Е. Локхарт
Истинска измама (18)

1

Първата седмица на юни 2016 г.

Ню Йорк

Шестнайсет часа по-рано, в осем вечерта, Джул излезе от метростанцията в един от по-съмнителните райони на Бруклин. Бе прекарала деня в търсене на работа. Това бе четвъртият пореден път, в който бе облякла най-хубавата си рокля.

Никакъв късмет.

Апартаментът й се намираше над бакалия с омърляна жълта тента: минимаркет „Джойфул“. Беше петък вечерта и на ъгъла на улицата се беше събрала групичка мъже, които разговаряха на висок глас. Кофите за боклук на тротоара преливаха.

Джул живееше тук едва от четири седмици. Делеше апартамента с една съквартирантка — Лита Крушчала. Днес беше крайният срок за наема и тя нямаше как да го плати.

Не беше близка с Лита. Запознали се бяха, когато Джул се бе свързала с нея по повод обявата й в интернет. Преди това беше отседнала в един младежки хостел. Използвала бе компютрите с интернет в обществената библиотека, за да потърси наемател, който иска да живее със съквартирант.

Когато отиде да разгледа квартирата, Лита й каза, че предлага хола на апартамента вместо спалня. Беше отделен от кухнята със завеса. Лита й обясни, че сестра й наскоро се е върнала у дома в Полша. Лита бе предпочела да остане в Америка. Чистеше апартаменти и работеше във фирма за кетъринг, като и за двете й плащаха в брой. По закон нямаше право да работи в Щатите. Ходеше на уроци по английски в МХО^[1].

Джул каза на Лита, че работи като личен треньор. С това се беше занимавала, докато още живееше във Флорида. Лита й повярва. Джул бе платила едномесечен наем в брой като капаро. Лита не й поиска документ за самоличност. Джул изобщо не произнесе името „Джулиета“.

Понякога приятелите на Лита й идваха на гости вечер, разговаряха на полски и пушеха. Готвеха задушено месо и варяха картофи в кухнята. През това време Джул си слагаше слушалки, свиваше се на леглото си и упражняваше различни акценти с помощта на онлайн курсове. Понякога Лита идваше в нейната стая и й оставяше купа яхния, без да каже нищо.

Джул бе пристигнала в Ню Йорк с автобуса. След момчето и шейка, след сандала на висок ток и кръвта по тротоара, след като момчето бе паднало, Джулиета Уест Уилямс бе изчезнала от щата Алабама. Освен това бе напуснала училище. Беше на седемнайсет и не бе необходимо да завършва образованието си. Нямаше закон, който да я задължава.

Може би нямаше нужда да изчезва, а само да изчака. Момчето бе оцеляло все пак и на никого не бе казало и дума по въпроса. Но ако бе останала в града, то може би щеше да се разприказва. Или да й отмъсти.

Пенсакола в щата Флорида се намираше на едва няколкостотин километра. Наеха Джул да работи в една фитнес зала в мола срещу пари, дадени направо на ръка. Собствениците не изискваха от служителите си да имат сертификати за треньори. Всички бяха на стероиди и бизнесът им не се придържаше към рамките на закона особено прилежно.

Джулиета тренираше клиентите си всеки ден. Охранители в нощни клубове, бодигардове, членове на престъпни групировки, дори неколцина ченгета. Работи там половин година и натрупа мускулна маса. Собственикът притежаваше и зала за бойни изкуства на около километър и половина оттам и й позволяваше да ходи на заниманията безплатно. Джулиета живееше в мотелска стая с малка кухничка, която наемаше от седмица за седмица. Купи си лаптоп и телефон, но иначе спестяваше колкото можеше повече.

По време на обедната си почивка често отиваше в търговския център, разположен по-нататък по пътя. Беше луксозно място с фонтани и централни представителства на различни луксозни марки. Джулиета четеше в просторната книжарница, разглеждаше витрините с изложените зад тях рокли за по над хиляда долара едната и пробваше гримове в големия универсален магазин. Научи имената на най-скъпите марки. Преоткри се с помощта на различни пудри, кремове и гланцове. Лицето й изглеждаше по един начин днес и по различен — утре. Не похарчи и цент.

Така се запозна с Нийл — слабоватото момче с жълто-бежово кожено яке. От време на време го засичаше как прекарва по някой следобед около щандовете за козметика, където заговаряше момичетата. Носеше маратонки „Найк“, поръчков модел, и говореше с южняшки акцент. Нямаше как да е на повече от двайсет и пет, а лицето му беше бяло и бебешко, с румени бузи и бакенбарди. Носеше верижка със златно кръстче. Беше от типа хора, които вдигат твърде много шум в киното и винаги си взимат най-големия възможен пакет пуканки.

