Е. Локхарт
Истинска измама (2)

17

Краят на април 2017 г.

Лондон

Седем седмици по-рано, в края на април, Джул се събуди в един младежки хостел в покрайнините на Лондон. Във всяка стая имаше по осем легла — тънички матраци, постлани с обикновени бели чаршафи. Върху тях се мъдреха спални чували. На стените бяха подпрени раници. Из помещенията се носеше слаба миризма на немити тела и пачули.

Спала бе с дрехите, с които тренираше. Измъкна се от леглото, завърза обувките си и пробяга тринайсетина километра през предградието, покрай кръчмите и месарниците, чиито кепенци още стояха спуснати на светлината на ранното утро. Щом се върна, направи няколко поредици клекове, коремни преси и лицеви опори в общата стая на хостела.

Озова се под душа още преди съквартирантите й да се събудят и да започнат да използват топлата вода. После се покатери обратно на двуетажното легло, където спеше, и извади някакво протеиново блокче с вкус на шоколад.

Стаята все още тънеше в тъмнина. Тя отбори „Нашият общ приятел“ и се зачете в книгата изпод светлината на телефона си. Романът бе дебел, викториански, и в него се разказваше за един сирак. Написан бе от Чарлс Дикенс. Дала й го беше приятелката й Имоджен.

Имоджен Соколов беше най-добрата приятелка, която Джул някога бе имала. В любимите й книги винаги се говореше за сираци. Самата Ими беше сирак, родена в Минесота, дъщеря на момиче, дало й живот на тийнейджърска възраст и починало, когато Ими била двегодишна. След това я бе осиновила семейна двойка, живееща в мезонет в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.

По онова време Пати и Гил Соколов преваляли трийсетте. Не можели да имат собствени деца, а адвокатската кариера на Гил отдавна включвала и доброволческа работа в полза на непълнолетните, настанени в домове за сираци. Той вярвал в осиновяването. Ето защо след няколко години, прекарани в очакване да дойде и техният ред да си осиновят новородено, Соколови обявили, че са готови да приемат и по-голямо дете.

Влюбили се в пухкавите ръчички и луничавото носле на точно това двегодишно момиченце. Приели го в семейството си, сменили името му на Имоджен и оставили старото му име да отлежава в някакъв шкаф с документи. Детето често било фотографирано и гъделичкано. Пати му готвела топли макарони с масло и сирене. Когато малката Ими навършила пет, Соколови я изпратили в училище „Грийнбрайър“ — частно учебно заведение в Манхатън. Там тя носела униформа в бяло и зелено и се научила да говори френски. През почивните дни малката Ими си играела с конструктори „Лего“, правела сладки и ходела в Американския природонаучен музей, където най-много обичала да разглежда скелетите на влечугите. Празнувала всички еврейски празници, а когато пораснала, провели нетрадиционна церемония в горите на север от града по случай нейната бат мицва^[1].

Церемонията се оказала неочаквано сложна. Майката на Пати и родителите на Гил не смятали Имоджен за еврейка, защото биологичната й майка не била такава. Всички те настоявали да се проведе официална церемония, която да я провъзгласи за еврейка и която щяла да отложи нейната бат мицва с една година. Вместо това обаче Пати напуснала семейната синагога и станала част от мирянска еврейска общност, която провеждала церемониите си в някакъв планински курорт.

И така, на тринайсетгодишна възраст по-силно от всякога Имоджен Соколов усетила бремето на миналото си като сирак и се втурнала да чете онези истории, които щели да се превърнат в крайъгълен камък на вътрешния й свят. Първо се завърнала към книгите за сираци, които в училище я карали да прочете. Имало много такива. „Харесваха ми дрехите и пудингите, и каретите, теглени от коне“, обяснила бе тя на Джул.

През онзи юни двете живееха заедно в къща на остров Мартас Винярд, която Ими бе наела. В един от дните отидоха с колата си до някаква ферма, където човек можеше да си набере сам цветя.

— Падах си по „Хайди“ и какви ли не други боклуци — заяви Ими, наведена над един храст далии с ножици в ръка. — Но после ми се повдигаше от тях. Героините бяха толкова вбесяващо весели през цялото време. Същински идеали на саможертвената женственост. С някакви изпълнения в стил: „Умирам от глад! Но ето, вземете единственото ми парче хляб!“, или пък: „Не мога да вървя, парализирана съм, но пак гледам позитивно на живота, ама че съм щастлива!“. Казвам ти, „Малката принцеса“ и „Полиана“ се опитват да ти пробутат един куп грозни лъжи. Веднъж щом го проумях, не ги погледнах повече.

Приключила с букета си, Ими се покатери и седна на дървената ограда. Джул продължаваше да бере цветя.

— В гимназията прочетох „Джейн Еър“, „Панаир на суетата“, „Големите надежди“ и прочее — добави Ими. — В тях са, така да се каже, готините сираци.

— Книгите, за които ми спомена — отбеляза Джул, правейки връзката.

— Да. В „Панаир на суетата“ например Веки Шарп е същинска машина, захранвана с амбиция. Няма да се спре, преди да успее. Джейн Еър пак изпада в пристъпи на ярост и се хвърля по пода. Пип от „Големите надежди“ се самозалъгва и ламти за пари. Всички те искат по-добър живот и го преследват, и всички са морално несъвършени. Това обаче ги превръща в интересни.

— Вече ми допадат — каза Джул.

 

 

Ими бе влязла в университета „Васар“ благодарение на есето, което бе написала за въпросните герои. Признаваше, че като се изключат тези книги, не си пада особено по ученето. Не обичаше да й нареждат какво да прави. Когато нейните професори й поставиха задачата да прочете основните произведения на древногръцката литература, тя не го стори. Когато приятелката й Брук й каза да прочете Сюзан Колинс, тя не свърши и това. А когато майка й каза да се постарае повече в ученето, Ими напусна университета.

Непрекъснатият натиск, който й се оказваше, не беше единствената причина, поради която си бе тръгнала от „Васар“, разбира се. Положението беше отчайващо оплетено. Но властната натура на Пати Соколов определено изигра съществена роля.

— Майка ми вярва в американската мечта — рече Имоджен. — И настоява и аз да вярвам в нея. Родителите й са родени в Беларус. Навремето прегърнали идеята с две ръце. Нали се сещаш коя — че тук, в Съединените американски щати, всеки може да стигне до върха; че независимо откъде започнеш, един ден можеш да управляваш държавата, да забогатееш, да си купиш имение. Нали схващаш?

Проведоха този разговор малко по-късно същото лято, прекарано в Мартас Винярд. Джул и Ими се озоваха на плажа Мошъп, където се улегнаха върху голямо памучно одеяло.

