Е. Локхарт
Истинска измама (7)

12

Средата на декември 2016 г.

Сан Франциско

В деня преди похода Джул получи обаждане от Брук.

— Къде си? — излая Брук вместо поздрав. — Виждала ли си Ими?

— Не.

Джул тъкмо бе приключила с тренировката си. Седна на една от пейките пред фитнес центъра „Хайт-Ашбъри“.

— Пратих й един милиард съобщения, но не отговаря — заяви Брук. — Няма я нито в Snapchat, нито в Instagram. Започвам вече да й се ядосвам, та реших да ти звънна да видя какво знаеш.

— Ими не отговаря на никого — каза Джул.

— Къде си?

Джул не видя причина да лъже.

— В Сан Франциско.

— Тук ли си?

— Чакай, и ти си тук?

Ла Хоя, където Брук трябваше да бъде, беше поне на осем часа път с кола оттук.

— Имам приятели от гимназията, които учат в университети в Сан Франциско, затова си запазих стая в хотел и дойдох. Но се оказва, че всички са на работа или на изпити днес. Трябваше да се видя с Чип Луптън тази сутрин, но гаднярът ме отсвири. И ми писа да ми го съобщи чак когато вече го чаках в някаква зала, пълна с умрели змии.

— Умрели змии ли?

— Уф! — простена Брук многострадално. — В Академията на науките съм. Проклетият Луптън каза, че искал да разгледа изложбата на влечуги. Ако не ми се щеше да спя с него, никога нямаше да се съглася. Ими с теб ли е дошла?

— Не.

— Кога, по дяволите, беше Ханука? Да не би да се е върнала у дома за празника?

— Сега е. Но не би се върнала вкъщи заради това. Отишла е в Мумбай може би. Не съм сигурна.

— Окей. Ела тогава, след като и без това си тук.

— При змиите ли?

— Аха. Леле, каква скука ме гони. Далеч ли си?

— Имам…

— Не ми казвай, че имаш работа. Двете ще продължим да пишем съобщения на Ими, докато не се види принудена да се свърже с нас. Телефонът й има ли обхват в Мумбай? Ако не, ще й пишем имейли. Ела да ме намериш при змиите — нареди Брук. — Трябва да се обадиш и да предупредиш за посещението си обаче. Изпращам ти номера.

 

 

Джул искаше да види всичко. Още не бе ходила в Академията на науките. Освен това искаше да научи всичко, което Брук Знаеше за живота на Ими след Винярд. Ето защо си взе такси.

Академията представляваше природонаучен музей, пълен с динозавърски кости и препарирани животни.

— Имам записан час за два — каза тя на мъжа на рецепцията.

— Документ за самоличност, моля.

Джул му показа картата си от „Васар“ и той я пусна да мине.

— Разполагаме с над триста хиляди екземпляра от сто шейсет и шест държави — осведоми я той. — Приятно прекарване!

Колекцията се помещаваше в няколко зали, наподобяващи нещо средно между библиотека и склад. По полиците бяха подредени стъкленици със съхранени във формалдехид животни: змии, гущери, жаби и множество създания, които Джул не можеше да определи точно. Всички имаха грижливо надписани етикети.

Джул знаеше, че Брук я чака, но не й писа да каже, че е пристигнала. Вместо това закрачи бавно покрай рафтовете, като се стараеше да не вдига шум със стъпките си.

Запомняше имената на повечето неща, които разглеждаше. Xenopuslaevis, африканска ноктеста жаба. Crotaluscerastes, гърмяща змия. Crotalusruber, червена диамантена змия. Отбелязваше си наум наименованията на различните отровни змии, саламандри, редки жаби и миниатюрни влечуги, които се срещаха само на някои далечни острови.

Отровните змии бяха набити и сякаш се носеха из мътната течност. Джул докосна с ръка стъклото от другата страна на отровните им усти и долови как я побиват тръпки от страх.

Зави зад един ъгъл и завари Брук седнала на пода между рафтовете, втренчена в едрата жълта жаба на най-долното ниво.

— От цяла вечност те чакам — каза тя.

— Зазяпах се в змиите — обясни Джул. — Толкова са могъщи.

