Е. Локхарт
Истинска измама (11)

8

Втората седмица на септември 2016 г.

Менемша, Мартас Винярд, Масачузетс

Шест дни преди Джул да вземе колета, чистачът на къщата на Ими в Мартас Винярд не се появи на работа. Казваше се Скот. Беше на около двайсет и четири — по-възрастен от Ими, Джул, Брук и дори от Форест, но Ими пак го наричаше „чистача“.

Скот бе препоръчан от собствениците на ваканционната къща като подходящ да се занимава с домакинската работа и поддръжката на двора. Вилата беше просторна, с големи прозорци и двойно по-високи от обичайното тавани в хола и трапезарията. Шест прозореца на покрива, пет спални. Веранда отпред и отзад. Розови храсти, както и други декоративни растения. Имаше много за чистене.

Скот беше с широко, открито лице и плосък нос. Беше бял, с розови бузи, квадратна челюст и непокорна тъмна коса. Имаше тесни бедра и впечатляващи мускули на ръцете. Обикновено носеше шапка с козирка, но рядко обличаше тениска.

Когато Джул го видя за първи път, не разбра съвсем какво прави там. Завари го в кухнята с парцал за пода в ръка. Не изглеждаше по-различно от множеството временни приятели на Форест и Ими от острова, но ето че бършеше къщната работа гол до кръста.

— Здрасти. Аз съм Джул — поздрави тя, застанала на прага.

— Скот — отговори той, без да спира да забърсва с парцала.

— Идваш ли на плажа?

— Ха, не. Тук ми е добре. Аз съм чистачът на Имоджен — каза той с неопределен американски акцент.

— А, разбирам.

Джул се запита дали Имоджен разговаря с него като с обикновен човек, или от Скот се очакваше да е невидим. Още не беше разучила всички социални норми тук.

— Аз съм приятелка на Ими от гимназията — добави тя.

Той не отговори.

Джул остана взряна в него известно време, а после попита:

— Искаш ли нещо за пиене? Има обикновена и диетична кола.

— Трябва да продължавам с работата. Имоджен не обича само да си седя наоколо.

— Толкова строга ли е?

— Знае какво иска. Това трябва да се уважава — каза той. — А и тя ми плаща.

— Но искаш ли една кола?

Скот коленичи и напръска с препарат пролуката под съдомиялната, където се събираше боклук. После започна да търка с по-груба гъба. Мускулите на гърба му лъщяха от пот.

— Не ми плаща да си взимам неща от хладилника й — рече най-накрая.

През последвалите дни стана ясно, че не се предполагаше Скот да е точно невидим, понеже бе такава красива украса, че не бяха в състояние да игнорират присъствието му, но въпреки това никой не си разменяше с него повече от по едно „здравей“. Ими просто го поздравяваше с „хей“, когато се срещнеха, макар че очите й проследяваха внимателно тялото му. Скот чистеше тоалетните, изнасяше боклука и подреждаше хаоса, в който останалите зарязваха хола. Джул не му предложи кола повече.

Денят, в който той не се яви на работа, беше петък. През петъчните сутрини обикновено почистваше кухнята и баните, след което поливаше ливадата. Тръгваше си преди единайсет сутринта, така че отсъствието му не направи особено впечатление на околните.

На следващия ден обаче от него отново нямаше следа. През съботите чистеше басейна и поддържаше растенията в градината. Ими винаги му оставяше заплащането за изминалата седмица в брой върху кухненския плот. Парите бяха там както обикновено, но Скот така и не дойде.

Джул слезе на долния етаж, облечена в екипа си за фитнес. Брук седеше на кухненския плот с купа грозде. Форест и Ими ядяха зърнена закуска със сметана и малини на масата в трапезарията. Мивката беше пълна с чинии.

— Къде е чистачът? — подвикна Брук към трапезарията, докато Джул си наливаше чаша вода.

— Сърдит ми е — отговори Ими.

— А аз съм му сърдит на него — обади се Форест.