— Красива мечта — каза Джул и пъхна парченце чипс в устата си.

— Семейството на баща ми също я прегърнало с все сърце — продължи Имоджен. — Дядо му и баба му дошли тук от Полша и живеели в един от онези блокове с евтините апартаменти. След това баща му се замогнал и станал собственик на магазин за деликатеси. От баща ми се е очаквало да се издигне още повече, да се превърне в първия в семейството, завършил университет, и той направил именно това. Станал адски важна клечка в адвокатските кръгове. Родителите му били толкова горди. На тях нещата им изглеждали много прости: трябвало само да загърбят старата си родина и да започнат нов живот от нулата. А ако ти самият не успееш да изживееш американската мечта, то децата ти задължително ще го сторят вместо теб.

Джул обожаваше да слуша Ими да говори. Никога не бе срещала друг човек, който да говори така свободно. Думите й се преплитаха и скачаха от тема на тема, но бяха и невероятно любопитни и дълбокомислени. Сякаш никога не си налагаше да се ограничава или да премисля изреченията си. Тя просто ги редеше в неспирен поток, който я караше да изглежда ту колеблива, ту отчаяно нуждаеща се да бъде чута.

— Земята на равните възможности — каза Джул, само и само да види в каква посока ще насочи това Ими.

— В нещо подобно вярват те, но аз не мисля, че наистина е така — реагира тя. — В смисъл… достатъчно е да погледаш половин час новините, за да проумееш, че пред белите хора се отварят доста повече възможности. Както и пред хората, говорещи английски.

— И пред хората с акцент като твоя.

— Като от Източното крайбрежие? — попита Ими. — Така е, предполагам. И пред хората без физически и умствени заболявания. О, и пред мъжете! Мъжете, мъжете, мъжете! Мъжете продължават да се разхождат из Съединените щати така, сякаш те са огромна сладкарница и всичките торти са за тях. Не смяташ ли?

— Няма да им дам от моята торта — отвърна Джул. — Проклетата торта си е моя и ще си я изям аз.

— Да. Брани си тортата! — съгласи се Ими. — А и ти ще получиш шоколадова торта с шоколадова глазура, състояща се от поне пет блата. Ала за мен най-важното е следното: ако щеш ме наречи глупава, но аз не искам торта. Може би дори не съм гладна. Искам просто да живея. Да съществувам и да се наслаждавам на онова, което е точно пред мен. Знам, че това е лукс и че най-вероятно съм пълен задник, задето дори мога да си го позволя, но от друга страна, си мисля: „Опитвам се да оценя нещата, хора! Оставете ме просто да бъда благодарна, че съм тук, на този плаж, и да не се чувствам, като че трябва непрекъснато да се стремя, към нещо“.

— Може би грешиш за американската мечта — каза Джул.

— Не, не греша. Защо?

— Американската мечта е да бъдеш екшън герой.

— Сериозно ли?

— Американците обичат да воюват — обясни Джул. — Искаме или да променяме законите, или да ги нарушаваме. Обичаме самотните герои. Направо сме луди по тях, нали? Супергероите, филмите от поредицата „Твърде лично“ и разни подобни. Много обичаме да завоюваме нови територии в стил „Дивия запад“. Да тържествуваме над така наречените „злодеи“ и да се борим срещу системата. Това е американската мечта.

— Обясни го на майка ми — промълви Ими. — Кажи й: „Ехо! Не забелязвате ли, че Ими иска да порасне като самотен герой, а не като индустриален магнат?“. И виж как ще ти се получи.

— Ще си поговоря с нея.

— Хубаво. Това ще оправи всичко — изкикоти се Ими, претърколи се на плажното одеяло и си свали слънчевите очила. — Тя има някакви идеи за мен, които просто не ми пасват. Както когато бях дете… тогава щеше да бъде страхотно, ако си имах едно-две приятелчета, които също са били осиновени, за да не се чувствам сама или различна, или каквото там, а тя: „Не, Ими си е добре, няма нужда от такива неща, ние сме съвсем същите като останалите семейства!“. А петстотин години по-късно, когато бях в девети клас, прочела в някакво списание статия, в която се говорело за осиновените деца, и решила, че трябва да се сприятеля с едно момиче на име Джоли, което тъкмо беше постъпило в „Грийнбрайър“.

Джул си спомни за момичето от купона за рождения ден на Ими и за Американския балетен театър.

— Майка ми си фантазираше как двете с нея ще се сближим, опитах се, но онова момиче хич не ме харесваше — продължи Ими. — Имаше синя коса. Раздаваше го като много печена. Подиграваше ми се, задето така се вживявах в темата за бездомните котки и задето четях „Хайди“, пък и заради музиката, която слушах. Но моята майка все звънеше на нейната майка и нейната майка все звънеше на моята, и двете правеха планове от наше име. Представяха си някаква връзка между нас… като между две сирачета, а такова нещо изобщо нямаше.

Имоджен въздъхна и добави:

— Беше направо тъжна история. После обаче тя се премести в Чикаго и майка ми се отказа.

— А сега си имаш мен — каза Джул.

Ими протегна ръка и я докосна по тила.

— Сега си имам теб, което ми помага да бъда доста по-далеч от ръба на нервната криза.

— Това е хубаво.

Ими отвори хладилната чанта и извади две бутилки домашен студен чай. Винаги взимаше по нещо за пиене на плажа. Джул не обичаше парченцата лимон, които плуваха в чая, но все пак пийна малко.

— Много си хубава с къса коса — каза Ими и я докосна отново по тила.

 

 

По бреме на зимната ваканция през първата си година във „Васар“ Имоджен бе преровила шкафа за документи на Гил Соколов в търсене на документацията по осиновяването си. Не й бе трудно да я намери.

— Явно съм смятала, че ако прочета документите, ще науча нещо повече за самоличността си — разказа й тя. — Като че, ако попаднех на някое ново име, щях да си обясня защо съм така нещастна в университета, или пък щях да почувствам някаква принадлежност, която дотогава ми е убягвала. Но не.

През онзи ден Ими и Джул бяха отишли с колата до Менемша — рибарско селище, намиращо се недалеч от къщата на Ими във Винярд. Тъкмо бяха излезли на каменистия кей, простиращ се навътре в морето. Над главите им прелитаха чайки. В краката им се разбиваха вълни. Бяха еднакво високи и седяха на скалите, протегнали напред загорелите си крака, по които лъщеше лосион за тяло.

— Да, много скапано беше — каза Имоджен. — Името на бащата изобщо не бе посочено.

— Какво е било рожденото ти име?