— Не са могъщи. Умрели са — рече Брук. — Навити и затворени в бутилки и никой не ги обича. Леле, колко ли депресиращо ще е, ако след смъртта ти роднините ти те набутат в огромен буркан, пълен с формалдехид?

— В тях има отрова — продължи да говори Джул за змиите. — Някои са в състояние да убият животно, трийсет пъти по-голямо от тях. Не смяташ ли, че би било невероятно усещане да знаеш, че разполагаш с подобно оръжие?

— Толкова са грозни, ще им се не види — каза Брук. — Не си струва. Но все едно. Омръзна ми от влечуги. Да идем за по едно еспресо.

В малкото павилионче със закуски сервираха миниатюрни чашки убийствено горчиво кафе и италиански сладолед. Брук каза на Джул да си поръча с ванилия, след което двете изляха еспресото в купичките със сладоледа.

— Това си има име — заяви Брук, — но не го запомних, като ходихме в Италия. Сервираха ни го в едно малко ресторантче на някакъв площад. Майка ми все се опитваше да ми разкаже историята на площада, а баща ми: „Хайде да си поупражняваме италианския…!“. Но на двете със сестра ми ни беше скучно. Така бяхме през цялото пътуване, едва си държахме очите отворени, само че после — и това ставаше почти всеки път — ни донасяха храната и направо забравяхме къде се намираме. Ходила ли си в Италия? Пастата там е на такова ниво, каквото просто не можеш да проумееш, ако не си я пробвала, заклевам се! Престъпно добра е! — Тя надигна купичката си, изпи последните глътки еспресо и обяви: — Идвал у вас за вечеря.

Още не бяха говорили за Имоджен, затова Джул се съгласи.

Купиха салам, паста и доматен сос. Брук извади една бутилка вино от багажника на колата си. Докато тя се суетеше наоколо, Джул пъхна получената поща в едно чекмедже, обръщайки надписите на пликовете надолу, след което скри и портмонето си.

— Готино местенце! — възкликна Брук, оглеждайки декоративните възглавници и бурканите с красиви лъскави камъчета.

Обходи с поглед шарената покривка, червените кухненски шкафове, статуетките и книгите, които бяха принадлежали на предишния обитател на апартамента. Сетне се разтърси из шкафовете и напълни една тенджера с вода за пастата.

— Трябва ти елха — каза тя. — Момент, да не си еврейка? Не, не си.

— Нищо не съм.

— Всеки е нещо.

— Не.

— Не ставай странна, Джул. Аз например съм от датски произход от страната на майка ми и от ирландско-католически и кубински произход от страната на баща ми. Това не означава, че съм християнка, но предполага, че трябва да се прибирам у дома всеки Бъдни вечер и да се преструвам, че внимавам по време на богослужението. Ти какво си?

— Не празнувам.

Искаше й се Брук да не продължава да настоява за отговор. Нямаше такъв. В личната й митология не съществуваше нещо, което да има пряка връзка с каквото и да било друго, освен с причината, поради която се бе превърнала в супергерой.

— Е, това си е направо срамота — каза Брук и отвори бутилката вино. — Разкажи ми какво прави Ими.

— Дойдохме тук заедно — отговори Джул. — Но само за една седмица. После тя каза, че отива в Париж, сбогувахме се, а по-късно ми писа да ми каже, че Париж е просто мегаполис, също като Ню Йорк, и че е решила вместо това да замине за Мумбай. Или ако не там — в Кайро.

— Знам, че не се е върнала у дома, защото майка й пак ми писа имейл — каза Брук. — Ох, и знам също, че е зарязала Форест. Писа ми, че е посърнал като някое тъжно коте и че се радва, задето се е отървала от него, но не ми даде подробности. Говори ли с теб за чистача?

Това беше разговорът, който Джул искаше да проведе с Брук, но знаеше, че трябва да пипа внимателно.

— Малко. Какво ти разказа на теб?

— Обади ми се на следващия ден, след като си тръгнах от Винярд, и каза, че тя е виновна за всичко и заминава за Пуерто Рико с теб, за да си почине и да се посъвземе — обясни Брук.

— Не сме ходили в Пуерто Рико — констатира Джул. — Дойдохме тук.

