Е. Локхарт
Истинска измама (6)

13

Средата на декември 2016 г.

Сан Франциско, Калифорния

Два дни преди пристигането си в Лондон Джул се катереше тромаво нагоре по един хълм в Сан Франциско, помъкнала тежка статуя на лъв в раницата си.

Обожаваше Сан Франциско. Изглеждаше точно така, както го бе описала Ими — хълмист и старомоден, но същевременно просторен и елегантен. Днес Джул бе отишла да види Музея на азиатските изкуства и по-специално — изложбата на керамични изделия. Притежателката на апартамента й я бе препоръчала.

Мади Чънг, въпросната жена, бе висока и слаба, петдесетинагодишна и хомосексуална. Носеше дънки, често пушеше на верандата и имаше малка книжарничка. Джул плащаше в брой седмица за седмица наема на апартамента, намиращ се на последния етаж на викторианската къща. Мади и съпругата й обитаваха долните два етажа. Мади често й говореше за история на изкуството, както и за интересните изложби в галериите. Беше много мила и явно смяташе, че Джул се нуждае от приятелска подкрепа.

Днес, когато Джул се прибра у дома, Брук Ланън седеше на стълбите отпред. Приятелката на Ими от „Васар“.

— Подраних — заяви Брук. — Но както и да е.

Кабриолетът на Брук бе паркиран пред сградата за през нощта. Трябваше да дойде да си го вземе, но Джул й беше писала съобщение, с което я молеше да остане малко повече, за да поговорят.

Брук имаше пълнички бедра, квадратна челюст и пригладена руса коса, която винаги изглеждаше по един и същи начин. Бяла кожа и червило с телесен цвят. Спортни, но модерни дрехи. Бе израснала в Ла Хоя. Пиеше твърде много, в гимназията бе играла хокей на трева и беше минала през поредица гаджета, сред които и едно момиче, но никога не се бе влюбвала. Всички тези неща Джул знаеше от Мартас Винярд.

Брук се изправи от стъпалото, залитна и почти падна.

— Добре ли си? — попита я Джул.

— Не точно.

— Пила ли си?

— Да — отвърна Брук. — И какво от това?

Нощта наближаваше и наоколо се спускаше тъмнина.

— Да идем някъде с колата — предложи Джул. — Да поприказваме.

— Някъде с колата ли?

— Ще е приятно. Имаш такава готина кола. Дай ключовете на мен.

Автомобилът й беше от онзи тип, който възрастните мъже си купуваха, за да се самоубедят, че още са секси. Двете му седалки бяха бежови на цвят, а отвън бе заоблен и яркозелен. Джул се запита дали не беше на бащата на Брук.

— Не може да караш, ако си пила.

— Ти какво, за полицайка ли се имаш?

— Ни най-малко.

— Шпионин ли си?

— Брук.

— Не, сериозно — така ли е?

— Не мога да ти отговоря.

— Ха. Точно това би казал един шпионин.

Вече нямаше значение какво щеше да каже или нямаше да каже на Брук.

— Да си направим един кратък поход — рече Джул. — Знам едно хубаво местенце в Националния парк. Може да минем през Голдън Гейт. Адски живописно ще е.

Брук подрънка с ключовете в джоба си.

— Малко е късно вече.

— Виж — поде Джул. — Между нас имаше недоразумения във връзка с Ими и се радвам, че се съгласи да дойдеш. Хайде просто да отидем на някое спокойно място и да го обсъдим. В апартамента ми не е твърде подходящо.

— Не съм сигурна, че ми се приказва с теб.

— Подранила си — отбеляза Джул. — Значи искаш да говориш с мен.

— Добре де, ще поговорим, ще се попрегръщаме и прочее — съгласи се Брук. — Ими ще се зарадва.

И й подаде ключовете.

Алкохолът караше хората да оглупяват.

 

 

Оставаха два дни до Коледа и беше прекадено студено за подобно нещо, но гюрукът на кабриолета беше спуснат. Брук настоя за това. Джул носеше дънки, ботуши и топъл вълнен пуловер. Раницата й беше в багажника, а в нея бе сложила портфейла си, втори пуловер, чиста тениска, бутилка вода с широко гърло, пакетче мокри кърпички, черна торба за боклук и статуята на лъва.

Брук извади полупразно шише водка от дамската си чанта, но не отпи. Вместо това заспа почти веднага.