Ими се изчерви и придърпа качулката на суитшърта си ниско над лицето си за момент. Имаше дълбоки трапчинки и равни зъби. Късо подстриганата й изрусена коса откриваше мъничките й уши, на едното от които имаше три обеци. Веждите й бяха изскубани до тънки линии.

— Предпочитам да не казвам — дочу се гласът й зад парчето плат. — Скрила съм се в суитшърта си. Няма ме.

— Хайде де. Ти започна да разказваш историята.

— Ама нямаш право да се смееш, ако ти кажа — заяви Ими, повдигна качулката си и я стрелна с поглед. — Форест се засмя и аз се вбесих. Не му простих два дни, докато не ми донесе шоколадови бонбони с лимонов крем.

Форест беше гаджето на Ими. Живееше заедно с тях в къщата в Мартас Винярд.

— На Форест няма да му навреди да се понаучи на обноски — каза Джул.

— Направи го, без да мисли. Смехът просто му се изплъзна. По-късно съжаляваше наистина горчиво.

Ими винаги защитаваше Форест, след като го бе критикувала.

— Кажи ми рожденото си име, моля те — настоя Джул. — Няма да се смея.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ими прошепна в ухото й:

— Мелъди… Бейкън. Мелъди Бейкън.

— Имаш ли второ име? — попита Джул.

— Не.

Джул не се засмя. Дори не се усмихна. Вместо това обви ръцете си около Ими. Двете се загледаха към морския хоризонт.

— Ти чувстваш ли се като Мелъди?

— Не — отговори Ими замислено. — Но не се чувствам и като Имоджен.

Двете проследиха с поглед двойката чайки, които тъкмо кацаха на една скала наблизо.

— От какво е починала майка ти? — попита Джул накрая. — Пишеше ли го в документа?

— Имах някаква обща представа още преди да го прочета, но… да. Свръхдоза метамфетамин.

Джул остави информацията да попие в ума й. Представи си приятелката си като едва проходило дете по памперс, лазещо по мръсните парцали, разпилени по пода, докато майка му лежи под тях — надрусана и далечна. Или мъртва.

— Имам два белега над лакътя на дясната ми ръка — каза Ими. — Когато дойдох да живея в Ню Йорк, вече си бяха там. Доколкото си спомням, винаги съм ги имала. Никога не ми е хрумвало да попитам, но сестрата във „Васар“ ми обясни, че са от изгаряне. Като от цигара.

Джул не знаеше какво да каже. Щеше й се да помогне на малката Ими, но Пати и Гил Соколов вече го бяха направили, и то много отдавна.

— Моите родители също са мъртви — каза тя най-после.

Това беше първият път, в който го произнасяше на глас, макар Ими вече да знаеше, че е била отгледана от леля си.

— Предположих — каза Ими. — Но предположих и че не ти се приказва за това.

— Така е — съгласи се Джул. — Поне засега. — Наведе се напред, отдръпвайки се от Имоджен, и додаде: — Още не знам каква история да разкажа за това. Не е…

Не можеше да намери правилните думи. Не можеше да бърбори неспирно като Ими, за да сложи ред в мислите си.

— Историята сякаш отказва да приеме конкретна форма.

Това бе вярно. По онова време Джул тъкмо беше започнала да съставя онази история за произхода си, на която после щеше да разчита, и не можеше, наистина не можеше да каже нещо повече.

— Няма проблем — отвърна Имоджен.

После пъхна ръка в раницата си и извади голяма опаковка млечен шоколад. Отвори го до половината и отчупи парче за Джул и едно за себе си. Джул се облегна назад на скалата и остави шоколада да се разтопи в устата й, а слънцето да затопли лицето й. Ими прогони чайките, скупчили се около тях, и им се скара.

В този момент Джул долавяше, че познава Имоджен напълно. Всичко помежду им бе ясно и винаги щеше да бъде такова.

 

 

Сега, намирайки се в младежкия хостел, Джул остави настрани „Нашият общ приятел“. В началото на историята се споменаваше за някакъв труп, който плуваше в Темза. Не й бе приятно да чете това — описанието на подгъналото мъртво тяло във водата. Дните й се точеха безкрайно, откакто се бе разчуло, че Имоджен Соколов се е самоубила в същата тази река, като е напълнила джобовете си с камъни и е скочила от Уестминстърския мост, след като оставила предсмъртно писмо в кутията си за хляб.

Джул мислеше за Ими всеки ден. Всеки час. Спомняше си начина, по който Ими криеше лице с длани или в качулката на суитшърта си, когато се чувстваше уязвима. Високия й, пронизителен глас като на малко момиченце. Имоджен имаше навика да върти пръстените си около пръстите си. Имаше и онези два белега от цигари над лакътя си, както и един на дланта си от момента, когато се беше опарила на тигана, приготвяйки сладки с крема сирене. Режеше лука бързо и отривисто, използвайки огромен, тежък нож — нещо, което се бе научила да прави от едно кулинарно предаване. Миришеше на жасмин, а понякога — на кафе със сметана и захар. Пръскаше косата си с лак с ефирен аромат на лимон.

Имоджен Соколов беше от онзи тип момичета, за които учителите смятаха, че не развиват истинския си потенциал. От онези момичета, които не си даваха труд да учат, но пълнеха любимите си книги с бележки и отметки. Ими отказваше да се стреми към величие или да полага усилия да постигне онова, което другите хора определяха като успех. Бореше се да се освободи от влиянието на мъжете, които искаха да доминират над нея, както и от това на жените, които се домогваха да окупират вниманието й изцяло. Отказваше отново и отново да се посвети на един-единствен човек и предпочиташе вместо това да изгради дом според собствените си правила, господствайки сама в него. Приела бе парите на родителите си, но не и опитите им да определят личността й, и се бе възползвала от облагодетелстваното си положение, за да започне да гради себе си от нулата, да открие един различен начин на живот. Това изискваше особен вид смелост — такава, която околните често бъркаха с егоизъм или мързел. Тя беше едно от онези момичета, за което можеше да си помислиш, че е просто поредната блондинка, завършила частно училище, но ако човек не се загледаше по-внимателно, взирайки се отвъд това, можеше да допусне голяма грешка.

 

 

Днес, когато хостелът се събуди и останалите гости започнаха да се тътрят сънено към банята, Джул излезе. Прекара деня така, както най-често го правеше — заета да се самоусъвършенства. Обикаляше коридорите на Британския музей в продължение на няколко часа, като запаметяваше имената на картините и пиеше диетична кола след диетична кола от малки бутилки. Остана в една книжарница цял час и наизусти някаква карта на Мексико, след което и цяла глава от книга, наречена „Управление на финансите: осем ключови принципа“.

