Е. Локхарт
Истинска измама (10)

9

Втората седмица на септември 2016 г.

Кулебра, Пуерто Рико

Две седмици и половина преди да замине за Сан Франциско, Джул седеше до Имоджен на задната седалка на един таксиметров джип и двете подскачаха по неравния път от летището на Кулебра до хотела. Ими им бе запазила места в курорта.

— Когато бях на дванайсет, почивахме тук заедно със семейството на приятелката ми Битси Конан — каза Ими, махвайки с ръка към заобикалящия ги остров. — Битси беше претърпяла злополука с колелото си и челюстта й беше зашита. Помня, че пиеше безалкохолни дайкирита по цял ден. Никаква храна. Един ден се качихме на лодка и отидохме до малко островче, наречено Кулебрита. Имаше черни вулканични скали, каквито никога преди не бях виждала. И се гмуркахме с шнорхели, но челюстта на Битси й създаваше проблеми, затова бе кисела през цялото време.

— Веднъж се наложи да зашият и моята челюст така — каза Джул.

Вярно беше, но веднага щом го изрече, й се прииска да си бе замълчала. Историята не беше забавна.

— Какво ти се е случило? Да не си паднала от мотора на някое от гаджетата ти в „Станфорд“? Или пък злият треньор те е ударил?

— Сбиване в съблекалнята — излъга Джул.

— Още едно? — попита Ими с леко разочарование в гласа.

— Е, бяхме голи все пак — каза Джул, за да я развесели.

— Стига бе!

— След тренировката на пистата по време на последната ми година в гимназията. Буквално гол бой под душовете. Три срещу една.

— Като в някой порнофилм, уж заснет в затвора.

— Не толкова секси. Счупиха ми проклетата челюст.

— Коне — обади се шофьорът и посочи.

И наистина, ето ги и тях — насред пътя бе застанала групичка от три коня, всичките със симпатично дълга и рошава козина. Шофьорът натисна клаксона.

— Не ги плашете! — спря го Имоджен.

— Не ги е страх — успокои я шофьорът. — Вижте!

Натисна клаксона пак и конете се отместиха от пътя бавно, като че бяха просто леко раздразнени.

— Обичаш животните повече от хората — отбеляза Джул.

— Хората са задници, както доказва и историята, която току-що ми разказа — отговори Имоджен, извади пакетче кърпички от чантата си и избърса челото си с една. — Кога последно си виждала кон да се държи като задник? Или крава? Не се получава.

Шофьорът отново се обади от предната част на колата:

— Змиите са задници.

— Изобщо не са — възрази Ими. — И те се стремят да оцелеят като всички останали.

— Не и хапещите — додаде шофьорът. — Те са зли.

— Змиите хапят, когато са уплашени — настоя Ими, навеждайки се напред от задната седалка. — Хапят, когато им се налага да се защитят.

— Или ако трябва да ядат — каза шофьорът. — Сигурно хапят по нещо всеки ден. Мразя змии.

— Доста по-хубаво би било за една мишка да умре от ухапване на гърмяща змия, отколкото да бъде хваната от котка, да речем. Котките си играят с плячката — обясни Ими. — Удрят я с лапи, хапят я, позволяват й да избяга, а после пак я приклещват.

— Значи котките са задници — заключи шофьорът.

Джул се засмя.

Спряха пред хотела. Ими плати на шофьора с американски долари.

— Продължавам да стоя зад думите си относно змиите — каза тя. — Харесвам ги. Благодарим за возенето.

Шофьорът извади куфарите им от багажника и си тръгна.

— Не би харесала змия на живо — каза Джул.

— Напротив, бих. Страшно много бих я харесала и бих си я взела за домашен любимец. Бих я увивала около шията си като огърлица.

— Отровна змия?

— Защо не? Дойдох тук с теб, нали така? — рече Имоджен и я прегърна с една ръка. — Ще те храня с вкуснички мишки и други подобни лакомства… и ще те оставям да си почиваш на раменете ми. А от време на време, когато е абсолютно неизбежно, ти позволявам гола да удушаваш враговете ми до смърт. Окей?

— Змиите винаги са голи — отбеляза Джул.

— Ти си специална змия. През повечето време ще носиш дрехи.

И Ими се отправи към лобито на хотела, влачейки след себе си двата си куфара.