Джул подкара автомобила през града към моста Голдън Гейт. Когато стигнаха до него, вече започваше да я обзема напрежение. Приглушеното пътуване й действаше на нервите. Побутна Брук, за да я събуди.

— Мостът — обяви тя. — Погледни.

Той се извисяваше над тях — оранжев и величествен.

— Хората много обичат да се хвърлят от тоя мост — смънка Брук с протяжен глас.

— Какво?

— На второ място е в класацията на мостовете с най-много самоубийства в целия свят — уточни Брук. — Четох го някъде.

— Кой е първият?

— Един мост над река Яндзъ. Забравих го как се казва. Обичам да чета такива работи — каза Брук. — Хората смятат, че смърт като тази би изглеждала много поетично. Затова го правят. Докато, ако се самоубиеш, като си срежеш вените във ваната например, е по-скоро гадно. И какви дрехи да облече човек за такова нещо?

— Няма нужда да обличаш дрехи.

— Ти пък откъде знаеш?

— Просто знам — отвърна Джул.

Искаше й се да не бе заговаряла Брук на тази тема.

— Не желая хората да ме гледат гола, като умра! — почти извика Брук във въздуха над Голдън Гейт. — Но не държа и да нося дрехи във ваната! Много тъпо изглежда!

Джул не й обърна внимание.

— Така или иначе, в момента строят бариера, за да попречат на хората да скачат — додаде Брук. — Тук, на Голдън Гейт.

Колата прекоси моста и двете продължиха в мълчание към парка.

В крайна сметка Брук допълни:

— Не трябваше да зачеквам темата. Не искам да ти давам идеи.

— Никакви идеи нямам.

— Не се самоубивай — каза Брук.

— Няма да се самоубия.

— Казвам ти го като приятелка, разбираш ли? Нещо става с теб.

Джул не отговори.

— Израснах около много нормални и стабилни хора — продължи Брук. — В семейството ми всички винаги са се държали нормално. Толкова нормално, че ми идеше да си избода очите. Така че мога да се нарека специалист в тази област. А ти — ти не си нормална. Трябва да обмислиш дали да не потърсиш помощ от някого, само това казвам.

— Ти си въобразяваш, че да бъдеш „нормален“ означава да си червив с пари.

— Нищо подобно. Вивиан Абрамовиц е на пълна стипендия във „Васар“, а е нормална, вещицата й с вещица.

— Мислиш си, че е нормално винаги да получаваш каквото поискаш? — настоя Джул. — Да ти е лесно. Само че нещата не стоят така. Повечето хора не получават онова, което искат — изобщо. Затръшват им вратите в лицето. Трябва непрекъснато да се мъчат да продължават напред. Не живеят в твоя вълшебен свят, пълен с луксозни коли, съвършени зъби, ваканции в Италия и кожени палта.

— Ето — заключи Брук. — Просто доказа твърдението ми.

— Как?

— Не е нормално дори да говориш такива неща. Появи се пак в живота на Ими, след като не я бе виждала с години, и само след няколко дни вече се беше нанесла у тях, взимаше нещата й назаем, плуваше в проклетия й басейн и й даваше да плаща, когато ходеше на фризьор. Посещавала си „Станфорд“, за бога, и са ти отрязали стипендията — олеле, колко страшно! Но не се изкарвай някаква обикновена, средностатистическа гражданка. Никой не ти затръшва врати във физиономията, Джул. Освен това, хайде де — никой вече не носи кожени палта, защото това е очевидно неетично. Нечия баба може и да продължава да го прави, но не и нормалните хора. Пък и никога не съм обелвала дума за зъбите ти. Пфу! Трябва да вземеш да се отпуснеш малко и да се научиш да се държиш като човек, ако искаш да имаш истински приятели, а не просто хора, които те търпят.

Нито една от двете им не промълви нищо повече през остатъка от пътуването.

 

 

Паркираха и Джул си взе раницата. Извади ръкавиците си от джоба на дънките си и ги сложи.

— Да оставим телефоните си в багажника — каза.

Брук я изгледа продължително.

— Хубаво. Да се слеем с природата… или каквото там — рече завалено накрая.

Заключиха телефоните и Джул прибра ключовете за колата в джоба си. Впериха очи в табелата, поставена в ъгъла на паркинга. На нея имаше карта с отбелязани в различни цветове маршрути за походи.