Искаше да се обади на Паоло, но не можеше.

Не възнамеряваше да отговори на нито едно обаждане, освен на онова, което очакваше.

 

 

Телефонът звънна, докато Джул излизаше от спирката на метрото до хостела. Беше Пати Соколов. Джул видя номера й и заговори с американски акцент.

Както се оказа, Пати беше в Лондон.

Джул не бе подготвена за подобна новина.

Имаше ли възможност Джул да се срещне утре с нея за обяд в „Айви“?

Разбира се. Джул вметна, че е изненадана да я чуе. Бяха разговаряли няколко пъти точно след смъртта на Ими, когато Джул бе отговорила на въпросите на полицаите и бе изпратила нещата на Ими от апартамента в Лондон, докато Пати се грижеше за Гил в Ню Йорк. Но всички онези мъчителни разговори бяха приключили преди няколко седмици.

Пати обикновено бе приказлива и енергична, но днес звучеше потиснато и в гласа й не се усещаше привичната жизненост.

— Налага се да ти съобщя — поде тя, — че Гил почина.

Това беше шок. Джул си спомни подпухналото сивкаво лице на Гил Соколов и смешните малки кученца, към които бе така привързан. Допаднал й беше доста. И до момента не бе научила, че е мъртъв.

Пати обясни, че Гил починал преди две седмици от сърдечна недостатъчност. Години наред лекарства и профилактика на бъбреците, а го бе погубило сърцето му. А може би, допълни Пати, самоубийството на Ими го бе подтикнало да загуби желание за живот.

Двете разговаряха известно време за болестта на Гил, за това какъв прекрасен човек е бил, както и за Ими. Пати потвърди колко много им бе помогнала Джул, поемайки грижата за нещата в Лондон, докато двамата с покойния й съпруг не бяха смогнали да напуснат Ню Йорк.

— Знам, че изглежда странно да пътувам сега — каза Пати, — но след всички тези години, прекарани в грижи за Гил, не мога да понеса да живея в апартамента сама. Пълен е с неговите неща, с нещата на Ими. Щях да…

Гласът й заглъхна. Когато успя да си наложи да заговори пак, звучеше насилено бодро.

— Но както и да е… приятелката ми Ребека живее в Хемпшир и ми предложи да отседна във вилата й за гости, за да си почина и да се възстановя. Каза, че просто трябва да отида. Някои приятели са такива. Не се бях чувала с Ребека от векове, но в мига, в който се обади — беше научила за Ими и за Гил, — се почувствах така, сякаш сме си бъбрили до вчера. Без празни приказки. Само откровеност. Двете бяхме в „Грийнбрайър“ заедно. Мисля, че приятелите от училище имат спомени и общи истории, които ги свързват силно. Както бяхте ти и Ими. Така добре се разбирахте, дори след като прекарахте известно време разделени.

— Толкова съжалявам за Гил — каза Джул.

И наистина съжаляваше с цялото си сърце.

— Болен беше от цяла вечност. Толкова много хапчета — каза Пати, а когато продължи, гласът й бе някак задавен. — Смятам, че след случилото се с Ими просто не му бе останала воля да се бори. Те двамата бяха моите сладки картофчета. — Сетне добави с престорено бодър глас като този от преди малко: — А сега да се върнем на причината да те потърся. Ще дойдеш на обяд, нали?

— Вече казах, че ще дойда. Разбира се.

— „Айви“, утре в един. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен и за Гил, след като Ими почина. Даже имам една изненада за теб. Нещо, което може би ще успее да развесели и двете ни. Затова не закъснявай.

Щом разговорът приключи, Джул не помръдна, притиснала телефона към гърдите си за известно време.

 

 

„Айви“ изпълваше във всякакъв смисъл своето мъничко лондонско ъгълче съвършено. Изглеждаше като специално създаден точно за това кътче земя. Стените вътре бяха отрупани с картини, имаше множество цветни витражи. Миришеше на разкош: печено агне и оранжерийни цветя. Джул бе с тясна рокля и пантофки с ниска подметка. Добавила беше и червено червило към минималното количество грим, което носеха всички студентки в университета.

Завари Пати, която вече я очакваше на масата им и пиеше вода от чаша за вино. Когато Джул я бе видяла за последно преди единайсет месеца, майката на Ими бе една наистина добре поддържана жена. По професия дерматолог, в средата на петдесетте, все още във форма, като се изключеше малкото коремче. Кожата й бе свежа и с розов оттенък, а косата й — дълга, боядисана в наситен кестеняв цвят и оформена на едри къдрици. Сега бе посивяла в корените и подстригана на каре. Устните й изглеждаха подути и някак мъжки без червило. Носеше униформата на жените от Горен Ийст Сайд — тесен черен панталон и дълга жилетка от кашмир, но вместо токчета бе обула чифт яркосини маратонки. Джул едва я позна. Пати се изправи и се усмихна, когато Джул се приближи към нея.

— Изглеждам различно, знам.

— Не е вярно — излъга Джул и я целуна по бузата.

— Не мога да се занимавам с това повече — каза Пати. — Цялото онова време, прекарано пред огледалото сутринта. Неудобните обувки. Рисуването на лицето.

Джул седна.

— Някога го правех заради Гил — продължи Пати. — И заради Ими, когато беше малка. Тя ми казваше: „Навий си косата, мамо! Иди си сложи от лъскавите неща!“. Сега вече няма причина да го върша. Роших да си взема и по-дълъг отпуск от работата. Един ден си помислих: „Няма нужда да се насилвам с това повече“ и просто си излязох. Беше такова облекчение, че направо не мога да ти обясня. Но знам, че подобно нещо безпокои хората. Приятелите ми се тревожат за мен. Аз обаче си мисля… Какво пък. Загубих Имоджен. Загубих Гил. Такава съм сега.

На Джул отчаяно й се искаше да изрече правилните думи, но не знаеше дали ще е по-подходящо да прояви съчувствие, или да разсее Пати от темата.

— В университета прочетох една книга за това — каза.

— За кое?

— За начина, по който човек представя собствения си образ в ежедневието. Според автора, учен на име Гофман, човек демонстрира различен характер при различни обстоятелства. Личността му не е постоянна и непроменлива. Адаптира се непрекъснато.

— Тоест… смяташ, че съм престанала да поддържам образа си?

— Или може би сега го правиш по необичаен начин. У всеки се съдържат по няколко различни версии на него самия.

Пати взе менюто, после се протегна през масата и докосна Джул по ръката.

— Трябва да се върнеш в университета, картофче. Толкова си умна.

— Благодаря.

