Е. Локхарт
Истинска измама (5)

14

Краят на декември 2016 г.

Лондон

Шест седмици по-рано Джул пристигна в Лондон за пръв път. Бе денят след Коледа. Тя взе такси до хотела, в който си беше запазила стая. Британските банкноти бяха твърде големи, за да се поберат в портфейла й както трябва. Таксито бе скъпо, но на нея не й пукаше. Беше осигурена.

Хотелът представляваше стара и аристократична на вид сграда, но интериорът му бе обновен. Един джентълмен, облечен в карирано сако, седеше зад бюрото на рецепцията. Провери резервацията на Джул и лично й показа стаята й. Докато пиколото й носеше куфарите, двамата се заприказваха. На Джул много й допадаше начинът, по който той говореше — сякаш бе излязъл от някой Дикенсов роман.

Тапетите в апартамента бяха с класически шарки в черно и бяло. Тежки завеси с бродерии скриваха прозорците. В банята имаше подово отопление. Кърпите бяха с цвят на сметана — пухкави и на миниатюрни квадратчета. Имаше лавандулов сапун, опакован в кафява хартия.

Джул си поръча пържола от румсървиса. Когато пристигна, я изяде цялата, прокарвайки я с две големи чаши вода. После спа в продължение на осемнайсет часа.

Щом се събуди, се чувстваше окрилена.

Намираше се в нов град, в една напълно непозната държава — родината на „Големите надежди“ и „Панаир на суетата“. Това бе градът на Ими, но щеше да стане и неин — по същия начин, както книгите, които Ими обичаше, се бяха превърнали в част от нея самата.

Джул дръпна завесите. Лондон се простираше под нея. Червени автобуси и черни като бръмбари таксита пълзяха през трафика по тесните улици. Сградите изглеждаха столетни. Тя се замисли за живота там, долу — за различните хора, които караха отляво на шосето, ядяха бисквити, пиеха чай и гледаха телевизия.

Отърсила се беше от вината и скръбта така, сякаш бе свалила стара кожа. Виждаше се като самотен герой, като супергерой от комиксите, спрял за миг да си почине, като шпионин. Беше по-смела от всеки друг в хотела, по-смела от всеки друг в цял Лондон. Много по-смела от обикновените хора.

 

 

По време на онова лято в Мартас Винярд Ими й бе споделила, че има апартамент в Лондон. „Ето ги ключовете. Можем да идем още утре“, бе заявила тя, потупвайки по чантата си с длан.

Но не го бе споменала нито веднъж повече.

Сега Джул се обади на домоуправителя, който отговаряше за апартамента, и му каза, че Ими е пристигнала в града. Дали би могъл да поръча да почистят и проветрят апартамента, ако обича? И да, да донесат малко хранителни продукти и свежи цветя? Естествено, всичко щяло да се уреди.

Когато всичко бе готово, тя превъртя ключа на Ими с лекота в ключалката. Мястото представляваше двустаен апартамент с малка дневна и спалня и се намираше в „Сейнт Джонс Ууд“, в близост до една търговска улица. Разположен бе на последния етаж на една голяма бяла кооперация, а прозорците му гледаха към дърветата долу. В шкафовете имаше меки кърпи и раирани чаршафи. Имаше само вана, но без душ. Хладилникът беше мъничък, а кухнята — гола. Ими бе обзавела апартамента, преди да се научи да готви. Но това нямаше значение.

Джул знаеше, че Имоджен бе посещавала летен курс в Лондон след дипломирането си от гимназията през юли. Пребивавайки тук, бе купила апартамент, насърчена от финансовия си консултант. Покупката била уредена набързо и Ими и приятелите й напазарували антики от пазара на „Портобело Роуд“, както и кърпи и други текстилни изделия от „Хародс“. Ими бе покрила входната врата с моментни снимки от онова лято — някъде петдесетина. На повечето се виждаха тя и групичка момчета и момичета, прегърнати през рамо, застанали пред забележителности като Лондонската кула или Музея на мадам Тюсо.

Джул прибра нещата си в апартамента, а после свали снимките. Хвърли ги в кофата за боклук, взе плика и го занесе в големия контейнер в мазето.

