Е. Локхарт
Истинска измама (19)

19

Третата седмица на юни 2017 г.

Кабо Сан Лукас, Мексико

След малко повече от година, в „Кабо Ин“ в пет сутринта, Джул влезе с олюляване в банята, наплиска лицето си с вода и си сложи молив за очи. Защо не? Обичаше грима. Имаше време. Нанесе си коректор, после пудра, добави сиви сенки за очи и спирала и накрая — почти черно червило със слой гланц за устни над него.

Втри малко гел в косата си и се облече. Черни дънки, същите ботуши и тъмна тениска. Дрехите бяха прекалено дебели за мексиканската жега, но пък бяха практични. Прибра всичко в куфара, изпи бутилка вода и излезе от стаята.

 

 

В коридора седеше Ноа, облегнала гръб на стената, хванала димяща чаша кафе с двете си ръце.

И чакаше.

Вратата се затвори с изщракване. Джул се облегна от външната й страна.

По дяволите!

Смяташе, че вече се е измъкнала — или почти. А сега явно й предстоеше бой.

Ноа изглеждаше уверена, дори спокойна. Продължи да седи, свила колене към тялото си. Стиропорената чашка не трепна.

— Имоджен Соколов? — попита тя.

Момент. Какво?

Ноа наистина ли допускаше, че тя е Имоджен?

Имоджен, разбира се.

Ноа се бе опитала да я спечели с любовта си към Дикенс. И с болния баща. И нещастните котета. Защото знаеше, че всички тези неща биха привлекли Имоджен Соколов към разговора.

— Ноа! — усмихна й се Джул, завръщайки се към английския си като от Би Би Си, и се облегна на вратата на стаята си. — Уха, как ме изненада само. Не мога да повярвам, че си дошла дотук.

— Искам да поговорим за един човек, който в момента е в неизвестност. Джулиета Уест Уилямс — каза Ноа. — Познаваш ли момиче с това име?

— Моля? — попита Джул и премести ръчната си чанта така, че дръжката да минава през средата на тялото й и да не може да падне лесно.

— Можеш да престанеш с акцента, Имоджен — каза Ноа и се изправи бавно, за да не разлее кафето си. — Имаме основание да вярваме, че си използвала паспорта на Джулиета. Доказателствата сочат, че си инсценирала собствената си смърт в Лондон преди няколко месеца, след което си прехвърлила парите си на нейно име и си откраднала самоличността й — може би с нейна помощ. Но никой не я е виждал вече от седмици. Нито следа от нея от изпълнението на завещанието ти насам, докато не си започнала да използваш кредитни карти на нейно име в „Плея Гранде“. Да ти звучи познато? Би ли ми показала документ за самоличност, моля?

Джул се нуждаеше от време, за да обмисли цялата тази нова информация, ала не разполагаше с такова. Трябваше да действа веднага.

— Смятам, че ме бъркаш с някой друг — заяви тя отново с акцента като от Би Би Си. — Съжалявам, че не дойдох за куиза. Момент да си извадя портмонето и ще успеем да се разберем, сигурна съм.

Престори се, че се кани да погледне в чантата си, и две светкавични крачки по-късно вече беше върху Ноа. Изрита чашата горещо кафе отдолу. То оплиска полицайката в лицето.

Ноа отметна глава назад и Джул замахна силно с куфара. Той цапардоса Ноа отстрани на главата и я повали на пода. Джул го вдигна и го запрати върху рамото й. Отново и отново, и отново. Ноа падна на пода и се помъчи да сграбчи глезена на Джул с лявата си ръка, а с дясната се пресегна към крачола си.

Беше ли въоръжена? Да. Нещо бе прикрепено към крака й.

Джул стовари ботуша си с всичка сила върху костите на дланта на Ноа. Чу се хрущене и Ноа извика от болка, но другата й ръка продължаваше да се мъчи да хване Джул за глезена и да я накара да загуби равновесие.

Джул се опря на стената и изрита Ноа в лицето. Полицайката се сви назад и разпери ръце, за да прикрие очите си, а Джул дръпна крачола на дънките й нагоре.

На прасеца й имаше кобур с пистолет. Джул извади оръжието.

Прицели се в Ноа и тръгна заднешком по коридора, влачейки куфара.

Щом стигна до стълбището, се обърна и се втурна надолу по него.

Излезе от задния вход на хотела и огледа кофите за бок лук и колите на паркинга. На задната стена на сградата бяха облегнати няколко велосипеда.

Не. Джул не можеше да тръгне с някой от тях, защото не можеше да зареже куфара.

По-надолу на хълма улицата се разширяваше и се превръщаше в малък площад с кафене от едната страна.

Не, това беше прекалено очевидно.

Джул побягна през паркинга. Когато зави зад ъгъла на хотела, зърна прозореца на една от стаите за гости на първия етаж. Бе открехнат леко от пантата горе.

Тя погледна в стаята.

Празна. С оправено легло.

Изтръгна мрежата за комари от прозореца и я захвърли в стаята. После бутна куфара си през пролуката на прозореца — едва успя да го провре — и го натика да падне вътре през евтините щори. Хвърли ръчната си чанта вътре и се преметна през перваза. Ожули кожата си на влизане и се строполи тежко на пода. Сетне затвори прозореца, оправи щорите, метна нещата си и мрежата за комари в банята и накрая влезе и се заключи там.

