Е. Локхарт
Истинска измама (13)

6

Краят на юни 2016 г.

Мартас Винярд, Масачузетс

Единайсет седмици преди Ими да направи мъфините, Джул се намираше на плажа Мошъп без кърпа или бански костюм. Слънцето грееше ярко, а денят беше горещ. След дългото ходене пеша от паркинга до плажа тя се пошля известно време покрай ръба на водата. Над нея се извисяваха едри пясъчни скали в шоколадовокафяво, перленобяло и керемиденочервено. Песъчливата повърхност бе напукана и малко мека на допир.

Джул си свали обувките и застана неподвижно, потопила палци в морето. На около петдесетина метра от нея Имоджен и приятелят й се разполагаха, за да прекарат следобеда там. Нямаха плажни столове, но момчето извади от багажа им памучно одеяло, кърпи, списания и малка хладилна чанта.

Захвърлиха дрехите си на плажа, намазаха се със слънцезащитен лосион и отвориха по едно кенче от напитките, които бяха донесли в хладилната чанта. Имоджен се излегна на одеялото, за да почете. Момчето събираше камъчета и ги трупаше едно върху друго, оформяйки ги в нещо като изящна скулптура на пясъка.

Джул се приближи до тях. Когато вече ги деляха само няколко метра, тя повиши глас и попита:

— Ими, ти ли си?

Имоджен не се обърна, но гаджето й я бутна по рамото.

— Викат те.

— Имоджен Соколов, нали? — каза Джул, пристъпи още по-близо и се изправи до тях. — Аз съм Джул Уест Уилямс. Помниш ли ме?

Имоджен присви очи и седна. Разрови се за слънчевите си очила в платнената си чанта и ги сложи на лицето си.

— Бяхме в едно и също училище — продължи Джул. — В „Грийнбрайър“.

Ими изглеждаше специална, отбеляза си наум Джул. Дълга шия, високи скули. Целуната от слънцето кожа. Но горната половина на тялото й бе прекалено кльощава и слаба.

— Така ли? — попита тя.

— Само за част от първата година. После ме преместиха — обясни Джул. — Но те помня.

— Извинявай, как спомена, че се казваш?

— Джул Уест Уилямс — повтори Джул, а когато Имоджен се намръщи объркано, добави: — Бях с една година по-малка.

Ими се усмихна.

— Е, приятно ми е да се запознаем, макар и за втори път, Джул. Това е приятелят ми Форест.

Джул продължи да стои до тях някак неловко. Форест тъкмо оправяше малкия кок, в който бе прибрана дългата му рядка коса. До него беше захвърлен новият брой на списание „Ню Йоркър“.

— Искаш ли нещо за пиене? — обърна се към нея той с изненадващо приятелски тон.

— Благодаря — каза Джул, коленичи на ръба на одеялото им и си взе кутийка диетична кола.

— Изглеждаш, сякаш си се запътила нанякъде — каза Имоджен. — С тази чанта и обувките.

— О, ами…

— Не си ли носиш неща за плаж?

Джул потърси наум най-чаровния възможен отговор и се оказа, че той съвпада с истината.

— Спонтанно реших да дойда — каза тя. — Понякога правя такива неща. Не бях планирала да идвам на плаж днес.

— В чантата си имам резервен бански — каза Имоджен. В гласа й внезапно се бе появила топлина. — Искаш ли да дойдеш да поплуваме? Направо ще пукна от жега. Трябва да вляза във водата веднага, иначе ще получа слънчев удар и Форест ще трябва да ме носи на ръце по целия дълъг път до паркинга. — Тя обходи с очи хърбавото тяло на Форест и добави: — Не Знам дали ще е в състояние. Та — плува ли ти се?

Джул вдигна вежди.

— Май ще се възползвам от поканата.

Имоджен извади от чантата си двете половинки на един бански и й го подаде. Беше бял и доста изрязан.

— Сложи си го. Чакаме те във водата.

И заедно с Форест се втурнаха със смях към морето.

Джул облече дрехите на Имоджен за пръв път.