— Нийл чий? — бе го попитала Джулиета.

— Не използвам фамилията си — отговори той. — Не е толкова хубава, колкото съм хубав аз самият.

Нийл се занимаваше с бизнес. Това казваше, когато някой го попиташе какво прави на щанда за козметика: „В бизнеса съм“.

Джул се питаше откъде точно бе тази фраза. Пенсакола или някъде другаде?

Знаеше какво има предвид той.

— Би могла да печелиш много повече, отколкото сега, ако работиш за мен. Ще се грижа за теб така добре — обещал й бе той на третия ден, откакто се бяха заприказвали. — Какво работиш сега, красавице? Виждам, че нищо не харчиш.

— Не ме наричай „красавица“.

— Че защо? Прекрасна си.

— Наистина ли си успявал да спечелиш някое момиче, наричайки го така?

Той сви рамене и се засмя.

— Да, успявал съм.

— Тогава тези момичета трябва да са били много глупави.

— Много са мили, ето какви са. Ще ти покажат как стават нещата. Работата не е кой знае колко трудна.

— Аха.

— Ще те пазим чиста. Ще си купиш хубави дрешки. И ще спиш до късно всяка сутрин.

Джулиета му бе заявила да се разкара, но Нийл се бе завъртял пак около щанда седмица по-късно. Този път я помоли така учтиво, че тя му позволи да й купи бурито от едно от павилиончетата в мола. Седнаха на очуканата масичка до някакво декоративно басейнче.

— Мъжете си падат по жени с мускули, нали се сещаш — поде Нийл. — Не всички, но много от тях. Обичат да ги командват. Искат момиче с твоето телосложение, което да не им дава да я наричат „красавица“. Нали разбираш? Мога да ти осигуря много добри пари от този тип мъже. Много, много добри пари.

— Няма да тръгна да се продавам по улиците — отвърна му тя.

— По никакви улици няма да тръгваш, новачке. Става дума за няколко апартамента в сграда с портиер, асансьор и прочее. Има джакузита. Има и охрана, която патрулира по коридорите и се грижи всички да са в безопасност. Слушай, в момента явно ти е тежко. Познавам, защото и аз съм бил в същото положение. Започнах от нищото и си скъсах задника от работа, за да си осигуря по-добър живот. Ти си умница и не се страхуваш да говориш направо; хубава си, различна от повечето други момичета. Имаш страхотно тяло, само мускули, и вярвам, че заслужаваш нещо по-добро от положението, в което си сега. Това е.

Джулиета се заслуша.

Той изричаше онова, което тя чувстваше. Разбираше я.

— Откъде си, Джулиета?

— От Алабама.

— Звучиш, като да си от северните щати.

— Отучих се от акцента си.

— Какво?

— Замених го с друг.

— Как?

Мъжете във фитнеса, където работеше Джулиета, бяха стари. Искаха да говорят само за групи мускули и повторения на серии, километри, килограми и дози. А те бяха единствените хора, с които общуваше. Нийл поне беше млад.

— Когато бях на девет — заразказва му тя, — ми се случи… един лош ден, да кажем. Учителката ни викаше да пазим тишина. Крещеше ми да пазя тишина. „Мълчи, момиченце, достатъчно съм те слушала“. „Спри, момиченце, не удряй, разберете се с думи“ — а в същото време ми казваше да млъкна. Смачкват те. Искат да бъдеш мъничък и тих. „Добър“ за тях означаваше просто „такъв, който не отвръща“.

Нийл кимна.

— И на мен все ми се караха, че съм бил твърде шумен.

— Един ден чаках да ме вземат след училище, но никой не дойде. Просто… не дойде. Хората от канцеларията звъняха у нас отново и отново, но никой не вдигаше. Една от учителките в занималнята, госпожица Кейла, ме закара у дома. Навън вече беше тъмно. Почти не я познавах. Качих се в колата й, защото имаше хубава коса. Да, глупаво е да се качиш в колата на непознат. Знам. Но тя беше учителка. Даде ми кутийка бонбони „Тик-так“. И не спираше да бърбори, докато караше, за да ме развесели, нали се сещаш? И беше от Канада. Не знам от кое точно място в Канада, но имаше канадски акцент.

Нийл кимна.

