Е. Локхарт
Истинска измама (17)

2

Все още втората седмица на юни 2016 г.

Ню Йорк

Един ден преди вечерята у Пати, Джул бе застанала насред една улица в Манхатън, стиснала в ръка листче хартия с написан на него адрес. Беше десет сутринта. Носеше елегантна черна памучна рокля с квадратно деколте. Високите й обувки също бяха черни, с каишка около глезена и остри върхове. Бяха й прекалено малки. В чантата си носеше чифт маратонки. Беше си сложила грим, подобен на онзи, който бе забелязала да носят повечето студентки. Косата й бе вдигната на небрежен кок.

Училище „Грийнбрайър“ се помещаваше в няколко реновирани здания на Пето авеню, близо до пресечката с Осемдесет и втора улица. Каменната фасада на гимназията, в която Джул щеше да работи, беше пететажна. Вити стълби водеха към главния вход, обграден от статуи. Голяма, двойна врата. Изглеждаше като място, къде то човек можеше да получи доста необичайно образование.

— Събитието ще се състои в тържествената зала — каза й пазачът, когато Джул влезе. — На втория етаж, по стълбището, отдясно.

Подът в централното фоайе бе мраморен. Вляво имаше табела, на която пишеше: „Главен кабинет“, а до нея — коркова дъска, на която бе закачен списък с университетите, в които можеха да бъдат приети учениците, след като завършеха гимназията: „Йейл“, „Пен“, „Харвард“, „Браун“, „Уилямс“, „Принстън“, „Суортмор“, „Дартмут“, „Станфорд“. На Джул й изглеждаха като измислени места. Странно бе да ги зърне като написана на дъската поема — всяко име на нов ред и всяко от тях побрало толкова голямо значение в себе си.

Къс коридор на върха на стълбището водеше към тържествената зала. Авторитетна на вид жена с червено сако се приближи към нея, протягайки ръка.

— От кетъринга ли сте? Добре дошли в „Грийнбрайър“ — поздрави я тя. — Толкова се радвам, че имахте възможност да ни помогнете днес. Казвам се Мери Алис Макинтош, председател съм на Комитета за дарения.

— Лиша Крушчала. Приятно ми е да се запознаем.

— „Грийнбрайър“ е пионер в образованието на жени още от основаването си през 1926 г. — поде обяснението си Макинтош. — Институцията се помещава в три сгради, построени в стил боз-ар^[1], които първоначално са представлявали частни имения. Сградите са национално културно наследство, а дарителите ни са филантропи и поддръжници на каузата за образованието на младите жени.

— Значи е девическа гимназия?

Макинтош й подаде една черна престилка с дантели.

— Проучванията показват, че в училищата, в които се приемат само момичета, ученичките се насочват към по-нетрадиционни за тях предмети, като например точните науки. Не се безпокоят толкова за това как изглеждат, помежду им има повече здравословна конкуренция, а и самочувствието им е по-високо — изрецитира тя, сякаш бе държала същата реч вече хиляди пъти. — Днес очакваме стотина гости, които ще дойдат, за да послушат музика и да хапнат от ордьоврите на крак. След това ще има обяд на маса в салона горе, на третия етаж.

Макинтош я въведе в тържествената зала, където тъкмо покриваха масите с бели покривки, и продължи:

— Момичетата присъстват на събрания тук всеки понеделник и петък, а през останалите делнични използваме залата за йога и лекции на посетители.

Стените бяха украсени с картини с маслени бои. Миришеше силно на лак за мебели. От тавана висяха три полилея, а в единия ъгъл имаше пиано. Трудно беше да се повярва, че подобно място е училище.

Макинтош посочи на Джул къде е главният отговорник за кетъринга, и тя му се представи с името на Лита. Сложи си престилката над роклята. Отговорникът я изпрати да сгъва салфетки, но веднага щом й обърна гръб, тя прекоси коридора и надникна в една от класните стаи.