 

 

Хотелът беше обзаведен луксозно, но в модерен стил, и то предимно в тюркоазни тонове. Навсякъде се забелязваха зелени растения и ярки цветя. Стаите на Джул и Имоджен бяха една до друга. В хотела имаше два отделни басейна, а пред него — плаж, който се извиваше под формата на издължена бяла дъга с кей в далечния й край. Менюто бе пълно с риба и тропически плодове.

След като си разопаковаха багажа, отидоха заедно на вечеря. Ими изглеждаше освежена и благодарна, че се храни с толкова прекрасни блюда. У нея не се усещаше и капка тъга или вина. Тя просто съществуваше за момента.

После двете отидоха пеша до заведението по-надолу по пътя, което бе описано в интернет като „бар за американски преселници“. Седнаха на плетените високи столчета и Ими си поръча калуа със сметана, а Джул — диетична кола с ванилов сироп. Хората бяха разговорливи. Имоджен се заприказва с възрастен бял мъж с хавайска риза, който сподели, че живее в Кулебра от двайсет и две години насам.

— Имах малък бизнес с марихуана — разказа им. — Отглеждах я в килера си с помощта на лампи и я продавах. Живеех в Портланд. Изобщо не очаквах на някого да му пука. Но ченгетата ме хванаха и когато излязох под гаранция, взех самолет до Маями. Оттам с лодка до Пуерто Рико, а оттам дотук — с ферибот.

И той направи жест към бармана да му донесе още една бира.

— Избягал си тук? — попита Ими.

Той изпръхтя.

— Нека го кажем така: не смятам, че онова, което сторих, изобщо би трябвало да бъде престъпление, и затова не вярвам, че си заслужавах последствията. Преместих се. Не съм бягал. Всички тук ме познават. Просто не знаят името от паспорта ми. Това е.

— И какво е то? — попита го Джул.

— Няма да ти кажа — засмя се той. — Също както не казвам и на тях. Никой тук не се безпокои за подобни неща.

— С какво се прехранваш? — поинтересува се Джул.

— Има много американци и богати пуерториканци, които притежават вили тук. Грижа се за тях, докато ги няма. Те ми плащат в брой. Охрана, поддръжка и ремонти, такива неща.

— Ами семейството ти? — попита Ими.

— Нямам много близки хора. Имам гадже тук. Брат ми знае къде съм. Идвал ми е на гости един-два пъти.

Имоджен сбърчи чело.

— Понякога не ти ли се ще да се върнеш?

Мъжът поклати глава.

— Не ми минава през ум. Ако изкараш тук достатъчно дълго време, нещата, заради които си заслужава да се върнеш, сякаш изчезват.

 

 

Двете прекараха следващите три дни до огромния, леко извит басейн, настанени сред чадърите и тюркоазните шезлонги. Джул не се отделяше от Имоджен. Четяха. Имоджен гледаше клипчета в YouTube, от които научаваше нови техники за готвене. Джул тренираше във фитнеса. Имоджен ходеше на спа. Двете плуваха и се разхождаха по плажа.

Имоджен пиеше много. Поръчваше си маргарити на сервитьорите до басейна. Но не изглеждаше тъжна. Вълшебното чувство за бягство и свобода, което ги бе обзело, след като си тръгнаха от Мартас Винярд, продължаваше да витае в дните им в хотела. Доколкото Джул можеше да долови, и двете се наслаждаваха на своя триумф. Това беше животът, който Имоджен описваше като най-желан — необременен с амбиции и очаквания, без хора, които да те радват или разочароват. Двете просто съществуваха тук и сега, а дните им се точеха бавно и имаха вкус на кокос.

В късните часове на четвъртата им вечер в хотела Джул и Ими седяха натопили крака в джакузито, както бяха правили много пъти и в къщата на Ими във Винярд.

— Може би трябва да се върна в Ню Йорк — каза Имоджен Замислено. — Да видя родителите си.

Вечеряли бяха преди известно време. Тя си бе взела една маргарита в пластмасова чаша с капак и сламка.

— Не, недей — каза Джул. — Остани тук с мен.

— Помниш ли онзи мъж в бара миналата вечер? Твърдеше, че колкото повече отлагаш завръщането си, толкова по-малко неща чакат да се върнеш при тях.

Имоджен се изправи и свали блузата и късите си панталони. Носеше цял бански в тъмносив металик със златиста халка на гърдите и дълбоко деколте. Бавно се потопи в джакузито.

