Е. Локхарт
Истинска измама (15)

4

Третата седмица на юни 2016 г.

Мартас Винярд

Една седмица по-рано един от членовете на охраната на летището спря Джул.

— Ако искате да вземете чантата със себе си, госпожице, трябва да сложите тоалетните си принадлежности в прозрачен плик — каза й мъжът. Имаше отпусната шия и носеше синята униформа на персонала на летището. — Не видяхте ли табелата? Не се допускат течности над сто милилитра.

Охранителят тъкмо бе отворил куфара й и разглеждаше съдържанието му, нахлузил сини латексови ръкавици. Взе й шампоана, балсама, слънцезащитния крем и лосиона за тяло и ги хвърли в кофата за боклук.

— Пускам го още веднъж — каза той, закопчавайки куфара. — Не би трябвало да има проблем. Изчакайте тук.

Тя зачака. Помъчи се да си даде вид, сякаш е наясно как трябва да опакова течности за пътуване в самолет и просто е забравила, но почувства как ушите й почервеняват. Яд я беше заради безсмисленото похабяване на нещата й. Усещаше се жалка и неопитна.

Самолетът беше претъпкан, а седалките — евтини и протъркани от годините употреба, но на Джул все пак й беше приятно. Гледката беше въодушевяваща. Денят беше безоблачен. Крайбрежието се виеше долу — кафяво и зелено.

Хотелът й се намираше срещу пристанището на Оук Блъфс. Представляваше викторианска сграда с бели декорации. Джул остави куфара си в стаята и повървя няколко пресечки, докато не стигна до „Съркют авеню“. Градът бе пълен с туристи. В няколко магазина продаваха хубави дрехи. Нуждаеше се от ново облекло. Взела беше ваучерите си от „Виза“ и знаеше какво й отива, но все пак се поколеба.

Загледа се в жените, преминаващи покрай нея. Носеха дънки или къси памучни поли, съчетани с летни сандали. Преобладаваха бледите цветове, но и тъмносиньото. Чантите им бяха платнени вместо кожени. Червилото — розово или в телесен цвят, но никога червено. Някои бяха с бели панталони и еспадрили. Сутиените им не прозираха под дрехите. Носеха само дребни, изящни обеци.

Джул свали големите халки от ушите си и ги прибра в чантата си. После се отправи обратно към магазините, където си купи чифт широки дънки, три памучни потника, дълга, свободна жилетка, еспадрили и бяла лятна рокля. Плати с картата, след което изтегли пари в брой от един банкомат.

Застанала на ъгъла на улицата, тя прехвърли личната си карта, парите си, грима и телефона си в новата си чанта. Обади се на мобилния си оператор и помоли да удържат парите за сметката й от картата на „Виза“. После се свърза със съквартирантката си Лита, за да й се извини.

 

 

Когато се бърна в хотела, Джул отиде на тренировка, изкъпа се и облече бялата лятна рокля. Оформи косата си на едри, небрежни къдрици. Трябваше да открие Имоджен, но това можеше да почака до следващия ден.

Запъти се към някакъв ресторант за морски деликатеси с изглед към пристанището и си поръча рулца от омар. Когато пристигнаха, изобщо не представляваха онова, което бе очаквала. Бяха просто парчета месо от омар с майонеза, поднесени върху препечено хлебче като за хотдог. Надявала се беше на нещо по-изискано.

Помоли за порция пържени картофки и ги изяде вместо омара.

Бе странно да се разхожда из града, без да трябва да свърши нещо. В крайна сметка се озова на една въртележка. Беше на закрито — в тъмна, стара сграда, вмирисана на пуканки. Някаква табела твърдеше, че „Летящите коне“ е „Най-старата въртележка в Америка“.

Джул си купи билет. Нямаше кой знае колко хора — само неколцина хлапета и по-големите им братя и сестри. Встрани чакаха родители, забили поглед в екраните на телефоните си. Музиката беше доста старовремска. Джул си избра един от конете, разположен в най-външния пръстен.