— Да идем към онази площадка с хубавата гледка — каза Джул, сочейки синия маршрут. — Вече съм била там.

— Все ми е едно — заяви Брук.

Походът беше дълъг шест километра и обикаляше в неправилен кръг. Паркът бе почти празен заради студа и празничния сезон, но няколко семейства тъкмо си тръгваха. Уморени деца хленчеха или се сгушваха в ръцете на възрастните, които ги носеха. Когато Брук и Джул се устремиха към върха на стръмнината, пътеката се простря пред тях празна.

Джул долови как сърцето й започна да бие по-бързо. И зае водаческото място.

— Ти си падаш по Имоджен — наруши тишината гласът на Брук. — Хич не си мисли, че това те прави специална. Всички си падат по Имоджен.

— Тя ми е най-добра приятелка. Не е същото като да си „падам“ по нея.

— Тя не е най-добра приятелка на никого. Тя е разбивачка на сърца.

— Не приказвай гадни неща по неин адрес. Просто си й сърдита, задето не ти отговаря на съобщенията.

— Напротив, вече ми отговори. Не това имам предвид — възрази Брук. — Слушай. Когато се сприятелявахме с хората по време на първата ни година в университета, Ими непрекъснато идваше на гости в стаята ми в общежитието: сутрин ми носеше по някое лате, преди да идем на лекции; влачеше ме по прожекциите на филмите в салона на Факултета по кинематография; молеше ме да вземе назаем някой чифт обеци; носеше ми от онези бисквитки с формата на риби, защото знаеше, че ги обичам.

Джул не каза нищо.

Ими бе влачила и нея по прожекции на филми. Купувала й бе шоколад. Носила й беше кафе в леглото, когато живееха заедно.

Брук продължи:

— Идваше всеки вторник и четвъртък, защото имахме сутрешни лекции по италиански. Когато пристигнеше, обикновено още спях. Налагаше й се да ме изчака, докато се облека. Съквартирантката ми все хленчеше, задето Ими идва така рано, ето защо започнах да си набивам аларма на телефона. Ставах и отивах да я чакам пред вратата, преди да се е появила. И един ден тя просто не дойде. Беше в началото на ноември, ако не се лъжа. И знаеш ли какво? Така и не се появи повече. Не ми носеше лате, не ме канеше да ходим да гледаме филми. Беше се прехвърлила на Вивиан Абрамовиц. И знаеш ли какво? Можеше да реагирам като някоя шестокласничка, Джул. Можеше да се разсърдя и да започна да провокирам сценки в стил „горкичката аз“ и „не можеш да имаш две най-добри приятелки“… и подобни глупости. Но не го сторих. Държах се мило с тях. Трите бяхме приятелки. И нямаше проблем.

— Окей.

Джул мразеше тази история. Мразеше и факта, че преди да я чуе, не бе знаела, че причината Брук и Вивиан да не се харесват, е самата Имоджен.

Брук добави:

— Това, което исках да ти разкажа, е, че Имоджен разби сърцето и на горката малка Вивиан. И на Айзък Тъпърман. Докато ходеше с него, непрекъснато се заобикаляше с най-различни други момчета, а Айзък, естествено, стана ревнив и неуверен. След което я изненада, зарязвайки я — но какво бе очаквала, след като тя се занасяше и с други? Все искаше да види дали ще може да накара хората да загубят самообладание и да се вманиачат по нея. И знаеш ли какво? С теб се случи именно това. Както и с много други хора в университета. Имоджен обожава да го прави, защото я кара да се чувства готина и привлекателна, но така няма как да продължите да сте приятелки. Другият начин да подходиш към нещата е да покажеш, че си над тях, и да запазиш хладнокръвие. Тогава Имоджен проумява, че си не по-малко силна от нея — или може би даже повече. Затова започва да те уважава и може да продължите да сте приятелки.

Джул мълчеше. Това бе нова версия на историята за Айзък Тъпърман — Айзък от „Бронкс“ с неговите Коутс и Морисън, с поемите, които оставяше закачени на колелото на Имоджен, с възможната бременност. Ими не го ли бе гледала с възхищение? Тя беше влюбена в него, а после се бе разочаровала — но едва след като той я беше зарязал. Не изглеждаше възможно тя да го е пренебрегвала.