— Не искам да не ми е останало нищо. С мама и татко. Но и мразя да бъда там. Те просто… Правят ме толкова тъжна. Разказах ли ти какво се случи последния път, когато се прибрах у дома? През зимната ваканция?

— Не.

— Тръгнах си от университета и бях така щастлива, че най-после се махам. Бяха ме скъсали по политология. Брук и Вивиан непрекъснато се препираха. Айзък ме заряза. А когато се върнах у дома, се оказа, че татко е много по-тежко болен, отколкото бях очаквала. Мама непрекъснато плачеше. Тъпият ми страх от мнимата бременност, драмата покрай приятелките ми, проблемите с гаджето ми, лошите ми оценки — всичко това беше прекалено маловажно дори да го споменавам. Баща ми се беше съсухрил като мумия и дишаше с помощта на бутилки кислород. Кухненската маса бе покрита с шишенца с хапчета. Един ден той ме стисна за ръката и прошепна: „Донеси на баща си малко кулич“.

— Какво е „кулич“?

— Никога ли не си яла? Като кекс с шоколад, но четирийсет пъти по-вкусно.

— Занесе ли му?

— Излязох и купих шест, и му давах по един всеки ден, докато свърши зимната ваканция. Така поне имаше какво да направя за него, макар че всъщност нямаше с какво да помогна… На сутринта, когато поехме с колата на майка ми, за да ме закара обратно във „Васар“, долових как ме обзема паника. Не исках да виждам Вивиан. Нито Брук. Нито Айзък. Университетът ми изглеждаше напълно безсмислен — като да завърша училище, където ме обучават да се превърна в идеалната дъщеря според майка ми. Или идеалната жена според Айзък. Но далеч не онова, което аз исках да бъда. Веднага щом тя си тръгна, си поръчах такси и отидох във Винярд.

— Защо там?

— За да избягам. Бяхме ходили на почивка там, когато бях малка. След първите няколко дни зарязах телефона си така, че да се изключи напълно, без да зареждам батерията. Знам, че звучи егоистично, но трябваше да предприема нещо крайно. Баща ми беше толкова тежко болен, че не бях говорила с никого за собствените си проблеми. Единственият начин да се ориентирам в ситуацията беше да видя какъв е животът, когато съм далеч от всичко. Без всички онези хора, които искаха нещо от мен… или се разочароваха от мен. А после просто останах. Вече бях прекарала в хотела месец, когато осъзнах, че няма да се върна. Писах на родителите си имейл, за да им дам знак, че съм добре, и наех къщата.

— Как реагираха те?

— С един милиард имейли и съобщения. „Върни се у дома, моля те. Само за няколко дни. Ще платим самолетния билет.“ Или: „Баща ти иска да знае защо не отговаряш на обажданията му“. Такива неща. Диализата на баща ми подсказваше, че няма как да дойдат във Винярд, но те буквално ме тормозеха. — Ими въздъхна и продължи: — Блокирах съобщенията им. Спрях да мисля за тях. Беше като магия — просто изключих мислите си. Възможността да престана да мисля за тях някак ме спаси. Може би съм ужасен човек, Джул, но беше толкова хубаво да се отърва от усещането за вина.

— Не смятам, че си ужасен човек — каза Джул. — Пожелала си да промениш живота си. Нямала си друг избор, освен да предприемеш нещо радикално, за да се превърнеш в човека, който искаш да бъдеш.

— Именно — каза Ими и я докосна по коляното с мократа си ръка. — А сега да поприказваме за теб.

Това бе типично за Имоджен — изпадаше в дълги, витиевати разсъждения на глас, докато не си изяснеше някоя идея напълно, а след това, когато се умореше, задаваше въпрос.

— Няма да се върна — отговори Джул. — Никога.

— Толкова ли е зле положението у дома? — попита Ими, вгледана съсредоточено в лицето й.

В рамките на една ярка, светла секунда Джул допусна, че някой може би беше способен да я обича, че тя беше способна да обича сама себе си и че заслужаваше всичко това. Каквото и да кажеше сега, Ими щеше да го разбере. Щеше да разбере всичко.

— Ние сме еднакви — престраши се тя. — Не искам да продължавам да бъда човекът, който бях като малка. Искам да бъда онова АЗ, което е тук и сега. С теб.

По-истински и по-искрени думи от тези не бе в състояние да изрече.

Ими се наведе към нея, целуна я по бузата и каза:

— Семействата по целия свят са еднакво прецакани.