— Започнах да я имитирам — продължи Джулиета. — Бях любопитна да разбера защо говори така. Вместо „след“ казваше „злеед“. „Туува“ вместо „това“. Това се нарича „удължаване“, между другото. Характерно е за някои гласни. Разсмивах я с опитите си да подражавам на акцента й. Каза ми, че ме бива в имитациите. Когато стигнахме до нас, ме изпрати до вратата.

— А после какво?

— Оказа се, че у дома е имало някой през цялото това време.

— По дяволите!

— Да. Гледаше телевизия. Не се беше сетила да дойде да ме вземе. Или не беше смогнала. Не знаех. Така или иначе, беше гадно. Не си беше направила труда да вдигне проклетия телефон — нито един от всичките онези пъти, когато й бяха звънили от училище. Отворих вратата и влязох вътре. Попитах я: „Къде беше?“, а тя отговори: „Мълчи сега, не схващаш ли, че гледам телевизия?“. Аз я попитах: „Не можа ли да вдигнеш телефона?“, а тя: „Нали ти казах да млъкнеш!“. Поредното „млъквай и не отвръщай“. И така, аз си сипах купичка зърнена закуска без мляко и отидох да гледам телевизия до нея. Зяпахме час или даже повече, преди да ме осени една идея.

— Каква?

— Телевизията може да те научи как да говориш. Водещите на новините, богатите хора, лекарите от сериалите за болници и прочее. Никой от тях не говореше като мен. Но всички говореха подобно един на друг.

— Предполагам, че да.

— Така е. Ето защо си помислих: „Научи се да говориш по техния начин и може би няма да ти казват да млъкнеш толкова често“.

— Научила си се сама?

— Първо усвоих американски правоговор. Книжовния. Този използват по телевизията. Но вече мога да говоря и с акцентите, типични за Бостън, Бруклин, Западното крайбрежие, Юга, Централна Канада, британски английски като по Би Би Си, ирландски, шотландски и южноафрикански.

— Искаш да станеш актриса. Това ли е?

Джулиета поклати глава.

— Имам по-добри идеи наум.

— Световно господство, значи.

— Нещо подобно. Трябва да го дообмисля.

— От теб определено би могло да излезе актриса — ухили й се Нийл. — Всъщност се обзалагам, че ще играеш във филми. След една година ще те гледам и ще си викам: „Уау! А това момиче Джулиета някога се мотаеше около козметичните щандове, за да намаже по малко безплатен грим на «Шанел». И ми позволяваше да си приказвам с нея от време на време“.

— Благодаря.

— Трябва да си намериш по-хубави дрехи, госпожице Джулиета. Трябва да се запознаеш с повечко богаташи, които да могат да ти купуват бижута и хубави рокли. Да говориш като по телевизията е едно, но точно сега всичко, което виждам, е анцугът ти, гуменките и евтината прическа. Доникъде няма да стигнеш така.

— Не искам да продавам онова, което продаваш ти.

— Поговори ми малко с бруклински акцент — помоли я Нийл.

— Обедната ми почивка свърши — каза Джул и се изправи.

— Хайде де! Ирландски тогава.

— Не.

— Е, ако някога ти се прииска по-добра работа от онази, която имаш в момента, ето номера ми — каза Нийл и извади визитка от джоба си. Беше черна, а телефонният му номер бе написан на ръка със сребристо мастило.

— Тръгвам си.

Нийл вдигна чашката си с кола като за наздравица.

Джулиета се засмя, докато се отдалечаваше.

Нийл я караше да се чувства красива. И беше добър слушател.

На следващата сутрин тя си стегна багажа и се качи на автобуса за Ню Йорк. Боеше се от онова, в което можеше да се превърне, ако се застоеше още.

 

 

А сега беше крайният срок за наема. Не беше яла нищо, освен полуготов рамен от супермаркета. В портмонето й се мъдреха пет долара.

Във всички фитнес зали, които опита в Ню Йорк, отказаха да наемат треньор без лиценз. Тя нямаше диплома от гимназията. Нямаше и препоръки, понеже беше зарязала първата си и единствена работа досега. Преценила бе, че във фитнес залите ще й плащат най-добре, за да може да поспести малко и да се огледа за нещо, което да й помогне да напредне в живота. Когато установи, че никъде няма да я наемат, бе пробвала да си намери работа в някой магазин за козметика, после — в какъвто и да било магазин, като бавачка, като сервитьорка, като каквото и да е. Отговорила беше на всяка възможна обява и прекарваше цял ден в обикаляне от място на място. Никакъв късмет.