Изведнъж обаче й се стори напълно вероятно. Струваше й се абсолютно разбираемо, че Имоджен, която се бе чувствала повърхностна и посредствена в сравнение с интелекта и мъжествеността на Тъпърман, бе поискала да си възвърне усещането за контрол и сила, като му изневери.

Не спираха да вървят през гората. Слънцето започваше да залязва.

По пътеката не се мяркаха други хора.

— Щом искаш да бъдеш като Ими, бъди като нея. Хубаво — каза Брук.

Бяха стигнали до участък от маршрута, който минаваше по ръба на дълбок пролом. Водеше към дървеното стълбище, което на свой ред бодеше към кулата, от която се разкриваше гледката към ниската долина и заобикалящите я хълмове.

— Но ти не си Имоджен, нали се сещаш?

— Знам, че не съм Имоджен.

— Не съм уверена, че е така.

— И без това не е твоя работа.

— Може би вече е. Може би смятам, че си неуравновесена и че най-добре за теб би било да се отделиш от Ими и да потърсиш помощ за психическите си проблеми.

— Кажи ми едно. Защо дойдохме тук? — попита Джул и застана на стъпалата над Брук.

Проломът се простираше под тях.

Слънцето почти бе залязло.

— Попитах те — защо дойдохме тук? — повтори Джул с нехаен тон, свали раницата от рамото си и я отвори, сякаш се канеше да извади бутилката вода.

— За да поговорим по въпроса, както каза ти. Искам да спреш да се месиш в живота на Ими, да живееш от нейните пари, да я караш да пренебрегва приятелите си и каквото там още вършиш.

— Попитах те защо сме тук — настоя Джул, наведена над раницата.

Брук сви рамене.

— Точно тук ли? В този парк? Ти ни докара.

— Така.

Джул вдигна раницата си със статуята на лъва от Музея на азиатските изкуства. Замахна веднъж силно и я стовари в челото на Брук с ужасяващо изхрущяване.

Статуята не се бе счупила.

Главата на Брук се отметна назад. Тя залитна на дървената пътека.

Джул пристъпи напред и я удари пак. Този път отстрани. От главата на Брук бликна кръв. Едрите капки опръскаха лицето на Джул.

Брук се свлече срещу парапета, вкопчена в дървената му решетка.

Джул пусна статуята и се наведе към нея. Сграбчи я за коленете. Брук я ритна в рамото и размаха ръце, за да се хване отново за парапета. Цапардосала я беше здраво и Джул усети как костта й излиза от ставата и рамото й пламва от болка.

По дяволите!

За момент всичко пред очите й избледня. Тя пусна Брук и лявата й ръка увисна безжизнена до тялото, но после стегна дясната си ръка и я насочи към предмишниците на Брук, за да я откопчи от парапета. След което се наведе пак. Хвана Брук за краката, вкопчи се в тях въпреки опитите й да се отскубне, подложи здравото си рамо под тялото й, повдигна я и я хвърли.

Всичко замря.

Копринената руса коса на Брук се развя надолу.

Дочу се глухо изпращяване, когато тялото й се блъсна в клоните на дърветата, и още едно — когато се стовари на дъното на каменистия пролом.

Джул се наведе над парапета. Тялото беше напълно неразличимо под зеленината.

Тя се огледа наоколо. Все още беше пусто.

Раменната й става беше изкълчена. Така я болеше, че не можеше да мисли трезво.

Не бе очаквала да бъде контузена. Ако се окажеше, че не може да движи ръката си, щеше да се провали, защото Брук беше мъртва, кръвта й бе опръскала всичко наоколо и Джул трябваше да се преоблече. Веднага.

Наложи си да успокои дишането си. Застави очите си да се фокусират.

Стиснала лявата си китка с дясната ръка, тя вдигна лявата си ръка нагоре и настрани от тялото. Веднъж, два пъти — господи, как болеше! Ала на третия опит костта рязко потъна обратно в ямката си.

Болката изчезна.

Джул бе видяла някакъв мъж да го прави по време на тренировка по бойни изкуства и го бе попитала как става.

Дотук добре. Тя надзърна надолу към пуловера си. Бе опръскан с кръв. Свали го. Тениската й под него също беше мокра. Съблече и нея и използва чистата й част да избърше ръцете и лицето си. Махна ръкавиците си. Извади мокрите кърпички от раницата и се почисти — шията, гърдите, целите ръце, треперейки на зимния студ. Напъха мръсните дрехи и кърпички в черния плик за боклук, завърза го и го прибра в раницата.

