде Джул високо.

Трябваше да каже нещо на дамата на Кени.

— Така ли? — отвърна тя. — Гледай си в краката, тъмно е.

— История за едно момиче — продължи Джул. — Не, за едно момче. Преди много, много време. Това момче притиснало едно момиче, което познавало, към една стена. Едно друго момиче, не мен.

— Аха.

Джул усещаше, че не разказва историята както трябва, но все пак я предаваше някак. Нямаше точно сега да спре.

— Възползвало се от момичето в уличката зад един супермаркет посред нощ. Разбирате ли? Схващате ли за какво говоря?

— Така мисля.

— Момичето го познавало, защото живеели в същия малък град, и се съгласило да отиде с него, когато то я помолило, защото имало красиво лице. Глупавото момиче не знаело как да каже „не“. „Не“ с юмруците си. А може би нямало значение какво ще каже, защото момчето изобщо не го слушало. Важното е, че онова момиче нямало никакви мускули. Не било научено на нищо. Носело найлонов плик с мляко и понички.

— От Юга ли си, миличка? — попита я приятелката на Кени. — Не го забелязах веднага. Аз съм от Тенеси. А ти?

— Не споделило с нито един възрастен какво се е случило. Но се доверило на някои от приятелките си, докато били в дамската тоалетна. Така научих и аз.

— Аха.

— Това момче, същото това момче, се прибираше у дома късно една вечер, след като било на кино. Две години по-късно. Аз бях на шестнайсет и… нали знаете, в доста добра форма. Знаете ли? В много добра форма съм. И така, една вечер излизах от киното и го зърнах. Видях го, докато се прибирах към вкъщи. Повечето хора биха казали, че изобщо не е трябвало да вървя сама улиците по това време. Да, така беше. Онова момче също не биваше да върви само.

Изведнъж представата за това й се стори смешна. Долови, че е необходимо да поспре, за да се засмее. Закова крака стабилно и зачака смеха. Аха той не дойде.

— Носех боровинков шейк в ръка — продължи, — от онези големите, които продават по кинозалите. Високи сандали. Беше лято. Обичате ли красиви обувки?

— Имам ужасни мазоли — отвърна жената. — Хайде, да тръгваме.

Джул пое пак по пътя.

— Свалих си обувките. И повиках момчето по име. Излагах го, че искам да се обадя да си поръчам такси на съседния ъгъл, в тъмното. Казах, че батерията на телефона ми е паднала и се нуждая от помощ. Той реши, че съм безобидна. В едната си ръка носех шейка, в другата — едната от обувките си. Втората беше на земята. Той се приближи към мен. Аз плиснах шейка в лицето му с лявата ръка и замахнах с тока. Цапардосах го в слепоочието.

Джул зачака жената да каже нещо. Но тя мълчеше. Не пускаше ръката й.

— Той посегна към кръста ми, но аз вдигнах коляно и го ударих в челюстта. После пак замахнах с обувката. Стоварих я точно върху темето му. Там е слабо място.

Струваше й се от огромно значение да обясни къде точно го е фраснала.

— И го ударих пак с тока, и пак, и пак.

Джул спря да върви и принуди жената да я погледне в очите. Беше много тъмно. Можеше единствено да различи меките бръчици около очите на непознатата, но не и самите очи.

— Той остана да лежи с отворена уста — каза Джул. — От носа му течеше кръв. Изглеждаше мъртъв, госпожо. Не се надигна. Огледах улицата. Беше късно. Дори лампите по верандите на околните къщи не светеха. Не можех да позная дали е мъртъв. Взех чашата от шейка и обувките си и се прибрах у дома пеша. После скрих всичко, което бях носила по себе си, в един найлонов плик. На сутринта се престорих, че излизам за училище.

Джул отпусна ръцете си отстрани на тялото. Внезапно се бе почувствала уморена, зашеметена и празна.

— Беше ли мъртъв? — попита дамата на Кени.