През следващите седмици се снабди с нов лаптоп и метна двата стари в пещта за горене на смет. Ходеше по музеи и вечеряше навън, ядеше пържоли в тихи ресторанти и бургери в шумни кръчми. Държеше се очарователно с обслужващия персонал. Бъбреше с продавачите на книги и им се представяше с името на Ими. Заговаряше туристите — временно присъстващите тук хора — и понякога отиваше с някои от тях да хапнат заедно или да гледат театрално представление. Чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала Ими: добре дошла навсякъде. Посещаваше редовно фитнеса и ядеше само онази храна, която обичаше лично тя. Като се изключи това обаче, водеше живота на Имоджен.

В началото на третата си седмица в Лондон Джул отиде в Музея на мадам Тюсо. Той бе известна атракция, пълна с восъчни статуи на боливудски актьори, членове на кралското семейство и широко ухилени поп групи. Претъпкан беше с шумни, невръстни американчета и изнервените им родители.

Джул тъкмо разглеждаше восъчната статуя на Чарлс Дикенс, който бе настанен с мрачно изражение на някакъв твърд дървен стол, когато някой я заговори:

— Ако бе жив сега — каза Паоло Валарта-Белстоун, — щеше да си обръсне оплешивяващата глава.

— Ако бе жив сега — отвърна Джул, — щеше да пише сценарии за телевизионни предавания.

— Помниш ли ме? — попита той. — Паоло. Запознахме се лятото в Мартас Винярд.

Имаше срамежлива, но широка усмивка. Носеше стари дънки и мека оранжева тениска. Оръфани кецове. В момента обикаляше света с вярната си раница, както добре знаеше Джул.

— Сменила си си прическата — добави той. — Отначало не бях сигурен дали наистина си ти.

Изглеждаше добре. Джул бе забравила колко добре изглеждаше. Бе го целунала веднъж. Гъстата му черна коса се спускаше на кичури пред лицето. Бузите му бяха леко изгорели от слънцето, а устните — малко сухи. Може би беше ходил да кара ски.

— Помня те — каза тя. — Колебаеш се дали да си вземеш карамел, или течен шоколад, прилошава ти от въртележки и обмисляш един ден да станеш лекар. Колкото и да е невероятно, играеш голф, което е скучно; обикаляш света от държава на държава, което е интересно; и следиш разни момичета из музеите, промъквайки се до тях, когато спрат да разгледат някой известен писател, направен от восък.

— Ще кажа просто „благодаря“ въпреки забележката ти за голфа. Радвам се, че ме помниш. Чела ли си нещо негово? — попита Паоло, като посочи към Дикенс. — Аз уж трябваше да го чета в гимназията, ама ме домързя.

— Да.

— Коя е най-хубавата му книга според теб?

— „Големите надежди“.

— За какво се разказва в нея?

Паоло не гледаше восъчните статуи. Гледаше нея, и то изпитателно. Протегна пръсти и ги прокара по ръката й, докато тя му отговаряше. Подобен жест издаваше сериозна увереност — да я докосва така секунди след като й е напомнил кой е изобщо. Обикновено тя не позволяваше на хората да я пипат, но в случая с Паоло нямаше нищо против. Той бе доста деликатен.

— Едно момче, което е сирак, се влюбва в някакво богато момиче — каза му тя. — Името й е Естела и през целия й живот са я учили как да разбива мъжките сърца, като е твърде възможно самата тя изобщо да няма такова. Била отгледана от една луда жена, която била зарязана пред олтара.

— Значи, Естела разбива сърцето на онзи сирак?

— Много пъти. Нарочно. Не умее да прави друго. Да разбива сърца — това е едничката й сила на света.

Двамата се отдалечиха от Дикенс и навлязоха в друга част на музея.

— Сам ли си тук? — попита Джул.

— С един приятел на баща ми. Отседнах у тях за няколко дни. Иска да ме разведе из града, но лесно се уморява и често трябва да поседне. Арти Тачър. Познаваш ли го?

— Не.