Пати я погледна право в очите.

— Интуицията ми за хората никога не ме подвежда. Ти имаш такъв огромен потенциал. Амбициозна си и жадна за приключения. Надявам се, съзнаваш, че можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

Сервитьорът пристигна и ги попита какво биха желали да пият. Друг сервитьор постави панерче с хляб в средата на масата.

— Донесох ти пръстените на Имоджен — каза Джул, когато най-сетне им осигуриха спокойствие. — Трябваше да ти ги изпратя заедно с другите неща, но…

— Разбирам — каза Пати. — Било е трудно да се откажеш от тях.

Джул кимна и й подаде хартиено пакетче. Пати дръпна тиксото от едната страна. Вътре имаше осем старинни пръстена, всеки от които бе гравиран или изваян под формата на животно. Ими ги колекционираше. Бяха забавни и причудливи, деликатно оформени в най-различни стилове. Имаше и девети — него Джул все още носеше. Ими й го беше подарила. Представляваше змия от нефрит, поставена на десния й безименен пръст.

Пати се разрида тихо в салфетката си.

Джул сведе поглед към колекцията. Всяко от тези малки кръгчета бе прекарало дълго време върху нежните пръсти на Ими в един или друг момент. Спомни си как Ими стоеше позлатена от слънцето в един бижутериен магазин във Винярд. „Искам да видя най-необичайния пръстен, който имате“, бе казала тя на продавача. А после: „Този е за теб“. Тогава бе подарила на Джул пръстена със змията и Джул не бе спряла да го носи от този миг, макар че вече не го заслужаваше, макар че може би никога не го бе заслужавала.

Джул усети, че й се повдига — чувство, което се надигна дълбоко от стомаха й и накара гърлото й да се свие.

— Извини ме — каза тя, етапа и се отправи с несигурни крачки към дамската тоалетна.

Ресторантът сякаш се въртеше пред очите й. Притъмняваше й, полезрението й се стесняваше. Стисна облегалката на един празен стол, за да запази равновесие.

Щеше да повърне. Или да припадне. Или и двете. Тук, в „Айви“, заобиколена от тези безупречни хора, и то на място, на което не заслужаваше да бъде. Щеше да изложи горката нещастна майка на приятелката, която не бе обичала достатъчно… или може би бе обичала твърде много.

Джул стигна до тоалетната и се наведе над мивката.

Гаденето не отшумяваше. Гърлото й се свиваше конвулсивно.

Заключи се в една от кабинките и се подпря на стената. Раменете й се тресяха. Напъните да повърне продължаваха на пресекулки, но нищо не излизаше.

Остана вътре, докато пристъпът не отшумя и най-сетне смогна да си поеме дъх, треперейки цялата.

Когато пак отиде до мивката, изтри влажното си лице с хартиена кърпичка, намокри пръстите си със студена вода и ги притисна към подутите си очи.

Червеното й червило бе в джоба на роклята й. Джул наново си сложи от него, сякаш обличаше броня, и се върна при Пати.

 

 

Щом пак седна на масата, Пати вече се беше успокоила и говореше със сервитьора.

— Салата с червено цвекло като начало — поръча му тя, докато Джул заемаше мястото си. — А после — струва ми се… филе от риба меч. Хубаво ли е? Да, добре тогава.

Джул си поръча хамбургер със зелена салата.

Когато сервитьорът се отдалечи, Пати й се извини.

— Съжалявам. Много съжалявам. Добре ли си?

— Да.

— Предупреждавам те, че е вероятно да се разплача пак. Насред улицата… може би! Тези дни никога не знам кога ще се случи. Възможно е да се разридая във всеки един момент.

Пръстените и хартията, с която бяха увити, вече не бяха на масата.

— Слушай, Джул — започна Пати. — Веднъж ми каза, че родителите ти са те предали. Помниш ли?

Джул не си спомняше. Вече изобщо не мислеше за родителите си, ама никога… освен през призмата на историята на онази филмова героиня, която си бе съчинила. И никога, просто никога не мислеше за леля си.

Историята на произхода й пробяга през ума й: родителите й в предния двор на уютната къща на малката уличка в онова градче в Алабама. Как лежат по очи в локва черна кръв, която се просмуква в тревата, осветени от една-единствена улична лампа. Майка й — простреляна в главата. Баща й — изгубил фатално количество кръв заради раните от куршуми по ръцете си.

Намираше историята за утешителна. Бе красива. Родителите й бяха смели. Момиченцето щеше да порасне образовано и изумително способно и силно.

Но знаеше, че не може да сподели тази история с Пати. Вместо това поде меко:

— Така ли съм казала?

— Да, и когато го направи, си помислих, че аз може би също съм предала Имоджен. С Гил почти не говорехме за това, че е осиновена, когато тя беше малка. Нито пред нея, нито насаме. Исках да мисля за Ими като за мое дете, нали разбираш? Принадлежащо на никой друг, освен на мен и Гил. А и ми беше трудно да говоря за това, понеже биологичната й майка бе наркозависима и нямаше други роднини, които да приемат детето. Казвах си, че така я защитавам от болката. Нямах представа колко неправилно съм постъпила с нея, докато не…

Гласът на Пати заглъхна.

— Имоджен те обичаше — каза Джул.

— Тя отчаяно търсеше нещо. И не се обърна към мен.

— Не се обърна и към мен.

— Трябваше да я отгледам така, че да може да се разкрива и доверява на хората. Да потърси помощ, ако има нужда от нея.

— Ими ми казваше всичко — допълни Джул. — Тайните си, нещата, които я караха да се чувства неуверена, начина, по който искаше да живее живота си. Каза ми рожденото си име. Разменяхме си дрехите и книгите. Ако трябва да съм честна, с Ими бяхме много близки в периода, когато почина, и вярвам, че тя имаше огромен късмет да си до нея.

Очите на Пати се напълниха със сълзи и тя докосна дланта на Джул.

— Извадила бе късмет и с теб. Помислих си така още в самото начало, когато се сближихте по време на първата ви година в „Грийнбрайър“. Знаех, че те обожава повече от всеки друг в живота си, Джул, защото… Ами, именно затова исках да се видим. Адвокатът на семейството ни ме осведоми, че Ими ти е завещала всичките си пари.

Джул долови как й се завива свят. Остави вилицата.

Парите на Ими. Милиони.

Те означаваха безопасност и мощ. Означаваха самолетни билети и ключове за коли, но още по-важно от това — означаваха семестриални такси, храна в килера, медицинска помощ. Означаваха, че никой нямаше да може да й каже „не“. Никой нямаше да може да я спре и никой нямаше да може да я нарани. Джул нямаше да се нуждае от ничия чужда помощ до края на живота си.