— И аз съм сърдита — заяви Брук. — Искам да ми измие гроздето, да се съблече и да оближе цялото ми тяло от глава до пети. А той не го прави. Дори не е тук. Не знам какво се е случило.

— Много смешно — каза Форест.

— Той е всичко, което искам в един мъж. Мускулест, държи си устата затворена и за разлика от теб — тук Брук спря за миг, за да пъхне зрънце грозде в устата си, — мие чиниите.

— И аз мия чинии — възрази Форест.

Ими се засмя.

— Изплакваш само чинията, от която ти самият си ял.

Форест примигна и се върна на предишната тема.

— Обади ли му се вече?

— Не. Иска повишение на заплатата, а аз нямам намерение да му го давам — отвърна Ими спокойно, стрелвайки Джул за миг. — Не е лош, но е закъснявал доста пъти. Мразя да се будя и да влизам в мръсна кухня.

— Уволнила ли си го? — попита Форест.

— Не.

— Какво каза, след като говорихте за заплатата? Ще продължи ли да работи тук?

— Така мисля. Не съм сигурна — каза Ими и стана, за да остави чашата и купичката си в мивката.

— Как така не си сигурна?

— Така ми се стори, че каза. Но явно не е — отвърна Ими от кухнята.

— Ще му се обадя — каза Форест.

— Не, недей — спря го тя, връщайки се обратно в трапезарията.

— Защо не? — попита Форест и взе телефона й. — Имаме нужда от чистач, а той вече е запознат с работата. Може да е станало някакво недоразумение.

— Казах да не му се обаждаш — озъби се Ими. — Телефонът, който държиш, е мой, а и тази къща не е твоя.

Форест пусна телефона. Примигна отново.

— В момента ти помагам — каза.

— Не, не помагаш.

— Напротив, помагам.

— Завещаваш всичко тук на мен — каза Ими. — Аз се грижа за кухнята, за храната, за чистача, за пазаруването, за интернета. А сега се дразниш, задето не се справям с поредното нещо по начина, по който ти искаш?

— Имоджен.

— Не съм ти шибана домакиня, Форест — повиши тон Ими. — Точно обратното.

Той отиде при лаптопа си.

— Как е фамилията на Скот? — попита. — Трябва да проверим дали някой не се е оплакал от него, да видим какво става. Вероятно го има в Yelp^[1] или в някой подобен сайт.

— Картрайт — отвърна Ими, явно готова да прекрати спора. — Но няма да го откриеш. Той е някакъв чистач от Винярд, който върши домакинска работа срещу пари в брой. Надали се е регистрирал някъде.

— Е, мога да проверя дали… о, господи!

— Какво?

— Скот Картрайт от Оук Блъфс, нали?

— Да.

— Мъртъв е.

 

 

Ими се втурна към него. Брук скочи от стола си, а Джул се върна от коридора, където тъкмо загряваше за тренировката си. Скупчиха се около компютъра.

Статията, която Форест бе открил, бе на сайта на „Мартас Винярд Таймс“ и в нея се съобщаваше за самоубийството на Скот Картрайт. Обесил се беше на въже, закачено на висока греда в хамбара на съседа му. Бил изритал изпод себе си шестметрова стълба.

— Аз съм виновна — каза Имоджен.

— Не, не си — отговори Форест, без да откъсва очи от екрана. — Искал е повече пари, но непрекъснато е закъснявал. Ти си отказала да му плащаш повече. Това няма нищо общо със самоубийството му.

— Може би е бил депресиран — каза Брук.

— Тук пише, че не е оставил бележка — прочете Форест. — Но са убедени, че е самоубийство.

— Не мисля, че е така — възрази Ими.

— Хайде де! — каза Форест. — Никой не го е принудил да се качи на шестметрова стълба в някакъв хамбар и да се обеси.

— Напротив — настоя Ими. — Вярвам, че точно това са направили.

— Преиграваш — каза Форест. — Скот беше свестен и е тъжно, че е умрял, но никой не го е убивал. Мисли трезво.

— Не ми казвай да мисля трезво — отвърна Ими с леден глас.