Стените бяха покрити с лавици с книги. На едната стена имаше дигитална дъска, а покрай друга бяха подредени компютри, но останалата част от стаята изглеждаше някак старинна. Подът бе застлан с дебел червен килим. В средата на помещението имаше широка антикварна маса, обградена с тежки столове. На черната дъска бе написано:

Съчинение в свободна форма за десет минути по цитата: „Важното е следното — във всеки момент да бъдем в състояние да жертвате онова, което сте, в името на онова, в което бихте могли да се превърнем“

Шарл дю Бо

Джул докосна ръба на масата. „Бих седяла тук, на това място“, отбеляза наум. Това щеше да бъде нейният стол — с гръб към светлината, която струеше през прозореца, и с лице към вратата. Щеше да спори относно цитата от дю Бо с останалите ученички. Учителката, облечена в черно, щеше да се извисява права над тях, но не заплашително, а вдъхновяващо. Щеше да ги мотивира да се стремят към превъзходство. Щеше да вярва, че нейните момичета са бъдещето.

Прозвуча покашляне. Отговорникът за кетъринга бе влязъл в стаята при нея. Посочи вратата. Джул го последва обратно до купчината салфетки и се зае да ги сгъва.

Пианистът пристигна в залата със забързана крачка. Бе дребен и кльощав, с бледа кожа, лунички и червена коса. Ръцете му стърчаха твърде много от ръкавите на сакото. Извади нотните си листове, загледа се в телефона си за минута-две, после седна и започна да свири. Музиката звучеше отривисто и някак изискано. Караше помещението да оживее, сякаш празненството вече беше в разгара си. Когато приключи със сгъването на салфетките, Джул се приближи до него и попита:

— Каква е тази мелодия?

— Гершуин — отговори пианистът с тон, в който се четеше ненавист. — Темата на събитието е „Гершуин“. Хората с пари много го обичат.

— А вие — не?

Той сви рамене, без да спира да свири.

— Все с нещо трябва да плащам сметките.

— Смятах, че хората, които умеят да свирят на пиано така, вече имат достатъчно пари.

— Обикновено всъщност имаме дългове.

— Та кой е Гершуин?

— Кой е бил Гершуин ли? — пианистът спря насред мелодията и засвири нещо ново. Джул, вторачена в ръцете му, летящи над клавишите, позна мелодията. Summertime, and the livin’ is easy…^[2]

— Тази я знам — каза тя. — Той вече е починал, така ли?

— Преди много време. Живял е през двайсетте и трийсетте години. Бил е имигрант първо поколение; баща му е бил обущар. Поставил началото на кариерата си на идишката театрална сцена и се захванал да пише лековати джаз мелодии за бързи пари, а сетне и филмова музика. По-късно се насочил към класическата музика и към операта. И така, в крайна сметка се оказал част от висшата класа, но бил започнал от нищото.

„Колко невероятно би било да умееш да свириш на инструмент“, каза си Джул. Каквото и да ти се случи, каквото и друго да стане в живота ти, винаги можеш да погледнеш към ръцете си с мисълта: „Аз умея да свиря на пиано“. Винаги ще знаеш това за себе си.

Това бе същото като да умееш да се биеш, осъзна тя. Или да говориш с различни акценти. Това бяха сили, живеещи в тялото ти. Те никога не те напускаха — независимо как изглеждаш, независимо кой те обича или не те обича.

 

 

Един час по-късно отговорникът за кетъринга я потупа по рамото.

— Изцапала си се с ликьор от коктейл, Лита — каза й. — И със сметана. Иди се почисти, а аз ще ти приготвя друга престилка.

Джул надникна надолу, после свали престилката си и му я подаде.

Някой бе заел най-близката до залата тоалетна, ето защо тя се качи по стълбището на третия етаж. Мярна два изящно обзаведени салона. Масите бяха украсени с букети розови цветя. Гостите се здрависваха и се представяха един на друг.

В дамската тоалетна имаше просторно общо помещение. Тапетите бяха в зелено и златисто, а до едната стена бе поставен малък, но богато декориран диван. Джул мина навътре и отвори вратата на тоалетната. Влезе и свали обувките на Лита. Палците й бяха подути, а от раничките над петите й течеше кръв. Тя я попи с една салфетка. После Затърка роклята, докато не я почисти.