Напъхана в банския й костюм, тя се гмурна под вълните и изплува, изпълнена с неописуемо щастие. Денят бе така бляскав и й изглеждаше невъзможно да чувства каквото и да било, освен благодарност за възможността да стои в океана и да обхожда с поглед хоризонта, докато солената вода се плискаше в нея и я побутваше насам-натам. Форест и Ими не говореха много, а вместо това отскачаха заедно с вълните, викаха и се кикотеха. Щом се умориха, двамата застанаха на пръсти малко по-навътре от мястото, където вълните се разбиваха, като заподскачаха леко, позволявайки на водата да ги полюшва напред-назад.

— Ето една голяма.

— Не, тази след нея е още по-голяма. Ей там, виждаш ли?

— По дяволите! Без малко да загина, но това беше супер.

Когато и тримата посиняха леко от студ и се разтрепериха, се върнаха при одеялото на Имоджен и Джул се озова в средата му. Форест лежеше от едната й страна, увит в кърпа с котви по нея, а Имоджен — от другата, обърната по гръб, с лице към слънцето и все още покрита с капчици вода.

— Къде влезе, след като завърши „Грийнбрайър“? — поинтересува се Имоджен.

— След като ме изритаха — уточни Джул. — Тръгнах си от Ню Йорк заедно с леля ми.

— Как, наистина ли те изритаха? — попита Имоджен развеселено.

Форест остави списанието си.

— И още как.

И двамата бяха наострили уши.

— За проституция — отговори Джул.

Лицето на Имоджен придоби сурово изражение.

— Майтапя се. Беше шега.

Имоджен се разсмя едва-едва, с нисък глас, закрила уста с длан.

— Тина Не-знам-коя-си ми дърпаше косата и ме заплашваше в съблекалнята — разказа Джул. — И накрая аз й фраснах главата в една тухлена стена. Наложи се да я шият.

— Онази с къдравата коса беше, нали? Високата? — попита Имоджен.

— Не. По-ниската, която следеше високата като кученце.

— Не си я спомням.

— И по-добре.

— И й удари главата в стената?

Джул кимна.

— Доста съм бойна. Може да се нарече „талант“.

— Бойна ли? — попита Форест.

— Бива ме в боя — обясни Джул. — Не го правя за забавление, де… А за самозащита. За да побеждавам злото. Да пазя Готам.

— Не мога да повярвам, че не съм научила, че си пратила някакво момиче в болницата! — възкликна Имоджен.

— Постараха се да покрият случая. Тина не искаше да се разчува заради нещата, които тя ми беше сторила, преди да я накарам да спре, нали се сещаш? Пък и репутацията на „Грийнбрайър“ щеше да се очерни, ако хората бяха разбрали. Момичета да се бият. Разигра се точно преди концерта преди зимната ваканция — поясни Джул. — Когато идват всички родители. Позволиха ми да участвам в него и да пея, преди да ме изритат. Помниш ли? Парчето със солото на онова момиче — Карауей.

— А, да. Пейтън Карауей.

— Изпяхме една песен на Гершуин.

— И „Рудолф“ — допълни Имоджен. — А бяхме прекалено възрастни за такава песничка. Направо нелепо беше.

— Ти носеше синя кадифена рокля с V-образни шарки по предната част.

Имоджен закри очи с ръка.

— Не мога да повярвам, че си спомняш тази рокля! Майка ми все ме караше да нося такива неща по празниците, а ние дори не празнуваме Коледа. Доставяше й удоволствие да ме третира като кукла, която да облича, както си реши.

Форест побутна Джул в рамото с показалец.

— Значи сигурно започваш университета през есента.

— Всъщност завърших гимназията по-рано. Така че следвам вече от година.

— Къде?

— В „Станфорд“.

— Познаваш ли Ели Торнбъри? — включи се Имоджен. — Тя ходи там.

— Май не.

— А Уокър Д’Анджело? — попита Форест. — Следва история на изкуствата.

— Форест вече завърши университета — обади се Имоджен. — Но за мен там беше като някакъв кръг на ада, така че няма да се върна.

— Не си се и опитала да свикнеш — каза Форест.

— Звучиш като баща ми.

— О, стига си се цупила.

Ими си сложи слънчевите очила.

— Форест пише роман.

— Какъв роман? — попита Джул.

— Представи си смесица между Самюъл Бекет и Хънтър С. Томпсън — заяви Форест. — Пък и съм голям фен на Пинчън, така че се усеща и неговото влияние.