— Не беше мъртъв, госпожо — отговори Джул бавно. — Проверих името му в интернет. Проверявах го всеки ден и то така и не се появи — освен в местния вестник заедно със снимка. Спечелил беше състезание за писане на поезия.

— Наистина?

— Така и не докладвал за случилото се в полицията — поясни Джул. След миг добави: — Онази вечер проумях коя съм. Научих на какво съм способна. Разбирате ли ме, госпожо?

— Радвам се, че не е бил мъртъв, миличка. Мисля, че не си свикнала да пиеш толкова.

— Никога не пия.

— Слушай. Преди много години ми се случи нещо — каза жената. — Като на онова момиче, за което ми разказа. Не обичам да приказвам за това, но е така. Справих се с това и вече съм добре, чуваш ли?

— Да. Добре.

— Помислих си, че би искала да го знаеш.

Джул погледна към жената. Бе много красива. Кени беше късметлия.

— Знаете ли истинското име на Кени? — поинтересува се Джул. — Какво е истинското му име?

— Хайде да те заведа в стаята ти в хотела — подкани я жената. — Ще ми се да се уверя, че си пристигнала невредима.

— Тогава почувствах героинята в себе си — каза Джул.

След това вече бе в стаята си и светът потъна в тъмнина.

 

 

На следващата сутрин се събуди с мазоли. На всяка ръка имаше по четири мехура, пълни с гной — по дланите, точно под пръстите.

Разгледа ги, лежейки в леглото. Посегна към нефритовия си пръстен, оставен на нощната масичка. Не успя да го сложи на подпухналия си пръст.

Спука мехурите един по един и остави течността да се просмуче в меките бели хотелски чаршафи. Така кожата й щеше да заздравее по-бързо.

„Това не е филм, в който се разказва за момиче, което къса с гадния си приятел, подкопаващ самочувствието му“, помисли си тя. Нито пък беше филм за момиче, което се освобождава от влиянието на прекалено властната си майка. Главният персонаж не беше някой велик бял хетеросексуален герой, влюбен в жената, която трябва да спаси, или пък такъв, който си партнираше с някоя способна, но все пак по-слаба от него героиня в прилепнали дрехи.

„Сега аз съм в центъра на историята — каза си Джул. — И няма нужда да тежа възможно най-малко, да нося възможно най-малко дрехи или да си избелвам зъбите.

Аз съм в центъра.“

Веднага щом стана, започна да й се повдига. Тя побърза да изчезне в банята, където притисна разранените си длани в хладния под, наведе се над тоалетната чиния и се помъчи да повърне. Нямаше какво.

Нищо и пак нищо. Гаденето продължи сякаш часове, гърлото й се свиваше и отпускаше конвулсивно. Тя долепи една кърпа към лицето си. Когато я отдръпна, вече бе блажна. Задъхана и трепереща, Джул се сви на топка.

Най-сетне дишането й започна да се успокоява.

Изправи се на крака. Приготви си кафе и го изпи. След това отвори раницата на Имоджен.

Ето го портфейла на Ими. В него имаше като че ли хиляда малки джобчета, а закопчалката му беше сребърна. Пълен беше с касови бележки, кредитни карти, карта за библиотеката в Мартас Винярд, студентска карта от „Васар“, карта за столовата в университета, карта за точки от „Старбъкс“, здравна застраховка, както и карта за вратата на хотелската стая на Ими. И шестстотин и дванайсет долара в брой.

Джул отвори колета, който бе пристигнал за Ими вчера. Съдържаше дрехи, купени от някакъв онлайн магазин — четири рокли, две ризи, чифт дънки, копринен пуловер. Всяка от тях бе толкова скъпа, че тя неволно закри уста с длан, щом погледна касовия бон.