После си облече чистата тениска и чистия пуловер.

По плата на чантата, в която бе сложила статуята, имаше кръв.

Джул я свали и я обърна на обратно, за да не се забелязва. После прибра статуята в раницата си и пъхна мръсната чанта в бутилката за вода с широко гърло.

Използва още от кърпичките, за да почисти капките кръв от дървената пътека, след което натъпка и тях в бутилката.

Огледа се.

Пътеката беше безлюдна.

Докосна рамото си внимателно. Беше добре. Мина лицето, ушите и косата си още четири пъти с мокри кърпички. Искаше й се да се бе сетила да си вземе джобно огледалце. Хвърли поглед през ръба на моста надолу към пропастта.

Не можа да различи Брук.

Пое обратно по маршрута. Чувстваше се така, сякаш можеше да върви вечно, без да се умори. Не съзря никого по пътеката, докато не се върна обратно в началото й. Там подмина четирима атлетични на вид мъже, нахлупили шапки като на Дядо Коледа и носещи фенери в ръка. Тъкмо тръгваха по маршрута, отбелязан в жълто.

Щом се върна обратно при колата, Джул спря за момент.

Трябваше да я зареже тук. Ако отидеше с нея някъде другаде, нямаше да има логика във версията за злополука, когато откриеха тялото на Брук в пролома.

Качи се внимателно вътре. Извади мокрите кърпички и започна да търка ръчната спирачка, но се спря.

Не, не. Този план не беше добър. Как така не се беше сетила преди? Щеше да изглежда подозрително, ако в колата изобщо нямаше отпечатъци. Тези на Брук трябваше да си бъдат там. Съвършено чистата ръчна спирачка щеше да изглежда странно.

Помисли! Помисли! Бутилката водка лежеше на пода пред мястото до шофьора. Джул я вдигна, увила дланта си с кърпичка, и разви капачката. После изсипа малко водка върху спирачката, сякаш някой я бе разлял случайно. Може би щяха да сметнат това за причината да липсват отпечатъци. Нямаше представа дали следователите проверяваха подобни неща. Всъщност изобщо не знаеше какво включваха огледите им.

По дяволите!

Слезе от колата. Наложи си да разсъждава логично. Отпечатъците й не фигурираха в никакви списъци. Нямаше криминално досие. От полицията наистина щяха да познаят, че някой друг е управлявал колата, ако проверяха, но нямаше как да установят, че е била Джул.

Не съществуваха доказателства момиче на име Джул Уест Уилямс някога да е посещавало или живяло в Сан Франциско.

Тя отвори багажника и извади двата телефона — този на Брук и своя. Сетне, все още треперейки, заключи колата и се отдалечи.

Вечерта беше мразовита. Джул крачеше бързо, за да се стопли. След като измина около два километра, се почувства по-спокойна. Изхвърли бутилката в една кофа до пътя. По-нататък метна на дъното на някакъв голям контейнер опръсканите с кръв дрехи, прибрани в черния плик.

И продължи да върви.

Мостът Голдън Гейт като че пламтеше на фона на нощното небе. Джул беше така миниатюрна спрямо него, но пък се усещаше, сякаш отгоре я осветяваше яркият лъч на някакъв прожектор. Запрати телефона и ключовете от колата на Брук през парапета на моста право в реката.

Животът й бе като заснет на лента. Изглеждаше великолепно на светлината на уличните лампи. Боричкането бе накарало бузите й да поруменеят. А, да — и дрехите й стояха направо зашеметяващо.

Да, вярно беше, че е способна на насилие и престъпления. Може да се каже дори, че беше жестока. Но това бе част от професията й и тя бе изумително добра в нея, затова всъщност беше секси.

Луната бе като тънък сърп в небето, а вятърът — суров. Джул си поемаше дълбоки, пресекливи глътки въздух и се наслаждаваше на блясъка, болката и красотата на живота си като екшън герой.

Щом се върна в апартамента, извади статуята на лъва от раницата си и я заля с белина. После я изми с душа, изсуши я и я постави на полицата над камината.

На Имоджен много би й допаднала. Тя обожаваше котки.