— Успех с това — изкоментира Джул.

— О, ама ти наистина си много бойна — каза Форест. — Доста е готина, Имоджен, не мислиш ли?

— Той харесва заядливи жени — заяви Имоджен. — Това е едно от малкото му чаровни качества.

— А ние харесваме ли него? — попита я Джул.

— Търпим го, защото изглежда добре — отговори Ими.

 

 

Тримата решиха, че са гладни, и тръгнаха пеша към ресторантчетата около Акуина. Там имаше няколко павилиончета за закуски. Форест поръча три порции пържени картофи, които да си поделят.

Ими се усмихна на едрия мъж зад тезгяха и каза:

— Сигурно ще ми се смеете, но ми трябват някъде четири резенчета лимон за безалкохолното. Луда съм по лимоните. Бихте ли ми дали, моля ви?

— Лимон ли? — попита продавачът.

— Четири резенчета — каза Ими, като опря дланите и лактите си върху тезгяха и вдигна поглед към него.

— Разбира се — откликна той.

— Смеете ми се — каза тя.

— Не се смея.

— Вътрешно се смеете.

— Не — каза той, сложи лимоновите резенчета, които току-що бе нарязал, в червено-бяла картонена чашка и ги плъзна към нея през тезгяха.

— Благодаря ви тогава, задето приехте лимонената ми молба така сериозно! — рече Имоджен.

Взе едно от парченцата, пъхна го в уста и стисна зъби, за да изпие сока. После каза с пълна с кора уста:

— Много е важно лимоните да получават нужното уважение. Така се чувстват оценени.

Тримата седнаха на една маса за пикник, която гледаше към паркинга от едната страна и към морето — от другата. На поляната зад паркинга имаше хора, които пускаха хвърчила. Беше много ветровито. Масата за пикник беше стара и неравна. Имоджен изяде едно-две картофчета, след което извади някакъв банан от чантата си и го изяде с лъжица.

— Сама ли си тук? — попита я тя. — Във Винярд?

Форест беше отворил броя на „Ню Йоркър“ и се беше извърнал леко настрани от тях. Джул кимна.

— Да. Напуснах „Станфорд“.

Разказа й историята за треньора извратеняк и причината, поради която бе загубила стипендията си. Накрая завърши:

— И не искам да се връщам у дома. Не се разбирам с леля ми.

Ими се наведе напред.

— С нея ли живееш?

— Не. Няма да се занимавам със семейството си повече.

Форест се изкикоти и се обади:

— Нито пък Имоджен.

— Напротив, ще — възрази тя.

— Напротив, няма — настоя той.

Джул погледна Имоджен в очите.

— Явно имаме нещо общо.

— Да. Предполагам, че си права — отвърна Ими и метна обелката от банана си в кофата за боклук. — Виж какво, ела с нас в къщата. Ще поплуваме в басейна, а може да останеш и за вечеря. Ще дойдат на гости и няколко бременно мотаещи се тук хора — нови приятели, които са на острова само за няколко седмици. Ще си опечем пържоли на грила. Вилата е в Менемша. Няма да повярваш колко е голяма. Направо необятна.

Отговорът беше „да“, но Джул се поколеба.

Имоджен седна по-близо до нея и опря ходила до нейните.

— Ела. Ще е забавно — увеща я тя. — Не съм си приказвала по момичешки от векове.

 

 

Къщата в Менемша имаше толкова високи тавани и толкова широки прозорци, че дори най-обикновените ежедневни занимания изглеждаха някак по-просторни и светли. Напитките сякаш бяха по-газирани и по-студени от всичко, което бе пила досега.

Джул, Форест и Ими отидоха да плуват в басейна, след което се изкъпаха на открития душ. Хората пристигнаха, но Джул вече усещаше, че не е една от тях — от начина, по който Имоджен я повика да застане на грила и да наглежда пържолите, и от начина, по който после седна на верандата, свита до краката й. Покани я да остане за през нощта в една от стаите за гости, докато другите им приятели се качваха в колата си, за да си тръгнат. Те предложиха да я закарат до хотела й, който се намираше по-нататък по вече тъмните шосета на острова.

Тя отказа.