Думите се изтърколиха бързо от устата на Джул:

— Сега двете сме като семейство една за друга. Аз съм твоето, а ти можеш да бъдеш моето.

И зачака. Надзърна към Ими.

Имоджен трябваше да каже, че са като сестри.

Имоджен трябваше да каже, че ще бъдат приятелки до гроб, както и че са като семейство една за друга.

Бяха си говорили за толкова интимни неща. Имоджен трябваше да обещае, че никога няма да изостави Джул така, както току-що бе изоставила Форест или както беше изоставила майка си и баща си.

Вместо това Ими се усмихна кротко. След това излезе от джакузито и се приближи към басейна в тъмнометаликовия си бански. Обърна се към групичката тийнейджъри, които се закачаха един с друг и се забавляваха в плиткия край на басейна. Американски гимназисти.

— Ехо, момчета! Дали някой от вас би ми донесъл малко чипс или солети от бара вътре? — помоли ги тя. — Краката ми са мокри. Не искам да шляпам по пода.

Те бяха по-мокри и от нея, но един веднага изскочи от басейна и се избърса с кърпата си. Беше кльощав и пъпчив, но с хубави зъби и имаше от онзи тип издължено, стройно тяло, каквото Ими харесваше.

— На вашите услуги — откликна той с глуповат поклон.

— Вие сте същински принц сред простолюдието.

— Виждате ли? — подвикна момчето на приятелите си в басейна. — Бил съм принц.

Защо трябваше Ими да омайва всеки? Това беше просто случайна групичка момчета, които не притежаваха нищо особено интересно, което да им предложат. Ими обаче правеше това всеки път, когато нещата започнеха да стават сериозни. Обръщаше се и огряваше със светлината си нови хора — хора, които се чувстваха късметлии, задето ги е забелязала. Сторила го беше, когато заряза приятелите си от „Грийнбрайър“ заради новите си приятели от училище „Далтън“. Сторила го беше и когато изостави болния си баща и приятелите си от „Далтън“, за да иде във „Васар“, както и когато напусна „Васар“, за да отиде да живее в Мартас Винярд. Беше зарязала Форест и Мартас Винярд заради Джул, но и Джул явно вече не беше нещо ново и непознато за нея. Ими се нуждаеше от свежа порция обожатели.

Момчето й донесе няколко пликчета чипс. Имоджен се настани на един шезлонг и започна да си хапва, разпитвайки го за различни неща.

Откъде са?

— От Мейн.

На колко са години?

— На достатъчно! Ха-ха.

Не, наистина — на колко?

— На шестнайсет.

Смехът на Имоджен проехтя над басейна.

— Бебета!

Джул се изправи и нахлузи обувките си. Имаше нещо в тези момчета, от което я побиваха тръпки. Мразеше начина, по който се състезаваха помежду си, за да забавляват Имоджен, като плискаха из водата и демонстрираха мускулите си. Не желаеше да си бъбри с някаква тайфа заслепени тийнейджъри. Нека Имоджен да храни егото си, щом имаше потребност от това.

 

 

На следващата сутрин Джул поиска да наеме лодка и да иде до Кулебрита. Това бе мъничкото островче с черните вулканични скали — естествен резерват с плажове. Ими беше споменала за него през първия им ден. Можеше да се отиде дотам с водно такси, но в такъв случай човек трябваше да чака да го вземат. По-хубаво беше да се придвижиш с лодка сам, защото тогава можеше да си тръгнеш, когато пожелаеш. Портиерът на хотела даде на Джул номера на някакъв мъж, който можеше да й даде такава под наем.

Ими не смяташе за нужно да отиват сами, когато някой друг можеше да ги откара. Всъщност изобщо не намираше смисъл в това да ходи до Кулебрита. Вече го беше виждала. А морската вода до хотела бе чиста и красива. Имаше и ресторант. И два отопляеми басейна. И други хора, с които да си бъбри.

Джул обаче нямаше да понесе да прекара цял ден до басейна с онези фукливи, лениви гимназисти. Искаше да иде до Кулебрита, да види известните черни скали и да се качи до морския фар.

Мъжът с лодката обясни, че ще ги вземе от кея в далечния край на плажа. Уговорката им беше доста непринудена. Джул и Ими отидоха пеша дотам и след минута двама млади пуерториканци акостираха с малките си лодки на кея пред тях. Ими плати в брой. Единият мъж показа на Джул как се управлява моторът и как се гребе с греблата — за всеки случай, ако се наложеше да ги използва. Дадоха им и телефон, на който да се обадят, когато приключат.