— Не ме бива много в областта на финансите — продължи Пати. — Знам, че би трябвало. Но имах доверие на Гил и той се грижеше за тези неща. Мен ме карат да умирам от скука. Но Ими разбираше от тях и е оставила завещание. Изпратила го е при адвоката, преди да умре. Разполагаше с много пари, които получи от мен и баща си, щом навърши осемнайсет. Дотогава бяха в попечителски фонд, а след рождения й ден Гил оформи документите, с които й прехвърляше пълни права над сумата.

— Получила е парите, докато още е била в училище?

— През месец май преди началото на първата й година в университета. Може би това е било грешка. Така или иначе, свършеното е свършено — продължи Пати. — А тя наистина умееше да се оправя с парите. Живяла е от лихвите и никога не е докосвала главницата, освен за да купи апартамента в Лондон. Затова не й се налагаше да работи. А в завещанието си е оставила всичко на теб. Направила е малки дарения на Националния фонд за борба с бъбречните заболявания — заради болестта на Гил, — както и на Лигата за защита на животните в Норт Шор, но е съставила завещание, с което определя по-голямата част от парите като принадлежащи на теб. Изпратила е на адвоката ни имейл, в който изрично заявява, че иска да ти помогне да се върнеш в университета.

Джул бе трогната. Нямаше логика да бъде, но наистина беше.

Пати се усмихна.

— Последното, което е сторила, преди да напусне този свят, е да ти помогне да получиш образованието си. Това е светлата страна на нещата, върху която се мъча да се съсредоточа.

— Кога е написала завещанието?

— Няколко месеца, преди да почине. Заверила го е при нотариус в Сан Франциско. Има само няколко документа, които трябва да подпишеш — каза Пати и плъзна един плик през масата. — Ще прехвърлят парите директно в твоята сметка, а през септември ще започнеш втората година от обучението си в „Станфорд“.

 

 

Когато парите пристигнаха в сметката й, Джул изтегли цялата сума и си отвори нова разплащателна сметка другаде. После си поръча няколко нови кредитни карти и уреди сметките й да се плащат автоматично всеки месец.

След това тръгна на пазар. Купи си изкуствени мигли, фондьотен, очна линия, руж, пудра, четки, три различни цвята червило, два вида сенки и една малка, но скъпа кутия с комплект гримове. По-късно — червена перука, черна рокля и чифт високи обувки. Щеше да е приятно да си вземе повече неща, но трябваше да пътува без много багаж.

Използва компютъра си, за да си купи самолетен билет до Лос Анджелис, да си запази стая в хотел там и да провери търговците на коли в областта. От Лондон до Лос Анджелис, после — с автобус до Вегас. Оттам с кола до Мексико. Такъв беше планът.

Джул прехвърли няколко документа на екрана на лаптопа си. Увери се, че е наизустила номерата на всички банкови сметки, кредитни карти и пароли. Наизусти и номерата от паспорта и шофьорската си книжка. И една вечер, дълго след като се бе стъмнило, метна лаптопа и телефона си в Темза.

След като се бърна в хостела, написа сърдечно благодарствено писмо до Пати Соколов на старомоден лист хартия за писма и го пусна в пощата. Сетне опразни шкафчето си и опакова багажа си в куфара. Документите й за самоличност бяха в изряден ред. Увери се, че е поставила всички малки шишенца с лосиони и продукти за коса в устойчиви отделни найлонови пликчета.

 

 

Джул никога не бе ходила във Вегас преди. Преоблече се в тоалетната на автогарата. Мивките бяха окупирани от някаква бяла жена на петдесетина години, бутаща количка на колелца. Седеше до мивките и ядеше сандвич, увит в мазна бяла хартия. Слабите й бедра бяха напъхани в мърляв черен клин. Русоляво сивата й коса беше бухнала и вдигната високо. Бе мръсна и сплъстена. Обувките й се въргаляха на пода — бледорозови лачени сандали на тънък ток. Седеше на ръба на плота на мивките и клатеше във въздуха голите си крака, налепени с лейкопласт.

Джул влезе в най-широката кабинка и се зарови из куфара си. Сложи си кръглите обеци за пръв път от близо година. Нахлузи роклята, която си бе купила — къса и черна, — и я съчета с кожени обувки на висок ток. После извади червената перука, която беше неестествено гладка, но цветът отиваше на луничките й. Извади кутията с грима, затвори куфара и се приближи към мивката.

Жената, седнала там, не показа с нищо, че е забелязала смяната на цвета на косата й. Смачка хартията от сандвича и запали цигара.

Гримьорските умения на Джул бяха придобити чрез гледане на клипчета в интернет. През по-голямата част от изминалата година носеше грим, който смяташе за подходящ за студентка в университета: естествено изглеждаща кожа, лек руж, прозрачен гланц за устни, спирала. Тя извади изкуствените си мигли, зелените сенки за очи, черната очна линия, фондьотена, четките за контуриране, молива за вежди и гланца за устни в коралово розово.

Всичко това не беше наистина необходимо. Не се нуждаеше нито от грима, нито от роклята и обувките. Перуката най-вероятно беше достатъчна. И все пак подобна дегизировка беше добро упражнение — така поне й се струваше. Пък и й харесваше да се превръща в някой друг.

Другата жена заговори, докато Джул довършваше грима около очите си.

— Работещо момиче ли си?

Джул отговори с шотландски акцент — просто така, за забавление.

— Не.

— Продаваш ли се… имам предвид?

— Не.

— Недей да се продаваш. Толкова е тъжно това.

— Не се продавам.

— Много жалко би било, само това искам да кажа.

Джул си замълча. Сложи си малко хайлайтър на скулите.

— Аз правех така — продължи жената, слезе от мивките и напъха изстрадалите си крака в сандалите. — Нямах нито семейство, нито пари. Така започнах, и сега не е по-различно. Но този път не води нагоре, дори да си ги избираш богати. Трябва да знаеш това.

Джул си наметна една зелена жилетка и вдигна куфара си.

— Не се безпокой за мен. Добре съм, честно.

И се отправи към вратата, повличайки куфара след себе си, но с леко олюляване, тъй като още не бе съвсем свикнала с обувките.

— Добре ли си? — поинтересува се жената.

— О, да.

— Трудно е да си жена понякога.

— Да, доста е зле. С изключение на грима — каза Джул.

След това бутна вратата и излезе, без да поглежда назад.

 

 

Щом като прибра куфара си в едно от шкафчетата за общо ползване на автогарата, Джул нарами голямата си ръчна чанта и взе такси до булевард „Лае Вегас“. Беше уморена — не бе съумяла да заспи по време на пътуването в автобуса, пък и още не беше свикнала с часовата разлика.