Ими я заведе в една стая на втория етаж. Имаше огромно легло, леки, въздушни бели завеси и колкото и странно да беше — някакво малко старинно конче за деца и колекция овехтели ветропоказатели, подредени по широкия плот на дървеното бюро. Джул скоро потъна в дълбокия сън, който често причиняваха дългите дни, прекарани на слънце.

 

 

На следващата сутрин намусеният Форест я откара в хотела, за да си вземе нещата. Когато Джул влезе пак в къщата, този път с куфарите си, Ими вече бе подредила четири вази с букети на различни места в стаята й. Четири. Освен това й беше оставила купчинка книги на шкафчето до леглото: „Панаир на суетата“ на Текери, „Големите надежди“ на Дикенс и „Пътеводител на Мартас Винярд за познавачи“.

Така започна върволицата от дни, които се сливаха един с друг. Хората на Ими — бременни и литературни приятели на седмицата, с които се сдобиваше на плажа или на пазара, минаваха през къщата един след друг. Плуваха в басейна, помагаха с барбекютата и се смееха истерично, притиснали длан към гърдите си. До един бяха млади: красиви, болезнено слаби момчета и също толкова красиви, шумни момичета. Повечето от тях бяха забавни и не особено атлетични, разговорливи и доста привързани към бутилката — студенти от университета, художници. Освен това произлизаха от различни среди и бяха с различна сексуална ориентация. Имоджен беше дете на Ню Йорк: свободомислеща по начин, който Джул беше виждала само по телевизията, и явно напълно убедена в собствената си привлекателност и стойност като приятелка и домакиня.

На Джул й отне ден-два да се приспособи, но скоро откри, че вече се чувства комфортно там. Очароваше „временните“ хора с истории за „Грийнбрайър“, „Станфорд“ и — макар и по-рядко — за Чикаго. С готовност спореше с тях, когато на тях самите им се спореше. Флиртуваше с тях, а после забравяше имената им, защото това ги караше да й се възхищават и да искат от нея да ги запомни. Отначало пращаше снимки на Пати Соколов и й пишеше бъбриви, изпълнени с надежда имейли, но не след дълго Джул престана да й обръща внимание по същия начин, по който и Имоджен бе спряла.

Ими я караше да се усеща желана и непознатата радост от това чувство изпълваше дните й.

 

 

Един ден, след като вече бе прекарала в къщата около две седмици, Джул се озова сама в нея за пръв път. Форест и Ими бяха отишли заедно на обяд. Ими бе пожелала да иде да види един нов ресторант.

Джул седна пред телевизора и хапна малко от храната, останала от снощи, след което се качи на горния етаж. Застана неподвижно пред вратата на стаята на Ими и се загледа вътре.

Леглото беше оправено. На масата бяха подредени книги, бурканче крем за ръце, калъфът за очила на Форест и едно зарядно. Джул влезе вътре, отвори шишенце парфюм, сложи си малко и потърка китки една в друга.

В гардероба бе окачена една от роклите, които Имоджен обличаше често — тъмнозелена и широка, от тънък памук, с дълбоко, V-образно деколте, което правеше носенето на сутиен невъзможно. Ими обаче почти нямаше бюст, така че това беше без значение.

Без да се замисля какво върши, Джул съблече панталонките си и старата избеляла тениска на „Станфорд“. После махна и сутиена си.

Нахлузи роклята на Ими през глава. Намери и чифт сандали. Колекцията пръстени на Ими — осем от които бяха оформени като животни — беше подредена на тоалетната масичка.

На стената беше облегнато огледало в цял ръст със сребриста рамка. Джул се обърна и присви очи към отражението си. Косата й беше вързана на опашка, но като се изключи това, на приглушената светлина на стаята изглеждаше като Имоджен. Почти.

Значи това било чувството. Да седиш на леглото на Имоджен. Да носиш нейния парфюм и нейните пръстени.

Ими спеше тук нощем… до Форест, но той беше заменим. Ими си слагаше от този крем за ръце, отбелязваше си докъде е стигнала с този книгоразделител. Сутрин, щом отвореше очи, виждаше тези синьо-зелени чаршафи и тази картина, на която бе изобразено морето. Това беше усещането да знаеш, че тази огромна къща ти принадлежи, никога да не се тревожиш за пари или за собственото си оцеляване, да си сигурна в обичта на Гил и Пати.