Ими беше кисела. Заяви, че спасителните жилетки са пробити, а на лодката й трябва нов пласт боя. Но все пак се качи.

Отне им половин час да прекосят залива. Слънцето напече. Водата бе изумително синя.

Щом стигнаха Кулебрита, двете скочиха във водата, за да избутат лодката на суша. Джул избра една от пътеките на острова и двете поеха по нея. Ими мълчеше.

— Накъде? — попита я Джул, когато стигнаха до някакъв разклон.

— Накъдето искаш.

Насочиха се наляво. Хълмът бе стръмен. След петнайсетминутно ходене Ими одра стъпалото си на един камък. Вдигна крака си и го опря в ствола на едно дърво, за да го огледа по-отблизо.

— Добре ли си? — попита Джул.

Раната кървеше, но слабо.

— Да, няма проблем.

— Хубаво щеше да е, ако имахме лейкопласт — каза Джул. — Трябваше да взема.

— Но не си го направила, така че… все едно.

— Съжалявам.

— Не си виновна ти.

— Имах предвид, че съжалявам, задето ти се случи.

— Забрави — каза Имоджен и продължи да крачи нагоре по хълма, докато не пристигнаха при черните скали.

Не изглеждаха така, както Джул си ги бе представяла. Бяха по-красиви. Почти плашещи. Тъмни и хлъзгави. Заобиколени от вода — малки басейни, затоплени на слънцето. Някои скали бяха покрити с меки зелени водорасли.

Нямаше никой друг.

Ими се съблече по бански и се гмурна в най-обширния басейн, без да каже дума. Хванала беше тен и носеше черен бански с горнище, вързано през брата.

Внезапно Джул се почувства като едра, набита мъжкарана. Мускулите, върху които бе работила така усилено, й се струваха груби и непривлекателни, а светлосиният бански костюм, който беше носила цяло лято — кичозен.

— Топло ли е? — попита тя, надзъртайки към плиткия басейн.

— Доста — отговори Ими.

Беше се навела и плискаше ръцете и тила си с вода. На Джул и стана досадно, че Ими се цупи така. Все пак не беше нейна вината, че си е одрала крака. Всичко, което беше сторила, бе да поиска да наемат лодка и да идат до Кулебрита.

Ими беше разглезено детенце, което започваше да се муси, щом не получеше точно онова, което пожелаеше. Това беше един от недостатъците й. Никой никога не казваше „не“ на Имоджен Соколов.

— Да идем ли до фара? — обади се Джул. Там беше най-високата точка на острова.

— Може.

На Джул й се искаше Ими да покаже някакъв ентусиазъм. Но тя не го правеше.

— Добре ли е кракът ти?

— Сигурно.

— Искаш ли да идем до фара?

— Може.

— Но искаш ти?

— Какво искаш да кажа, Джул? „О, да, най-голямата ми мечта е да видя тоя фар!“ Във Винярд живеех до морски фар и го наблюдавах всеки проклет ден. Какво да ти кажа — че си умирам да се бъхтя дотам с разкървавен крак в тая жега, за да видя някаква жалка постройка, която изглежда точно по същия начин като още милион постройки, които вече съм виждала по милион пъти всяка? Това ли искаш да кажа?

— Не.

— Какво искаш тогава?

— Просто питах.

— Искам да се върна в хотела.

— Но нали току-що пристигнахме.

Имоджен излезе от басейна, навлече пак дрехите си и си обу сандалите.

— Може ли да се връщаме вече, моля те? Имам желание да се обадя на Форест. Тук нямам обхват.

Джул избърса краката си и си обу обувките.

— Защо ще се обаждаш на Форест?

— Защото ми е гадже и ми липсва — отвърна Ими. — Ти как смяташ? Да не мислиш, че съм скъсала с него?

— Нищо не мисля.

— Защото не съм скъсала с него. Дойдох в Кулебра да си почина малко, това е.

Джул нарами общата им чанта.

— Щом искаш, хайде да се връщаме.

 

 

Джул усети как щастието, което бе изпитвала през последните няколко дни, се отцежда от нея. Всичко й се струваше горещо и обикновено.