Съседната стая беше тази на Ими. Картата за вратата вече беше у Джул. Вътре беше почистено. До мивката в банята беше оставен мърляв несесер за грим. В него Джул откри паспорта на Имоджен, както и изненадващо голям брой кутийки и червила, разпилени хаотично. От поставката за кърпи висеше грозен бежов сутиен. Имаше и самобръсначка с няколко полепнали по нея косъмчета.

Джул взе паспорта на Ими и сравни снимката с отражението си в огледалото. Разликата във височината им бе едва два сантиметра. Като цвят на очите бе посочено „зелени“. Косата на Ими беше по-светла. Теглото на Джул бе значително по-голямо, но се състоеше предимно от мускули и не личеше, стига да подбираше подходящите дрехи.

Извади от портмонето картите от „Васар“ и прегледа и тях. На снимката от картата за столовата ясно се открояваха дългата шия на Ими и трите обеци на едното й ухо. Тази на студентската й лична карта бе по-малка и размазана. Ухото не се забелязваше. Джул спокойно можеше да използва нея.

Наряза картата за столовата на мънички парченца с ножичката за нокти и ги пусна в тоалетната.

После оформи веждите си, докато станаха тънки като на Ими. Подкъси бретона си с ножичката. Откри колекцията на Ими от антикварни пръстени — аметистовата лисица, камеята, издялканата от дърво патица, сапфирения с пчелата, сребърния със слона, сребърния под формата на подскачащ заек, както и онзи със зелената нефритова жаба. Нямаше да успее да ги сложи на подпухналите си пръсти.

 

 

Следващите няколко дни прекара в подробен преглед на файловете на компютъра на Ими. Използваше и двете стаи в хотела. В тях имаше климатик, но понякога отваряше вратата на терасата и оставяше тежката жега да нахлуе и да я обгърне. Пиеше сок от манго и ядеше палачинки с шоколад, поръчани от румсървиса.

Сметките на Ими в банката и ценните й книжа бяха на обща стойност осем милиона долара. Джул запамети наизуст всички номера и пароли. Телефоните и имейл адресите — също.

Разгледа и се научи да имитира завършения подпис на Имоджен от паспорта и първите страници на книгите й. Копира почерка й от една нейна тетрадка, пълна с драскулки и списъци за пазаруване. След като си направи електронен подпис, потърси името на семейния адвокат на Соколови. Представи се като Ими и му каза, че следващата година смята да пътува често от държава на държава. Искаше да изготви завещание. Парите й щяха да бъдат прехвърлени на една приятелка, която си нямаше много — приятелка, която бе сираче и бе лишена от стипендията си за университет: Джулиета Уест Уилямс. Освен това завеща пари и на Лигата за защита на животните в Норт Шор, както и на Националния фонд за борба с бъбречните заболявания.

Щеше да отнеме няколко дни, но адвокатът обеща да уреди всичко. Нямало проблем. Имоджен Соколов беше пълнолетна.

Разгледа имейлите и профила на Ими в Instagram, за да разучи стила й на писане — поздравите и сбогуванията й, начина, по който оформяше абзаците, привичните й изрази. После Закри всички профили на Ими в социалните мрежи. В тях и без това нямаше никаква активност. Махна таговете от максимален брой снимки, на които се виждаше и тя. Увери се, че сметките по кредитните карти се изплащат автоматично от сметките й в банката. Смени всички пароли с помощта на имейла й.

Прегледа местния вестник в Кулебра за новини, но нямаше нищо.

Купи си боя за коса от един супермаркет и внимателно прокара кичури в косата си с четка за зъби. Упражни се да се усмихва, без да показва зъбите си. Неприятната болка глождеше едната страна на шията й и отказваше да си иде.

Адвокатът най-после изпрати завещанието. Джул го принтира в бизнес офиса на хотела, прибра документите в куфара си и прецени, че е изчакала достатъчно дълго. Купи си билет за Сан Франциско под името на Имоджен. Сетне отиде на рецепцията, за да предаде картите от двете стаи и да каже, че си тръгват.