Да бъдеш облечена така небрежно и все пак — така красиво.

— Извинявай?

Ими стоеше на прага, облечена в къси дънкови панталони и суитшърта на Форест. Устните й блещукаха в червено Заради гланца за устни, който обикновено не носеше. Не приличаше особено на онази Имоджен от представите на Джул.

Джул долови как през тялото й преминава вълна на срам, но се усмихна.

— Предположих, че няма да има проблем — каза. — Имах нужда от рокля. Едно момче ми се обади в последната минута.

— Какво момче?

— Онова от Оук Блъфс. С което си приказвах, когато бях на въртележката.

— А кога?

— Току-що ми писа и каза, че иска да се видим в градината със скулптурите след половин час.

— Все едно — отвърна Ими. — Би ли свалила дрехите ми, ако обичаш?

Джул почувства как лицето й се сгорещява.

— Не смятах, че ще имаш нещо против.

— Би ли се преоблякла вече?

Джул съблече зелената рокля и вдигна сутиена си от пода.

— А това моите пръстени ли са? — попита пак Ими.

— Да.

Нямаше смисъл да отрича.

— Защо облече роклята ми?

Джул окачи дрехата на мястото й в гардероба, сложи си пак собствените къси панталони и тениска и постави пръстените обратна на тоалетката.

— Не мисля, че това за момчето и градината със скулптурите е вярно — каза Ими.

— Мисли каквото щеш.

— Какво става?

— Съжалявам, че облякох дрехите ти. Няма да се повтори. Окей?

— Хубаво — отвърна Имоджен и продължи да я наблюдава, докато Джул връщаше сандалите в гардероба и връзваше маратонките си.

Щом Джул понечи да мине покрай нея и да излезе в коридора, тя добави:

— Имам въпрос.

Лицето на Джул все още гореше. Не й се говореше.

— Не си отивай — настоя Ими. — Отговори ми само на едно, моля те.

— Какво?

— Бедна ли си? — поинтересува се Имоджен.

Да. Не. Да. Джул ненавиждаше уязвимостта, която въпросът я накара да изпита.

— Като мишка — отговори най-после. — Да, бедна съм като мишка.

Ими закри уста с длан.

— Не знаех.

За миг двете бяха сменили местата си — изведнъж Джул вече имаше предимство.

— Няма проблем — каза тя. — Мога да си намеря работа. Не съм се заела с проблема както трябва… искам да кажа.

— Трябваше да се досетя — каза Ими и седна на леглото. — Знаех, че няма да се връщаш в „Станфорд“, пък и вече спомена, че не се разбираш с леля си, но така и не осъзнах колко сериозно е положението. А виждах как носиш все едни и същи дрехи. И никога не купуваш неща за ядене. И ме оставяш да плащам за всичко.

О! Значи, трябваше да купува храна. Това беше една от социалните норми, за която Джул не бе знаела досега. Ала единственото, което каза на Имоджен, беше:

— Няма проблем.

— Напротив, Джул. Много съжалявам, наистина — отвърна Ими и замълча за момент. После продължи: — Мисля, че досега приемах някои неща от живота ти за даденост, а всъщност не знаех нищо за тях. И не те попитах. Нямам особено разнообразен опит с това, предполагам.

Джул сви рамене.

— Извадила си късмет.

— Айзък все ми повтаряше, че имам много ограничен поглед за света. Но както и да е. Можеш да взимаш назаем каквото искаш.

— Вече ще ми е странно.

— Не го приемай така — каза Ими и отбори вратичката на гардероба. Беше претъпкан с дрехи. — Имам повече от достатъчно. — Приближи се пак до Джул и допълни: — Дай да ти оправя косата. Някои фиби стърчат.

Косата на Джул беше дълга. През повечето време я носеше стегнато прибрана назад. Тя наведе глава напред и позволи на Ими да прибере няколко от кичурчетата на тила й, които се бяха изплъзнали от фибите.

— Трябва да се подстрижеш късо — каза Ими. — Ще ти отива. Не съвсем като мен — с малко по-дълъг бретон и малко по-дълго около ушите, така мисля.

— Не.