Отби се в минимаркета под квартирата си. Вътре беше пълно с клиенти. Хората, които тъкмо се прибираха от работа, купуваха кутии макарони и консерви боб или пък триеха лотарийни билети. Джул си купи малка опаковка ванилов пудинг за един долар и си взе пластмасова лъжичка. Изяде пудинга вместо вечеря, докато изкачваше стълбите към апартамента, който делеше с Лита.

Вътре беше тъмно. Джул си отдъхна. Лита или си беше легнала по-рано, или щеше да се забави навън до късно. Така или иначе, нямаше да й се наложи да си измисля извинения защо не може да плати наема.

 

 

На следващата сутрин Лита не се показа от спалнята си. Обикновено се събуждаше преди седем всяка събота, за да иде на работа във фирмата за кетъринг. Когато стана осем, Джул почука на вратата й.

— Добре ли си?

— Мъртва съм — чу се гласът на Лита отвътре.

Джул надникна в стаята.

— Днес си на работа, нали?

— В десет. Но цяла нощ повръщам. Снощи смесих различни видове алкохол.

— Искаш ли малко вода?

Лита простена.

— Искаш ли да ида на работа вместо теб? — попита Джул, осенена от идеята.

— Не мисля — отговори Лита. — Имаш ли изобщо някакъв опит с подобни неща?

— Разбира се.

— Ако не се появя, ще ме уволнят — каза Лита.

— Позволи ми да отида тогава — отвърна Джул. — И двете ще спечелим.

Лита пусна крака на пода и се вкопчи в масичката до леглото с окаяно изражение.

— Добре. Става.

— Наистина ли?

— Само че… представи се за мен.

— Двете изобщо не си приличаме.

— Няма значение. Отговорникът е нов. Няма да се усети. Фирмата е голяма. Важното е да се отбележи срещу името ми, че съм била там.

— Разбрано.

— И задължително си вземи парите, преди да си тръгнеш. Двайсет долара на час в брой, плюс каквито бакшиши си изкараш.

— Мога да задържа парите?

— Половината — уточни Лита. — Работата е моя все пак.

— Три четвърти — каза Джул.

— Хубаво — съгласи се Лита, провери нещо на телефона си и й записа информацията на листче хартия. — Училище „Грийнбрайър“ в Горен Ийст Сайд. Трябва да хванеш автобуса до метрото, а после да се прекачиш на „зелената“ линия.

— За какво събитие става въпрос?

— Събиране на дарителите на училището — поясни Лита, след което се отпусна пак в леглото, стараейки се да не движи много глава. — Не бива да пия никога повече в живота си. А, и трябва да си облечеш черна рокля.

— Нямам такава.

Лита въздъхна.

— Вземи от моя гардероб. Там ще ти дадат и престилка. Не, не тази с дантелата. Тя се чисти само на химическо. Вземи памучната.

— Трябват ми и обувки.

— Господи, Джул.

— Извинявай.

— Вземи високите. Така ще ти дават повече бакшиши.

Джул напъха крака в обувките. Бяха й твърде малки, но щеше да се справи.

— Благодаря.

— Да ми запазиш и половината от бакшишите — каза Лита. — Това са ми хубавите обувки.

 

 

Джул никога не бе носила толкова хубава рокля преди. Беше ушита от плътен, тежко падащ памук — ежедневна, с квадратно деколте и широка пола. Изненадана бе, че Лита притежава подобна дреха, но тя й обясни, че я е купила евтино от някаква разпродажба.

Джул излезе на улицата по рокля и чифт маратонки. Носеше високите обувки на Лита в чантата си. Сред жегата на ранното лято миризмата на Ню Йорк се бе пропила в гъстия въздух наоколо: бедност, боклук, амбиции.

Реши да мине пеша през Бруклинския мост. Можеше да хване „зелената“ линия откъм Манхатън и така нямаше да й се наложи да се прекачва.

Слънцето грееше ярко, когато се отправи към моста. Каменните кули се извисяваха далече над нея. Можеше да различи корабите на пристанището, оставящи пенлива диря във водата след себе си. Статуята на свободата се бе изправила горда и бляскава.

Странно бе как нечия чужда рокля беше способна да я накара да се почувства като нов човек. Това усещане, че е някой друг, че се е превърнала в друга личност, красива и млада, прекосяваща моста на път към нещо наистина значимо, бе причината Джул изобщо да дойде в Ню Йорк.

Никога преди тази сутрин не бе долавяла пред нея да се простират такива възможности.