Бяха издърпали лодката доста навътре на сушата и когато се върнаха на плажа, им се наложи да я избутат обратно по пясъка. После скочиха в нея, извадиха греблата и я насочиха с тях към вътрешността на залива, докато не стана достатъчно дълбоко, за да запалят мотора.

Имоджен не говореше много.

Джул включи мотора и насочи лодката към Кулебра, мержелеещ се в далечината.

Ими седеше на носа, а профилът й се открояваше на фона на морето. Джул я погледна и усети прилив на обич. Ими бе красива, а под красотата й се таеше и нейното добродушие. Беше мила с животните. От онзи тип приятели, които ти носят кафе, приготвено точно така, както го обичаш, които ти купуват цветя, дават ти книги и ти пекат сладки. Никой не умееше да се забавлява като Ими. Привличаше хората към себе си; всички я обичаха. От нея се излъчваше някаква сила — богатство, ентусиазъм, независимост, — която сякаш я обграждаше със сияен ореол. И ето я нея — Джул, насред морето, това невероятно тюркоазно море, застанала до подобно неповторимо, забележително същество.

Вече нямаше никакво значение, че са се сдърпали преди малко. Просто бяха преуморени. Случваше се хората да се карат дори при най-добрите приятелства. Това бе част от искрената, истинска връзка помежду им.

Джул угаси мотора. Морето бе напълно притихнало. На хоризонта не се виждаше нито една друга лодка.

— Всичко наред ли е? — попита Имоджен.

— Извинявай, че настоях да наемем тая тъпа лодка.

— Няма нищо. Но слушай, моля те. Утре сутринта ще се върна във Винярд при Форест.

Джул почувства, че й се завива свят.

— Как така?

— Липсва ми, нали ти казах. Усещам се зле, задето си тръгнах така. Бях разстроена заради… — Ими се поколеба да го изрази с думи. — Заради онова, което се разигра с чистача. И Заради начина, по който Форест реагира. Но не трябваше да бягам така. Твърде често го правя.

— Не бива да се връщаш във Винярд само защото се чувстваш длъжна, и то на Форест при това.

— Обичам го.

— Защо тогава го лъжеш непрекъснато? — сопна й се Джул. — Защо си тук с мен? Защо още мислиш за Айзък Тъпърман? Хората не се държат така, когато са влюбени. Няма как да зарежеш някого посред нощ и да очакваш да се зарадва, задето си се появила отново. Нямаш право да ги изоставяш така.

— Ревнуваш от Форест. Разбирам. Но аз не съм кукла, с която да си играеш и която да отказваш да делиш с другите — заговори Ими със суров глас. — Някога смятах, че ме харесваш заради онова, което съм самата аз — като оставим парите и всичко друго настрани. Вярвах, че си приличаме и че ме разбираш. Бе лесно да споделям неща с теб. Но все повече започвам да усещам, че си си изградила някаква представа за мен… Имоджен Соколов…

Тя произнесе името си, сякаш беше изписано в курсив.

— А това не съм истинската аз. Представяш си някакъв човек, когото харесваш. Но това не съм аз. Просто искаш да носиш дрехите ми, да четеш книгите ми и да си играеш на богата с моите пари. Това не е истинско приятелство, Джул. Не е истинско приятелство, ако аз плащам за всичко, ти взимаш всичко, и то пак не ти стига. Искаш всичките ми тайни, а после се пробваш да се възползваш от тях, за да ми влияеш. Жал ми е за теб, честно казано. Харесвам те, но си се превърнала в някаква моя имитация. Наистина много съжалявам, че ще трябва да го кажа, но…

— Какво?

— В теб няма логика. Подробностите в историите ти непрекъснато се променят, а ти сякаш дори не го забелязваш. Изобщо не трябваше да те каня да живееш с нас в къщата във Винярд. За известно време беше хубаво, но сега се чувствам използвана и дори някак излъгана. Имам нужда да се отдалеча от теб. Това е истината.

Световъртежът й се засили.

Не беше възможно Ими да казва нещата, които… изричаше сега.

Седмици наред Джул вършеше онова, което Имоджен искаше. Беше я оставяла насаме, когато бе пожелавала уединение, беше ходила с нея на пазар, когато Ими искаше. Беше търпяла Брук, беше търпяла Форест. Беше добър слушател, когато това се очакваше от нея, и добър разказвач, когато се изискваше подобно нещо. Приспособила се бе към средата, разучавайки всички порядки и норми в света на Ими. Държала бе устата си затворена. Изчела беше стотици страници от Дикенс.