Когато въртележката потегли, тя забеляза момчето, седнало на понито до нея. Беше високо и слабо, но със силно изразени мускули на раменете и гърба: вероятно беше катерач, но определено не и фен на фитнеса. От това, което виждаше, предположи, че е от смесен произход — бял и азиатски. Имаше гъста черна коса, като че прекалено дълга. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал дълго време под слънцето.

— Чувствам се като страхотен загубеняк — сподели й то, докато въртележката набираше скорост. — Това май беше адски лоша идея.

Говореше с неопределен американски акцент.

Джул му отговори със свилото произношение:

— Защо?

— Заради гаденето. Започна веднага щом въртележката се задвижи. А и аз съм единственият човек на това нещо, който е над десетгодишен.

— Освен мен.

— Освен теб. Качвал съм се на тази въртележка веднъж като малък. Семейството ми дойде тук на почивка. В момента чакам ферибота и понеже имах да убия един час, си помислих: „Защо не? В чест на доброто старо време!“. — Потри чело с длан и добави: — А ти защо си тук? Дошла си с малкото си братче или сестричка ли?

Джул поклати глава.

— Просто обичам да се возя.

Момчето се наведе към нея и протегна ръка.

— Аз съм Паоло Сантос. Ти коя си?

Тя стисна ръката му непохватно, тъй като и двата коня се движеха.

Това момче скоро напускаше острова. Джул щеше да си побъбри с него само минута-две; после едва ли щеше да го види някога повече. Нямаше логика, беше просто импулс, но тя излъга:

— Имоджен Соколов.

Беше й приятно да изрича името. Все пак би било наистина приятно да бъдеш Имоджен.

— О, ти си Имоджен Соколов? — отметна глава Паоло, засмя се и повдигна меките си вежди. — Трябваше да се досетя. Чух, че може би си във Винярд.

— Знаел си, че съм тук?

— Нека обясня: казах ти фалшиво име. Много съжалявам. Сигурно ме мислиш за смахнат. Просто фалшива фамилия. Наистина се казвам Паоло, но не Сантос.

— О!

— Съжалявам — каза той и за пореден път потри чело. — Знам, че е странно, но предположих, че ще си говорим само за няколко минути. Когато пътувам, понякога обичам да се преструвам на друг.

— Няма проблем.

— Казвам се Паоло Валарта-Белстоун. Баща ми Стюарт е бил съученик на твоя баща. Няма начин да не се познават.

Джул вирна вежди. Чувала бе за Стюарт Белстоун. Беше важна клечка, когото наскоро бяха пратили в затвора покрай онова, което медиите наричаха „скандалът със сделките на Ди енд Джи“. Преди два месеца, когато съдебното дело приключи, снимката му беше буквално навсякъде.

— Играл съм голф с твоя и моя баща доста пъти — продължи Паоло. — Преди Гил да се разболее. Все говореше за теб. Ходила си в „Грийнбрайър“, а после си влязла… във „Васар“, нали така?

— Да, но напуснах след първия семестър — отговори Джул.

— А защо?

— Това е дълга и скучна история.

— Хайде де. Тъкмо ще ме разсееш от гаденето и няма да повърна върху теб. Ще е много полезно.

— Баща ми би казал, че станах част от компания купонджии и така и не развих потенциала си през първия семестър — каза Джул.

Паоло се засмя.

— Да, звучи точно в негов стил. А ти какво би казала?

— Аз бих казала… че исках живот, по-различен от онзи, който ми бе отреден — изрече бавно Джул. — И дойдох тук, за да се опитам да го започна.

Въртележката забави скорост, след това спря. Двамата слязоха от кончетата и си тръгнаха. Паоло взе голямата си раница от ъгъла, където я беше скрил.

— Искаш ли да идем за сладолед? — попита я той. — Знам къде правят най-хубавия сладолед на целия остров.

Двамата отидоха заедно до малко магазинче. Поспориха какво би било по-добре да сложат върху сладоледа — течен шоколад или карамел, и се споразумяха, че проблемът ще се реши най-лесно, като сипят и от двете.