Казиното бе окъпано в светлината на неоновите лампи, полилеите и блясъка на игралните автомати. Джул подминаваше мъже, облечени в спортни фланелки, пенсионери, забавляващи се момичета и дори голяма група библиотекари със значки от някаква конференция. Отне й два часа разхождане насам-натам, но най-после намери онова, което търсеше.

Около редица ротативки с образа на Батман се бе скупчила групичка жени, които явно си изкарваха просто невъобразимо добре. Държаха ледени напитки в ръка, лилави на цвят и гъсти. Някои от тях явно бяха американки от азиатски произход, останалите няколко — бели. Очевидно ставаше въпрос за моминско парти, а бъдещата булка бе идеална — точно такава, каквато й трябваше на Джул. Беше дребничка и бледа, със силни на вид рамене и леки лунички, като нямаше начин да е на повече от двайсет и три. Светлокестенявата й коса бе вдигната на опашка и беше облякла яркорозова рокля с бял шарф, отрупан с лъскави камъчета и с надпис „Бъдеща булка“. От лявото й рамо се полюшваше миниатюрна тюркоазнозелена чантичка с множество ципове. Навела се беше над машините и наблюдаваше как приятелките й играят, подвиквайки възторжено от време на време. Явно й бе приятно да се радва на специалното внимание на всички наоколо.

Джул се приближи към групичката и заговори с дълбок южняшки акцент, точно като от Алабама.

— Извинявайте, ама да имате… Ами, на телефона ми му падна батерията, а трябва да пиша на една приятелка. Последно я видях на суши бара, ама после се заиграх и изведнъж — хоп! Минали три часа, а от нея ни следа.

Шаферките се обърнаха към нея.

Джул се усмихна.

— А, някой ще се омъжва ли?

— Тя. В събота! — извика една от жените, прегръщайки булката.

— Ура! — възкликна Джул. — Как се казваш?

— Шана — отвърна булката.

Двете бяха еднакво високи, но Шана носеше обувки на нисък ток, затова Джул се извисяваше леко над нея.

— Шана Дикси, която скоро вече ще е Шана Макфетридж! — нададе писък една от шаферките.

— Уха — каза Джул. — Имаш ли рокля?

— Разбира се — отговори Шана.

— Не става дума за ласвегаска сватба — намеси се една шаферка. — Ще е в църква.

— Откъде сте? — попита Джул.

— От Такома. Във Вашингтон. Знаеш ли го? Тук сме само за…

— Планираха цял уикенд за мен — прекъсна я Шана. — Пристигнахме на летището тази сутрин и веднага отидохме на спа и на маникюр. Виж, сложиха ми от този с гела. После дойдохме в казиното, а утре ще идем да видим белите тигри.

— А каква е роклята ти? Булчинската, искам да кажа.

Шана стисна Джул за ръката.

— Направо убийствено красива. Кара ме да се чувствам като принцеса, толкова е хубава.

— Може ли да я видя? На телефона ти? Не вярвам да нямаш снимка — рече Джул, след което покри уста с ръка и наведе глава позасрамено. — Малко съм вманиачена на тема булчински рокли, нали се сещаш? Още откакто бях мъничка.

— Много ясно, че имам снимка — откликна Шана, разкопча чантата си и извади телефон със златист калъф.

Подплатата на чантата бе розова. Вътре се забелязваха портмоне от тъмнокафява кожа, два тампона в целофанени обвивки, пакетче дъвка и червило.

— Я да видя — каза Джул и пристъпи до Шана, за да надникне към екрана на телефона.

Шана запревърта снимките. Куче. Ръждясала мивка. Бебе. Пак същото бебе.

— Това е синът ми Деклън. На осемнайсет месеца е.

Дървета около някакво езеро.

— Ето я.

Роклята беше дълга и без презрамки, леко набрана около бедрата. На снимката се виждаше как Шана позира с нея в магазин, пълен с още булчински рокли.

Джул ахна възхитено.

— А може ли да погледна годеника ти?

— И още как. Предложението му беше направо върхът — добави Шана. — Скрил беше пръстена в една поничка. В момента следва право. Никога няма да ми се наложи да работя, освен ако не пожелая.

Тя не млъкваше и продължаваше да бърбори и бърбори. Вдигна телефона си, за да покаже снимката на късметлията — ухилен на фона на някаква ски писта.

— Адски е сладък! — одобри Джул, а ръката й се плъзна в чантичката на Шана, извади портфейла й и го пусна в собствената си чанта. — Паоло, гаджето ми, в момента прави околосветско пътешествие сам. Сега е във Филипините. Направо да не повярваш, а? Та аз дойдох тук с една приятелка. Трябва да си намеря някого, който иска да се кротне и да се задоми, а не да обикаля по света, а? Ако искам сватба.

— Ако това искаш — каза Шана, — определено можеш да го постигнеш. Няма невъзможна цел, стига наистина да вярваш в нея. Необходимо е само да се молиш и да си представяш как вече си успяла… един вид.

— Да, да медитираш и да си представяш целта си — поясни една от шаферките. — Ходихме на курс по медитация. Наистина работи.

— Та слушайте — каза Джул, — дойдох, защото имам нужда от телефон, и исках да ви помоля да ми услужите. Батерията на моя е изтощена. Става ли?

Шана й подаде своя и Джул пусна съобщение до произволно набран номер: Среща в 10:15 в „Чийзкейк Фактъри“. Сетне го върна на Шана с думите:

— Благодаря. Ще бъдеш най-красивата булка на света.

— Ти също, милинка — отвърна Шана. — Стискам палци да е скоро.

Шаферките й помахаха за довиждане. Джул от своя страна също отговори с помахване и изчезна между редиците ротативки към асансьорите.

Веднага щом вратите на асансьора се затвориха и тя остана сама, свали перуката. След това изрита високите обувки, извади свободен спортен панталон и кецове от чантата си, нахлузи панталона над късата черна рокля и обу кецовете. Перуката и обувките на токчета изчезнаха в чантата. Накрая облече някакъв суитшърт с цип. Миг по-късно пристигна на десетия етаж на хотела и вратите се отвориха.

Джул не слезе. Асансьорът пак тръгна надолу, а тя извади влажна кърпичка, отлепи изкуствените си мигли и изтри гланца си за устни. После отвори портмонето на Шана, взе шофьорската й книжка и го пусна на пода.

Щом вратите се отвориха, тя вече беше друг човек.