— Аз не съм дрехите ми — каза Имоджен. — Не съм парите ми. Искаш от мен да бъда…

— Не искам от теб да бъдеш която и да било, освен себе си — прекъсна я Джул. — Не искам.

— Напротив, искаш — възрази Имоджен. — Искаш да ти обръщам внимание дори когато не съм в настроение за това. Искаш да бъда винаги красива и ведра, а понякога се чувствам грозна и всичко ми се струва трудно. Постави ме на пиедестал и очакваш от мен неизменно да приготвям хубава храна, да чета хубави книги и да бъда очарователна с всички, но аз не съм такава и това е изтощително. Не желая да се преструвам и да въплъщавам собствената ти фантазия за мен.

— Това не е вярно.

— И натискът около тези неща е огромен, Джул. Чувствам се, сякаш се задушавам. Насилваш ме да бъда нещо за теб, а аз не го искам.

— Ти си най-близката ми приятелка.

Това беше истината. Изтръгна се от гърдите на Джул… пронизително и жаловито. Джул винаги се бе разминавала с хората. Те не й бяха никакви; никога не оставяха следа върху нея и никога не й се беше случвало да й липсва някой. Измислила си беше хиляди лъжи, за да накара Ими да я обикне. Заслужаваше любовта й срещу тях.

Ими поклати глава.

— Само след няколко седмици, прекарани заедно това лято? Най-близката ти приятелка? Това изобщо не е възможно. Трябваше да те помоля да си тръгнеш още след първия уикенд.

Джул се изправи. Ими все още седеше на ръба на лодката.

— Какво извърших, че да те накарам да ме намразиш? — попита я Джул. — Не разбирам какво съм направила.

— Нищо не си направила! И не те мразя.

— Искам да знам къде сгреших.

— Виж. Поканих те с мен само защото исках да си мълчиш — каза Имоджен. — Поканих те тук, за да си държиш устата затворена. Ето това е.

Двете притихнаха. Изречението увисна помежду им: „Поканих те тук, за да си държиш устата затворена“.

Имоджен додаде:

— Вече не издържам на това пътуване. Не издържам да ми взимаш дрехите назаем и да ме гледаш по този твой начин, като че никога не съм достатъчно добра, и да ме заплашваш, и да настояваш толкова много да ме е грижа за теб. Но мен не ме е грижа.

Джул не мислеше, не можеше да мисли.

Вдигна едното гребло от дъното на лодката. Замахна с него. Отривисто.

Краят, с който се гребеше, удари Имоджен в главата. С острия ръб напред.

Ими се свлече долу. Лодката се разлюля неконтролируемо. Джул пристъпи напред, а Ими надзърна нагоре към нея. Изражението й бе изненадано и Джул усети тръпка на задоволство: противничката й я беше подценила.

Стовари греблото още веднъж върху ангелски красивото й лице. Носът й се счупи с хрущене, скулите — също. Едното око изскочи от орбитата си и от него бликна кръв. Джул Замах на трети път и звукът бе ужасяващ — мощен и някак окончателен. Челюстта на Имоджен, волевото й изражение, красотата й, нехайното й самодоволство — всичко това бе смазано под напора на дясната ръка на Джул. Тя бе победителят в тази битка и за една шеметна секунда я обзе великолепно чувство на триумф.

Ими се изплъзна от мястото, на което седеше, и падна във водата. Лодката се наклони, освободена от тежестта й. Джул залитна назад и цапардоса силно бедрото си в едната й стена.

Ими замахна два пъти в мъчителен опит да се задържи на повърхността. Мъчеше се да си поеме дъх с накъсани хрипове. Очите й бяха пълни с кръв. Червенината се размиваше в тюркоазносинята вода. Бялата й блуза се носеше около тялото й.

Усещането за триумф отмина и Джул скочи във водата, сграбчвайки Ими за рамото. Очакваше някаква реакция.

Ими й дължеше отговор.

Още не бяха приключили, дявол да го вземе! Ими не можеше да избяга.

— Какво ще ми кажеш? — извика Джул, докато плискаше във водата и придържаше Ими на повърхността, доколкото можеше. — Какво ще ми кажеш сега?

Кръв бликаше от лицето на Ими и се стичаше по ръцете й.