— Толкова е странно, че си точно тук в момента — каза Паоло. — Имам чувството, че с теб сме се разминавали на косъм хиляди пъти досега.

— Как разбра, че съм в Мартас Винярд?

Паоло изяде една лъжица сладолед, после отговори:

— Ти си… ами малко си известна, Имоджен — напускаш университета, изчезваш безследно, а сетне се появяваш тук. Баща ти ме помоли да ти се обадя, когато пристигна, честно казано.

— Стига бе!

— О, да. Писа ми имейл. Виждаш ли? Звънял съм на телефона ти преди шест дни.

Той извади айфона си и й показа последните обаждания.

— Това е малко прекалено.

— Не, не е — възрази Паоло. — Гил иска да знае дали си добре, това е всичко. Каза, че не си вдигаш телефона, че си напуснала университета и си дошла някъде във Винярд. И помоли да му съобщя, че всичко е наред, ако те срещна. Искаше да ти предам, че ще го оперират.

— Знам, че ще го оперират. Допреди няколко дни бях при него.

— Значи, усилията ми са били напразни — сви рамене Паоло. — Не ми е за пръв път.

Двамата отидоха на пристанището и се загледаха в лодките. Паоло й разказваше как е решил да обикаля и да пътува, за да избяга от съсипаната репутация на баща си и от разрушеното си семейство. Каза й, че се е дипломирал от университета през май и обмисля да постъпи да следва медицина, но му се ще да види света, преди да се ангажира с нещо сериозно. Планираше да прекара една нощ в Бостън, преди да вземе самолет до Мадрид. Той и един негов приятел щели да продължат да пътуват с по една раница още поне година — първо в Европа, после в Азия и накрая във Филипините.

Пътниците вече се качваха на ферибота, който Паоло трябваше да хване. Той целуна Джул набързо по устните, преди да си тръгне. Бе уверен и нежен, но не и нахален. Устните му бяха малко лепкави от карамела.

Целувката изненада Джул. Не искаше той да я докосва. Не искаше да я докосва изобщо никой… никога. Но когато пълните, меки устни на Паоло я докоснаха, й хареса.

Тя протегна длан зад тила му, придърпа го към себе си и го целуна отново. Беше много красиво момче, помисли си тя. Ни най-малко не беше някой потен мачо. Не беше груб или безочлив. Не се отнасяше към нея снизходително. Нито се опитваше да я впечатли с празни комплименти или блестящи златни ланци. Целувката му беше толкова нежна, че тя трябваше да се наведе към него, за да я усети напълно.

Искаше й се да му бе съобщила истинското си име.

— Може ли да ти се обадя? — настоя той. — Още веднъж имам предвид? Не заради баща ти.

Не, не.

Паоло не биваше да се обажда отново на Имоджен. Ако го направеше, щеше бързо да разбере, че момичето, с което се е запознал, не е била тя.

— По-добре недей — отговори тя.

— Защо не? Ще бъда в Мадрид, а после, докъдето там стигна, но може да… Може поне да си приказваме от време на време. За карамел и течен шоколад може би. Или за новия ти живот.

— Обвързана съм — каза Джул, за да го накара да млъкне.

Лицето на Паоло помръкна.

— О, така ли? Естествено. Разбира се, че си. Е, така или иначе ми имаш телефонния номер — каза той. — Преди няколко дни ти оставих съобщение. Завършва на 646. Така че можеш да ми звъннеш, когато се отвържеш… обезобвържеш, или както там се казва. Става ли?

— Няма да ти се обадя — каза Джул. — Но благодаря за сладоледа.

За миг той сякаш се обиди. Но после се усмихна.

— Пак заповядай, Имоджен.

След което нарами раницата си и изчезна.

Джил проследи с поглед ферибота му, докато се отдалечаваше от кея. Сетне свали еспадрилите си и пое надолу по пясъка. Нагази във водата, докато не стигна до глезените й. Чувстваше, че Имоджен Соколов би направила това — би се насладила на лекото чувство на тъга и на красивата гледка от пристанището, придържайки полите на красивата си бяла рокля над коленете си.