Хотелът бе последното място, където Ноа би я потърсила.

Джул седна на ръба на ваната и се насили да успокои дишането си. Отвори куфара и извади червената си перука. Свали черната тениска и си сложи бяла блуза, след това намести перуката на главата си и подпъхна косата си под нея. Затвори пак куфара.

Вдигна пистолета и го запаса в колана на дънките си откъм гърба — така, както беше виждала да го вършат по филмите.

Няколко минути по-късно чу как Ноа минава покрай прозореца на стаята. Полицайката говореше по телефона си и крачеше бавно.

— Знам — каза тя. — Подцених ситуацията, разбирам го.

Пауза.

— Беше просто някакво дребно момиченце, избягало от богатите си родители, нали се сещаш?

Ноа бе спряла да върви и се чуваше ясно какво казва.

— Глупаво, глезено момиче, тръгнало да се забавлява. От сведенията дотук изглежда, че тя и приятелката й са инсценирали самоубийството й, за да могат после да правят каквото си искат. Двете са искали да избягат заедно. Да се измъкнат от обичайните проблеми — досаден бивш, прекалено строги родители. Приятелката й е смятала, че ще си поделят парите й, но богаташката я е преметнала — взела е самоличността й, както са се били разбрали, но после се е отървала от нея… Най-правдоподобното ни предположение засега е, че е платила на наемен убиец — най-вероятно в Англия. В момента приятелката й е в неизвестност. Последно са я забелязали в Лондон през април. Междувременно богаташката превзела самоличността й, забягнала с парите и сега щеше да си живее щастливо, ако вманиаченият по нея бивш не упорстваше, че не е възможно да се е самоубила, и не спираше да тормози полицията. Най-после повярвали, че може би е прав. Проверили нещата по-щателно и в крайна сметка открили, че някой използва кредитната карта на приятелката в един мексикански курорт.

Още една пауза, докато Ноа слушаше.

— Хайде де. Такова момиче, студентка от „Васар“… Никой не би очаквал да го нападне. Едва метър и петдесет е. Носи маратонки за триста долара. Не можеш да ме обвиняваш за подобно нещо.

Поредна пауза, след което гласът на Ноа започна да заглъхва, докато тя се отдалечаваше.

— Е, изпратете някого, защото ми трябва медицинска помощ. А хлапето задигна оръжието ми. Да, знам, знам. Просто ми изпратете някого от местните, който да помогне, ясно?

Форест бе принудил полицаите да проучат случая. Това хвърляше светлина върху всичко. Той така и не беше приел самоубийството на Ими и бе подозирал Джул от самото начало. И какво беше постигнал с усърдното си ровичкане? Бяха му казали, че Имоджен е извършила измама, за да се отърве от него, а горката мъртва Джул е била просто нейната наивна жертва.

Джул излезе от банята, пропълзя по пода и се сви под перваза на прозореца, за да надзърне навън възможно най-внимателно. Ноа вървеше надолу по хълма, стиснала едното си рамо.

По пътя идваше един от бусовете, които ходеха до курорта. Джул грабна куфара си и го изнесе в коридора, после излезе от хотела от един от страничните изходи. Спокойно се приближи към края на тротоара и вдигна ръка.

Бусът спря.

Тя издиша.

Ноа не се обърна.

Джул се качи в автобуса.

Ноа още не се беше обърнала.

Джул си купи билет и влезе навътре, а вратите на буса се затвориха. Някаква кола спря до Ноа, която чакаше на улицата, стиснала ранената си ръка. Полицайката показа документ за самоличност на човека вътре.

Бусът потегли в противоположната посока. Джул седна на протритата седалка най-близо до мястото на шофьора.

Щеше да спре, където тя помолеше. Така беше с тези превозни средства.

— Quiero ir a la esquina de Ortiz y Ejido. Puedes llevarme cerca de alli?^[1] — попита Джул.

„Ортиз“ и „Ехидо“ — това бе адресът на търговеца на коли, за когото рецепционистът в хотела й бе казал. Онзи, който не задавал излишни въпроси.

Шофьорът кимна.

Джул Уест Уилямс се наведе напред на седалката.

Имаше четири паспорта, четири шофьорски книжки, три перуки, няколко хиляди долара в брой и номера на кредитната карта на Форест Смит-Мартин, с която можеше да си купи самолетни билети.

Всъщност съществуваха доста неща, които Джул можеше да стори с онази карта. Можеше да се отплати на Форест за всички проблеми, които й беше създал.

Мисълта беше изкусителна.

Но сигурно нямаше да има желание да се занимава с това. Сега, когато Джул не се нуждаеше повече да бъде Имоджен Соколов, Форест не означаваше нищо за нея.

Последните частици от Ими, които се бяха таили у нея, изчезнаха като камъчета, отмити от брега при отлив.

Оттук нататък Джул щеше да се превърне в някой напълно различен човек. Очакваха я още мостове, които да прекоси, и още рокли, които да облече. Бе сменила акцента си, бе променила самата си същност.

Можеше да го направи отново.

Джул свали нефритовия пръстен със змията, пусна го на пода и проследи с очи как се търкулва към дъното на автобуса. В Кулебра никой не ти искаше документи за самоличност.

Пистолетът сякаш пареше гърба й. Бе въоръжена. И нямаше сърце, което да може да бъде разбито.

Също като героиня от екшън филм, Джул Уест Уилямс беше в центъра на историята.