— Утре ще те заведа при фризьора ми, ако искаш — настоя Ими. — Аз черпя.

Джул поклати глава.

— Нека направя нещо за теб — упорстваше Ими. — Заслужаваш го.

 

 

На следващия ден в Оук Блъфс Джул се чувстваше по-лека без тежестта на косата си. Бе й приятно, че Имоджен се грижеше за нея; че й даде назаем гланца си за устни, след като й направиха прическата; че я заведе да обядват в един ресторант с изглед към пристанището. След като хапнаха, двете влязоха в някакъв магазин за антикварни бижута.

— Искам да видя най-необичайния пръстен, който имате — каза Ими.

Продавачът се засуети наоколо, после подреди шест на един подплатен с кадифе поднос. Имоджен ги докосна с възхищение. Избра един нефритов пръстен с формата на отровна змия, плати го и подаде синята кадифена кутийка на Джул.

— Този е за теб.

Джул веднага отвори кутията и надяна змията на безименния пръст на дясната си ръка.

— Твърде млада съм, за да се омъжвам — каза тя. — Така че не си вади погрешни изводи.

Ими се засмя.

— Обичам те — каза тя небрежно.

Това бе първият път, когато Ими бе използвала думата „обичам“.

 

 

На следващия ден Джул взе колата и отиде да купи пропан за грила от железарията, намираща се в другия край на острова. Напазарува и храна. Когато се върна, Имоджен и Форест бяха в басейна, преплели голите си тела едно в друго.

Джул остана неподвижна от вътрешната страна на плъзгащата се врата към басейна, втренчена в тях.

Двамата изглеждаха толкова тромаво, докато се натискаха. Дългата коса на Форест бе пусната и мокрите кичури бяха полепнали по раменете му. Очилата му бяха оставени на ръба на басейна и лицето му беше някак празно и неопределено без тях.

Струваше й се невъзможно. Джул бе сигурна, че Имоджен не може наистина да обича или да желае Форест. Той не представляваше нищо повече от самата идея за приятел — някаква фигура, която да заема отреденото й място. Макар че не го съзнаваше, той също беше „временен“ човек — точно като студентите и художниците, които идваха на вечеря и чиито лица никога повече не се мяркаха наоколо. Форест не знаеше тайните на Ими. Не бе обичан от нея. Джул никога не беше вярвала, че Имоджен би била способна да хване лицето му в длани и да го целуне страстно, сякаш е луда по него — така, както правеше сега. Някак не беше вярвала, че Имоджен би могла да остане гола и толкова уязвима пред него.

Форест я видя.

Джул отвърна на погледа му, втренчвайки се право в очите му. Очакваше той да извика от изненада или да се засрами, но Форест само се обърна към Ими и каза:

— Приятелчето ти е тук.

Като че говореше за някое дете.

Имоджен обърна глава към нея и каза:

— Чао, Джул. Ще се видим по-късно!

Джул се завъртя и се втурна по стълбите към горния етаж.

 

 

Часове по-късно Джул слезе пак на първия етаж. От кухнята се чуваше някакъв подкаст — Имоджен имаше навика да слуша такива, докато готвеше. Завари я да реже тиквички за грила.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита я Джул.

Чувстваше се невероятно неудобно. Фактът, че бе станала свидетелка на сцената отпреди малко, бе мъчително неприятен. Това можеше да развали всичко.

— Извинявай за секс шоуто — рече Имоджен небрежно. — Би ли нарязала глава червен лук?

Джул извади една от купата.

— Когато се нанесох в апартамента си в Лондон — заразказва Имоджен, — имах две приятелки от летния курс, които бяха гаджета. Тъкмо бяха започнали да показват ориентацията си открито, понеже се бяха отделили от семействата си, нали знаеш… Дойдоха ми на гости за около месец… през август. Та веднъж ги засякох да го правят на пода в кухнята и направо се раздаваха — бяха напълно голи и буквално викаха. Вероятно бях влязла точно насред някоя адски важна част, ако разбираш какво имам предвид. Помислих си: „Боже мили, как ще можем да се погледнем пак в очите? Как ще излезем до кръчмата после, за да ядем пържена риба и картофки заедно?“. Просто не ми изглеждаше възможно и имах чувството, че сигурно съм загубила две страхотни приятелки само защото съм се прибрала у дома в грешния момент. Но една от тях просто каза: „О, извинявай за секс шоуто“ и всички избухнахме в смях. И нещата се разминаха. Та реших и аз да го използвам, в случай че с мен стане нещо подобно.