 

 

След четири казина по-нататък по булеварда Джул се зае да разглежда ресторантите и подмина шест, докато не откри подходящия. Там си поръча кафе и заговори една самотна студентка, която тъкмо застъпваше нощната си смяна като сервитьорка. Ресторантът беше обзаведен в стила на класическите закусвални от петдесетте. Момичето бе дребно, с лунички и меки кестеняви къдрици. Носеше рокля на точки и престилка с дантели по ръбовете. Когато група пияни мъже нахълта в заведението и започна да подвиква нещо за бира и хамбургери, Джул остави парите за храната си на тезгяха и се шмугна в кухнята. Грабна най-женствената раница от закачалката на стената и излезе от задния вход, който водеше към коридора за доставки на казиното. После притича надолу по стълбите и се озова на уличката отзад, където наметна раничката на гръб и си проправи път към скупчилите се хора, които чакаха на опашка пред някакво шоу с фокуси.

Когато вече се бе отдалечила достатъчно, се разрови из раницата. В малкия джоб имаше паспорт. Беше на името на Аделейд Бел Пери, двайсет и една годишна.

Извадила бе късмет. Допуснала беше, че може да й се наложи да търси дълго, преди да открие подходящ паспорт. Ала й беше жал за Аделейд, ето защо извади паспорта от раницата и я предаде заедно с останалото й съдържание в едно гише за загубени вещи.

Връщайки се на булеварда, откри някакъв магазин за перуки, както и други два за дрехи. Напазарува необходимото и на следващата сутрин вече бе повторила схемата с още две казина. Дегизирана с къдрава руса перука и оранжево червило, тя сви шофьорската книжка на Дакота Плезънс, висока метър и петдесет и седем. С черна перука и сребристо яке пък задигна паспорта на Доротея фон Шнел от Германия, метър и шейсет.

В осем сутринта Джул отново носеше спортния панталон и кецовете, а гримът беше изтрит от вече чистото й лице. Хвана такси до хотел „Рио“ и се качи с асансьора до покрива. Чела беше за клуб „Вуду“, който се намираше на петдесет и първия етаж.

 

 

Когато битката приключи и нашият велик бял хетеросексуален екшън герой се е измъкнал жив от своето епично премеждие, той отива някъде високо над града — на място, от което се открива величествена гледка. Железният човек, Спайдърмен, Батман, Върколака, Джейсън Борн, Джеймс Бонд — всички го правят. Героят отправя взор към цялата красота и болка, стаени в блещукащите светлини на големия град. Мисли за своята специална мисия, за своите уникални таланти, за силата си, за необичайния си, изпълнен с битки живот, за всички жертви, които е трябвало да направи в негово име.

Рано сутринта клуб „Вуду“ представляваше просто циментова площадка на покрива, осеяна с червени и черни дивани. Столовете бяха с формата на огромни ръце. Над покрива се виеше стълбище. Посетителите можеха да се изкачат по него, за да се насладят на хубавата гледка към булевард „Лае Вегас“, намиращ се долу. Имаше няколко клетки за танцьорките, но в момента в салона нямаше никой, освен един чистач. Той вдигна вежди, щом зърна Джул да влиза.

— Само искам да разгледам — каза му тя. — Няма да ви навлека неприятности, кълна се.

— Ясно — каза той. — Давай. Аз тъкмо минавам с парцала.

Джул се качи по стълбището и се взря в града. Замисли се за живота, който водеха всички тези хора долу. За хората, които си купуваха паста за зъби, караха се, взимаха по някоя опаковка яйца от супера на връщане от работа. Живееха живота си, заобиколени от всички тези блестящи светлини и неон, щастливи в убеждението си, че дребничките, сладки жени са безобидни.

 

 

Три години по-рано Джулиета Уест Уилямс бе на петнайсет. Отишла бе в една игрална зала — голяма, с климатик, чисто нова и лъскава. Тъкмо обираше точките в една симулация, в която играеше с военен. Увлякла се беше в стрелбата, когато две момчета, които познаваше от училище, я приближиха в гръб и я стиснаха за гърдите. По едно от двете страни.

Джулиета заби рязко лакът в мекия стомах на едното, след което се завъртя и тежко стовари крак върху ходилото на второто. Накрая го цапардоса с коляно в чатала.

За пръв път удряше някого извън уроците по бойни изкуства. За пръв път й се налагаше.

Е, добре де, не й се налагаше. Искаше го. Хареса й.

Когато момчето се преви на две и се разкашля, Джул се обърна и фрасна в лицето първото с основата на дланта си. Главата му се отметна назад, тя го сграбчи за предната част на фланелката и изкрещя в мръсното му ухо:

— Не съм ти собственост, че да ме пипаш, когато си пожелаеш!

Искаше да съзре страх по лицето му, да види как приятелят му се свива на близката пейка. Тези две момчета бяха толкова нахакани в училище. От нищо не се бояха.

Пъпчивият мъж, който работеше в игралната зала, се приближи и я хвана за ръката.

— Тук боят е забранен, госпожице. Опасявам се, че ще трябва да си вървите.

— За ръката ли сте ме хванали? — попита тя. — Защото не искам да ме хващате за ръката.

Той бързо я пусна.

Страхуваше се.

Беше с петнайсет сантиметра по-висок и поне с три години по-възрастен. Голям мъж, а се плашеше от нея.

Беше й приятно.

Джулиета излезе от игралната зала. Не се безпокоеше, че момчетата ще я проследят. Чувстваше се така, сякаш беше във филм. Не бе допускала, че може да се грижи за себе си по такъв начин. Не беше проумяла напълно колко силна е станала благодарение на бойните изкуства и вдигането на тежести в училище. Осъзна, че си е изградила броня. Може би именно това бе искала да стори.

Изглеждаше както винаги, изглеждаше като всеки друг, но от този момент нататък виждаше света различно. Да бъдеш физически силна жена — това беше нещо голямо. Можеше да отидеш навсякъде и да извършиш всичко, ако на останалите им бе трудно да те наранят.

 

 

Няколко етажа по-надолу, в коридора на хотел „Рио“, Джул откри една камериерка, която тъкмо тикаше количката си напред. С бакшиш от четирийсет долара си осигури възможността да поспи в една от стаите до три и половина. Настаняването в нея беше предвидено за четири следобед.

Още една нощ, прекарана в кражби на портфейли, и още един ден, прекаран в сън, и Джул бе готова да си купи някоя кола на старо, която да не се набива на очи, от мазния тип, който ги продаваше на един паркинг. Плати в брой. Взе си багажа от автогарата и скъта допълнителните документи за самоличност под велурената тапицерия на автомобила.

Прекоси границата и влезе в Мексико с паспорта на Аделейд Бел Пери.