— Защото не съм ти шибан домашен любимец, нито пък съм ти приятелка вече, разбра ли? — кресна Джул. — Презираш ме, но аз съм силната тук, по дяволите! Аз съм по-силната! Виждаш ли, Ими? Виждаш ли?

Тя се опита да обърне Ими по гръб, да задържи лицето й над водата, да й помогне да продължи да диша, за да я чуе, но раните бяха огромни. Лицето на Имоджен беше пихтиесто и кървеше от носа, от ухото, от мястото на бузата, където се бе строшила скулата й. Тялото й се мяташе и трепереше конвулсивно. Кожата й беше хлъзгава, толкова хлъзгава. Размахваше крайници диво и удари Джул в лицето с опакото на едната си ръка.

— Какво ще ми кажеш сега, а? — попита я Джул умолително. — Какво ще ми кажеш?

Тялото на Имоджен Соколов потрепери още веднъж, а сетне замря.

Кръвта бавно се утаяваше около двете им.

 

 

Джул се покатери обратно в лодката и времето спря.

Трябва да беше минал час. Може би два. А може би едва няколко минути.

Никое друго свиване не бе протичало така. Винаги бяха изпълнени с ожесточени схватки, героични моменти, защита, нови сблъсъци. Понякога — с отмъщение. Това беше различно. В морето имаше труп. Мяркаше се крайчецът на едно малко ухо с три обеци. Копчетата на блузата грееха в хладен светлосин цвят на фона на белия лен.

Джул беше обичала Ими Соколов толкова дълбоко, колкото изобщо бе способна да обича някого. Наистина я беше обичала.

Но Ими не я беше искала.

Горката Ими. Красивата, специална Ими.

Стомахът на Джул се обърна. Надвеси се от едната страна на лодката и усети пристъп на гадене — отново и отново. Стоеше вкопчена в ръба на лодката и очакваше да повърне, а раменете й се тресяха. Но въпреки напъните не излизаше нищо. Това продължи около минута-две, преди да проумее, че всъщност плаче.

Бузите й бяха мокри от сълзите.

Не бе искала да нарани Имоджен.

Напротив, беше.

Напротив, не беше.

Искаше й се да не беше.

Искаше й се да може да върне времето назад. Искаше й се да беше друг човек, с друго тяло и друг живот. Искаше й се Ими да бе отвърнала на обичта й и плачеше, защото знаеше, че вече няма начин това да се случи.

Протегна ръка и взе мократа безжизнена длан на Ими. Задържа я в своята, приведена силно напред през ръба на лодката.

Над главата й се разнесе шум от самолет.

Ими пусна ръката на Ими и преглътна сълзите. Инстинктът й за самосъхранение се задейства.

Беше доста навътре в морето. На двайсет минути път с лодката от Кулебра и на десет от Кулебрита. Джул докосна повърхността на водата. През маршрута между двата острова, по който често сновяха лодки, минаваше течение, което водеше към открития океан. Тя дръпна ръката на Ими към себе си, докато не я приближи дотолкова, че да прокара въже под мишниците й — достатъчно слабо, за да не остави белег. Въжето беше твърдо и грубо и не й беше лесно да го върже. Дланите й се разраниха от него, кожата й започна да се бели. Отне й няколко опита, докато смогна да направи устойчив възел.

Запали мотора и бавно пое към открития океан, следвайки течението. Щом водата стана тъмна и дълбока и вече се намираха далеч от често използвания маршрут между островите, Джул отвърза въжето и освободи тялото на Имоджен.

То потъна много, много бавно.

Джул изми въжето и го изтърка с четката, която откри в малката кутия с инструменти в лодката. Ръцете й бяха ожулени и леко кървяха, но иначе нямаше други рани. Нави въжето прилежно и го върна обратно на мястото му. Изми старателно греблото.

После пое обратно към Кулебра.

 

 

— Госпожице Соколов? — махна й с ръка рецепционистът в лобито.

Джул спря и го погледна.

Беше я взел за Имоджен. Досега не се беше случвало да ги объркат.

Не си приличаха чак толкова, но все пак бяха две млади бели момичета, ниски, с къса коса и лунички. Имаха същия типичен за Източното крайбрежие акцент. Можеха да ги вземат една за друга.

— Пристигна колет за вас, госпожице Соколов — усмихна й се рецепционистът. — Ето го.

Джул се засмя в отговор.

— Същинско съкровище си — каза му. — Благодаря.