Върна се в общото помещение боса и завари някаква петдесетинагодишна жена да седи на дивана. Бе хубава по начина, характерен за обитателките на Манхатън: тен, внимателно нанесен руж и боядисана в кестеняво коса. Носеше Зелена копринена рокля, която я караше да изглежда, сякаш мястото й е именно на зеления кадифен диван на фона на тапетите в зелено и златисто. Свалила бе обувките от голите си крака и тъкмо слагаше лейкопласт на зачервените си палци. На пода лежаха чифт сандали с тънки каишки.

— От жегата ми се подуват ходилата — каза тя, — а след това е същинско мъчение. Права ли съм?

Джул отговори със същия акцент като на дамата — неопределен американски:

— Да ви се намира един излишен лейкопласт?

— Имам цяла кутия — отвърна жената, пъхна ръка в голямата си дамска чанта и я извади. — Дойдох подготвена.

Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в бледорозово.

— Благодаря — каза Джул, седна до нея и се погрижи за собствените си разранени крака.

— Не ме помниш, така ли? — попита я жената.

— Вие…

— Не се притеснявай. Аз те помня. Ти и дъщеря ми бяхте като две капки вода в униформите си. И двете бяхте така дребнички и толкова сладки с тези ваши лунички по носа.

Джул примигна. Жената й се усмихна.

— Аз съм майката на Имоджен Соколов, картофче. Наричай ме Пати. Дойде на купона по случай рождения ден на Ими по време на първата ви година в гимназията, спомняш ли си? Партито по пижами, за което бях приготвила минисладкиши. Двете с Ими обичахте да ходите заедно на пазар в Сохо. А, и помниш ли, когато ви заведохме да гледате „Копелия“ в Американския балетен театър?

— Разбира се — отговори Джул. — Извинявайте, че не ви познах веднага.

— Не се тревожи — каза Пати. — Трябва да призная, че не си спомням името ти, макар че лица никога не забравям. А тогава беше с онази интересна синя коса.

— Казвам се Джул.

— А, да, естествено. Беше така хубаво, че двете с Ими станахте толкова добри приятелки през първата година в гимназията. След като ти напусна, тя започна да движи с онези деца от „Далтън“. Не ги харесвах и наполовина колкото теб. Мисля, че на събитията днес ще присъстват едва неколцина ученици на гимназията. Може би не познаваш никого от тях. Всички са стари момичета като мен.

— Изпратиха ми поканата и дойдох заради Гершуин — рече Джул. — И понеже не съм виждала училището от много време.

— Колко е хубаво, че можеш да оцениш Гершуин. В тийнейджърска възраст слушах само пънк рок, а когато бях двайсет и няколко годишна — Мадона и други подобни. В кой университет следваш?

Една секунда. Бърз избор. Джул изхвърли опаковките на лепенките в кофата за боклук.

— В „Станфорд“ — отговори. — Но не съм убедена, че ще се върна наесен. — Подбели очи с насмешка и поясни: — Между мен и администрацията за отпускане на стипендии се води война.

Всяка дума, която изричаше пред Пати, бе неописуемо вкусна в устата й — като разтопен карамел.

— Колко неприятно — отговори Пати. — Мислех, че там си разбират от работата.

— В повечето случаи наистина е така — каза Джул. — Но не и в моя.

Пати я стрелна сериозно.

— Вярвам, че нейната ще се наредят. Като те гледам, разбирам, че надали ще позволиш да ти затръшнат вратата в лицето. Слушай — имаш ли работа за през лятото, стаж или нещо подобно?

— Още не.

— Тогава имам една идея, за която ми се ще да поприказваме. Просто една щура мисъл, която ми хрумна току-що, но може и да ти допадне.

Извади визитка в цвят шампанско от чантата си и я подаде на Джул. На нея бе написан адрес на Пето авеню.

— Вече трябва да се прибирам у дома при съпруга ми. Болен е. Но защо не заповядаш на вечеря у нас утре вечер? Знам, че Гил много ще се зарадва да се запознае с една от старите приятелки на Ими.

— Благодаря. С удоволствие.

— Как е седем часът?

— Идеално! — възкликна Джул. — А сега: смея ли да си обуя обувките пак?!

— О, май нямаме друг избор — отвърна Пати. — Понякога е много трудно да бъдеш жена.