— Никой няма да тръгне да убива чистача и да го представя като самоубийство — допълни Форест, изправи се от мястото си пред лаптопа и вдигна косата си на опашка с ластика, който носеше на китката си.

— Не ми приказвай, сякаш съм дете.

— Имоджен. Разстроена си заради Скот, което е разбираемо, но…

— Тук не става въпрос за Скот! — извика Ими. — Става въпрос за теб и за начина, по който ми нареждаш да „мисля трезво“. Смяташ, че си по-умен от мен, защото имаш диплома от университета. И защото си мъж. И защото си от рода Мартин от Гринуич, и…

— Ими…

— Позволи ми да довърша — кресна Имоджен. — Ти живееш в моя дом. Ядеш от моята храна, караш моята кола и кашите, които зарязваш след себе си, се подреждат от онова нещастно момче, на което аз плащах. Част от теб ме мрази заради това, Форест. Мрази ме, защото мога да си позволя този живот и да взимам самостоятелни решения — затова се отнасяш към мен снизходително, а към думите ми — като че не си заслужават вниманието.

— Може ли да проведем този разговор насаме, моля те? — попита Форест.

— Просто си върви. Остави ме на мира за малко — каза Ими. Звучеше уморено.

Форест изръмжа и се качи на втория етаж. Брук го последва.

Очите на Ими се напълниха със сълзи в мига, в който си отидоха. Тя се приближи до Джул и я прегърна. Ухаеше на кафе и жасмин. Поседяха така дълго време.

 

 

Ими и Форест потеглиха с колата двайсет минути по-късно, заявявайки, че трябва да поговорят. Брук беше в стаята си.

Джул отиде да потренира, после уби остатъка от времето до пладне сама. За обяд изяде две филии препечен хляб с течен шоколад и изпи чаша протеинов шейк, в който сипа портокалов сок. Тъкмо миеше чиниите, когато Брук изтрополи надолу по стълбите, помъкнала сака си, и се насочи към хола.

— Изчезвам — каза тя.

— Точно сега ли?

— Не ми трябва такава драма. Прибирам се в Ла Хоя. Родителите ми веднага ще почнат: „Брук, трябва да идеш на стаж някъде! Или да работиш като доброволка! Или да продължиш да учиш нещо!“. Така че ще е изключително досадно, но всъщност дори малко съм се затъжила за вкъщи, нали се сещаш!?

Тя се завъртя рязко и влезе в кухнята. Дръпна вратичката на шкафа, взе две кутии бисквити и плик с чипс и ги напъха в ръчната си чанта.

— Храната на ферибота е отврат — обяви. — Чао!

 

 

Същата вечер Имоджен се върна и излезе на верандата при Джул.

— Къде е Форест? — попита Джул.

— Отиде в кабинета си — каза Ими, седна и си свали сандалите. — Следващата седмица ще има заупокойна служба за Скот.

— Брук си тръгна.

— Знам. Писа ми.

— И взе всичките бисквити.

— Типично.

— Каза, че няма да имаш нищо против.

— Не е като да ги пазех за нещо — рече Имоджен, изправи се и отиде до ключа за лампите в басейна.

Водата светна.

— Мисля, че трябва да заминем — додаде тя. — Без Форест.

Да.

Наистина ли щеше да бъде толкова лесно? Да получи Ими само за себе си.

— Май ще трябва да тръгнем на сутринта — продължи Имоджен.

— Добре — съгласи се Джул с престорено нехаен глас.

— Ще ни запазя самолетни билети. Разбираш ме, нали? Трябва да се махна оттук. Малка почивка, само за момичета.

— Не е задължително да идвам и аз — каза Джул грейнала. — Няма нужда.

— Имам една идея — подхвърли й Имоджен със заговорнически тон и се настани пак до нея. — Един остров на име Кулебра. Близо до Пуерто Рико. — Протегна ръка към нея и я докосна леко по рамото, преди да прибави: — И не се тревожи за парите. Билетите, хотелът, спа процедурите — всичко е от мен.

— Само твоя съм — откликна Джул.