 

 

Използвайки името на Имоджен, Джул си купи самолетен билет до Лондон с полет от Портланд, Орегон. След това хвана такси до автогарата.

Когато пристигна, разбра, че току-що е изпуснала автобуса, който заминаваше в девет вечерта. А следващият тръгваше чак в седем сутринта.

Тя се настани да чака, а притокът на адреналин от последните няколко часа отшумя. Купи си три опаковки бонбони „М&М“ с фъстъци от един автомат и седна върху куфарите си. Изведнъж се почувства изтощена и уплашена.

Освен нея на гарата имаше само още няколко души. Всички я използваха за подслон за през нощта. Джул засмука бонбоните, за да й стигнат за по-дълго. Помъчи се да почете, но не можеше да се съсредоточи. Двайсет и пет минути по-късно пияницата, заспал на една от пейките, се събуди и запя на висок глас:

Възрадвайте се, братя и сестри,

и нека всяка грижа ви остави,

че в този ден Спасител се роди —

от грях и злоба той ще ни избави.

По пътя прав, Исусе, ни води

и нека сатаната ни забрави!^[1]

Джул знаеше, че е кривнала много далеч от правия път. Беше убила едно глупаво, устато момиче, и то напълно умишлено и хладнокръвно. Никога нямаше да се появи спасител, който да я избави от каквото и да бе онова, което я беше подтикнало да го стори. Тя никога не бе имала спасител.

Това беше. Нямаше връщане назад. Беше сама насред леденостудена автогара на двайсет и трети декември, слушаше песента на някакъв пияница и изстъргваше последните частици засъхнала чужда кръв изпод ноктите си с крайчето на автобусния си билет. Другите хора, добрите хора, в момента печаха джинджифилови сладки, ядяха захарни бастунчета и връзваха панделки на коледните подаръци. Препираха се, подреждаха украсите, разчистваха трапезата след обилните угощения, подпийнали с греяно вино, и се настаняваха да гледат приятни стари филми.

А Джул беше тук. Заслужаваше студа, самотата, пияниците и боклука. Заслужаваше хиляда по-лоши наказания и мъчения.

Върховете на стрелките на часовника обикаляха циферблата. Удари полунощ и официално настъпи Коледа. Джул си купи чашка горещ шоколад от един автомат.

Изпи я и усети как се стопля. Изтръгна се от унинието си. Все пак тя беше смела, умна и силна. Бе осъществила целта си успешно. Дори някак стилно, можеше да се каже. Извършила бе убийство с помощта на статуя на котка, по дяволите, и то насред прекрасен национален парк, сред зрелищния пейзаж на един огромен пролом. Не бе имало и едничък свидетел. Не бе оставила и капка кръв след себе си.

Убийството на Брук беше акт на самозащита.

Хората трябваше да се защитават. Такава бе човешката природа и Джул бе прекарала години в тренировки, за да стане особено добра. Събитията днес бяха доказателство, че беше още по-способна, отколкото се бе надявала. Та тя бе направо феноменална — воин мутант, суперсъздание. Дали Върколака губеше време да скърби за хората, след като ги наръгаше с ноктите си? Убиваше непрекъснато, за да се защитава — или в името на някоя благородна кауза. Същото се отнасяше за Борн, Бонд и всички останали. Героите не си мечтаеха за джинджифилови сладки, подаръци и захарни бастунчета. Джул също нямаше да го прави. Не беше като изобщо да ги е имала някога. Нямаше за какво да провесва нос.

Възрадвайте се, братя и сестри,

и нека всяка грижа ви остави…

Пияницата пак беше подхванал песента.

— Млъкни, да не взема да дойда и да те накарам! — кресна му Джул.

Гласът притихна.

Тя допи последната глътка топъл шоколад. Нямаше да размишлява дали е кривнала от правия пет, или не. Не изпитваше вина. Щеше да продължи да следва мисията си на супергерой — силна и непоколебима.

 

 

Джул Уест Уилямс прекара двайсет и четвърти декември в деветнайсетчасово пътуване в автобуса и заспа рано сутринта на Коледа в един хотел до летището в Портланд. В единайсет преди обяд взе автобус до летището и чекира багажа си за нощния полет до Лондон в бизнес класа. Хапна бургер в една закусвалня. После си купи няколко книги и се напръска с непознат за нея парфюм в безмитния магазин.