— Имаш апартамент в Лондон? — попита Джул, без да откъсва очи от лука, който белеше.

— Беше инвестиция — каза Ими. — И донякъде прищявка. Бях на летни курсове в Англия. Финансовият ми консултант ме беше посъветвал да вложа някаква сума в недвижими имоти, а на мен градът страшно ми допадна. Апартаментът беше първото място, което отидох да разгледам — импулсивна покупка в напълно грешна за мен държава, но не съжалявам за нея. Кварталът е много приветлив — „Сейнт Джонс Ууд“.

Ими произнесе името като „Син Джаанс Ууд“.

— Толкова забавно беше да го обзаведа заедно с приятелите ми. Освен това обикаляхме по туристическите атракции на града. Лондонската кула, смяната на караула, Музеят на восъчните статуи. Живеехме на чаени бисквити. Тогава още не умеех да готвя. Чувствай се поканена да идеш в апартамента по всяко време. Напоследък изобщо не го използвам.

— Трябва да отидем заедно — предложи Джул.

— О, да, наистина ще ти хареса. Ключовете са тук. Можем да тръгнем още утре — каза Ими и потупа чантата, оставена на кухненския плот. — И вероятно е наложително. Можеш ли да си представиш — аз и ти в Лондон?

 

 

Ими обичаше хората, които проявяваха истинска страст към онова, от което се интересуваха. Искаше да долови ентусиазма им от музиката, която и тя харесваше, от цветята, които им подаряваше, или от книгите, на които тя самата се възхищаваше. Искаше да се вълнуват от миризмата на някоя подправка или от вкуса на нов вид сол. Нямаше нищо против споровете, но мразеше апатични и нерешителни хора.

Джул прочете двете книги за сираци, които Ими бе оставила на нощното й шкафче, както и всичко друго, което й носеше. Наизустяваше имената на различните видове вина, надписите на опаковките сирене, абзаци от книги, рецепти. Държеше се мило с Форест. Бе игрива и бойка, но и готова да им угажда; силна, но и женствена; изпълнена с гняв, но и дружелюбна; красноречива, но не и високопарна.

Осъзна, че да си изгражда нова самоличност, ориентирана към предпочитанията на Имоджен, е същото като да бяга на дълги разстояния. Човек просто трябваше да се стегне и да си наложи да продължава напред километър след километър. В крайна сметка ставаше достатъчно издръжлив. И един ден усещаше, че всъщност обожава това.

Около пет седмици след като Джул бе отседнала в къщата във Винярд, Брук Ланън се появи на предната веранда. Джул й отбори вратата.

Брук влезе и метна куфарите си на дивана. Синята й тениска беше стара и протрита, а копринената й руса коса бе вдигната на висок кок.

— Значи още си сред нас, Ими, вещице такава — каза тя, когато Ими влезе в хола. — Целият „Васар“ те смята за мъртва. Никой не ми повярва, когато им казах, че ми прати съобщение миналата седмица. Сетне се обърна се към Форест и попита: — Това ли е онзи… който…?

Въпросът увисна недовършен във въздуха.

— Това е Форест — рече Ими.

— Форест! — възкликна Брук и се здрависа с него. — Окей, време е за прегръдка.

Той я прегърна тромаво.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На всички им е приятно да се запознават с мен — отвърна Брук, после посочи към Джул: — А тази коя е?

— Не бъди груба — каза Ими.

— Напротив, очарователна съм — заяви Брук и се обърна директно към Джул. — Коя си ти?

Джул се насили да се усмихне и й се представи. Не бе знаела, че Брук ще идва. Брук явно също не бе подозирала, че Джул ще е там.

— Имоджен казва, че ти си любимият й човек в целия „Васар“.

— Аз съм любимият човек от „Васар“ на абсолютно всички — потвърди Брук. — Затова трябваше да напусна. Там има само две хиляди души. Потребна ми е по-голяма публика.

После помъкна багажа си към горния етаж, където се настани във втората по големина стая за гости във вилата.