— Адски мразя факта, че е толкова потайна — заяви Брук. — Обичам я, но тя обожава да се прави на загадъчна и непредсказуема, нали се сещаш. Толкова е досадно.

Джул се засегна от името на Имоджен.

— Стреми се да остане вярна на себе си, вместо само да угажда на околните — каза.

— Е, според мен далеч нямаше да е толкова лошо да започне да им угажда по малко — възрази Брук. — Може да се каже направо, че е крайно време да се постарае в тази насока.

Брук се приближи до телевизора, сякаш бе приключила разговора с дълбокомисления си извод, който обхващаше изцяло личността на Имоджен Соколов. Прехвърли няколко канала, докато не попадна на стар филм с Бети Дейвис, който тъкмо започваше.

— Хайде да го гледаме — предложи, след което отиде да си налее втора чаша вино и да сервира пастата.

Така и сториха. Филмът беше черно-бял. Всички носеха прекрасни дрехи и се държаха отвратително един с друг. След около час на вратата се чу почукване.

Беше Мади, собственичката на апартамента.

— Налага се да пусна и да спра водата в банята ти няколко пъти — каза тя. — Водопроводчикът е долу. Помоли да му помогна, за да видим защо не е наред напоследък.

— Удобно ли ще е да се върнеш по-късно? — попита Джул.

— Тъкмо е дошъл — каза Мади. — Ще отнеме само минутка. Едва ще ме усетиш.

Джул стрелна Брук, която бе вдигнала краката си на масичката за кафе.

— Влез.

— Благодаря, супер си — каза Мади.

Джул я последва, когато тръгна към банята и се зае ту да развърта, ту да завърта кранчетата на мивката.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза накрая и се насочи към вратата на апартамента. — Отивам да проверя дали и моята мивка работи. Да се надяваме, че няма да е необходимо да се връщам.

— Благодаря — каза Джул.

— Не, аз благодаря, Имоджен. Извинявай, че те обезпокоих.

По дяволите!

По дяволите!

Вратата се затвори след Мади.

Брук изключи телевизора. Държеше телефона си в ръка.

— Какво каза тя току-що?

— Време е да си ходиш — каза Джул. — Пи твърде много. Ще ти викна такси.

 

 

Джул се постара да поддържа небрежен, но непрекъснат разговор, докато Брук не се качи в колата. Веднага щом таксито потегли обаче, телефонът на Ими звънна в джоба й.

Брук Ланън: Ими! Къде си?

БЛ: Джул каза Мумбай? Или Кайро.

БЛ: Вярно ли е?

БЛ: Освен това Вивиан се държа адски гадно с мен и направо не мога да повярвам онова за нея и Айзък. Вярвам го, де, ама… отврат.

БЛ: Чип Луптън ме опипа по гърдите снощи, а днес ми върза тенекия. Е, ВСЕ ЕДНО. Ще ми се и ти да беше тук — само дето тук е толкова зле, че никак нямаше да ти хареса.

БЛ: Освен това Джул е казала на хазяйката си, че се казва Имоджен????!!!!

Най-после Джул отговори.

ИС: Хей! Ето ме.

БЛ: Здрасти!!!!!

ИС: Чип ти е опипал гърдите?

БЛ: Значи така — ако искам да ми отговориш, трябва да спомена гърди, а… Хехе!

БЛ: Е, те наистина са си мн важни.

Джул изчака една минута и отвърна:

ИС: По-спокойно с Джул. Тя ми е най-старата приятелка.

ИС: Наех й апартамент, докато си уреди нещата. Подписах за наема от мое име, затова хазяйката мисли, че това съм аз. Джул няма никакви пари.

БЛ: Не съм много сигурна. Нещо не ми харесва. Хайде де — Джул оставя тая жена да нарича НЕЯ „ИМОДЖЕН“.

ИС: Няма проблем.

БЛ: Не. Може да ти прецака кредитната история, а съм наясно, че ти пука за тея тъпотии. Плюс което е супер странно. „Кражба на самоличността“ нищо ли не ти говори? Тея неща наистина се случват.

БЛ: И къде си все пак? В Мумбай?

Джул не отговори. Нямаше какво да напише, за да предотврати явното решение на Брук да вдигне шум около ситуацията.