— Ишиасът му се е обострил. Отиде да си почине в едно кафене.

— А защо си в Лондон?

— Минах през Испания, Португалия, Франция, Германия, Холандия и накрая — пак Франция. После дойдох тук. Пътувах с един приятел, но той си отиде у дома за Коледа, а на мен не ми се връщаше, така че дойдох на гости на Арти за празниците. А ти?

— Аз имам апартамент тук.

Паоло се наведе по-близо до нея и посочи към един тъмен коридор.

— Ей там, в дъното, се намира Залата на ужасите. Ще дойдеш ли с мен? Имам нужда от някой, който да ме пази.

— От какво?

— От онези безумно страшни восъчни фигури, от това — отвърна Паоло. — Представлява затвор с избягали по-рано на свобода престъпници. Проверих. Пълно е с кървища и черва.

— И на теб ти се ходи там?

— Обожавам кървища и черва. Но не и ако съм сам — каза той и й се усмихна. — Ще дойдеш ли да ме пазиш от злите затворници, Имоджен?

Двамата вече бяха стигнали до вратата на Залата на ужасите.

— Бива — отговори тя. — Ще те пазя.

 

 

В „Станфорд“ не бе имало никакви три гаджета.

Не ги бе имало никъде. Не бе имало дори едно.

Джул не се нуждаеше от момче, не беше сигурна, че харесва момчета, и всъщност дори не беше сигурна, че харесва изобщо когото и да било.

Уговорката й с Паоло бе за осем часа. Изми си зъбите три пъти и се преоблече два пъти. Сложи си парфюм с аромат на жасмин.

Щом го забеляза да чака до въртележката, до която трябваше да се срещнат, без малко щеше да се обърне и да си тръгне. Паоло зяпаше някакъв уличен фокусник. Увил беше шала си плътно, за да се защити от януарския вятър.

Джул си каза, че не бива да се сближава прекалено с никого. Никой не си струваше риска. Щеше да си тръгне веднага и тъкмо понечи да поеме на обратно, когато Паоло я забеляза и се втурна с всички сили като малко момченце. Спря точно преди да се блъсне в нея. Хвана я за китките, завъртя я и възкликна:

— Леле, като на филм е! Можеш ли да повярваш, че сме в Лондон? Всичко, което познаваме, е от другата страна на океана.

И беше прав. Всичко беше от другата страна на океана.

Но тази вечер всичко щеше да бъде наред.

Паоло я заведе да се разходят по крайбрежието на Темза. Уличните музиканти и артисти свиреха на акордеон или пък ходеха по ниско опънати въжета. Двамата се позавъртяха в някаква книжарница за известно време, след което Джул купи захарен памук за себе си и за него. Продължиха да крачат, пъхайки сладки розови облачета в устата си, докато не стигнаха до Уестминстърския мост.

Паоло хвана Джул за ръката и тя не възропта. От време на време той потриваше леко китката й с възглавничката на палеца си, което изпращаше топла вълна нагоре по ръката й. Изненадана бе, че докосването му й действа така успокояващо.

Уестминстърският мост представляваше поредица от каменни арки, построени над реката в сиво-зелен цвят. Светлината от лампите на върха на моста огряваше вълничките, образувайки се по бързата река долу.

— Най-гадното нещо в оная зала на ужасите беше Джак Изкормвача — каза Паоло. — Знаеш ли защо?

— Защо?

— Първо, защото така и не са успели да го заловят. 14 второ, защото има слух, според който се е самоубил, като е скочил от точно този мост.

— Стига, бе!

— Наистина е така. Сигурно е стоял точно тук, преди да го стори. Прочетох го в интернет.

— Пълни глупости — отсъди Джул. — Дори не се знае кой всъщност е бил той.

— Права си — потвърди той. — Глупости са.

И тогава, под светлината на уличната лампа, той я целуна. Приличаше на сцена от някой филм. Камъните бяха навлажнени от мъглата и лъщяха леко. Вятърът развяваше палтата им. Джул потрепери в нощния въздух и Паоло положи топлата си длан на тила й.

Целуваше се така, сякаш не би могъл да си представи дори да пожелае да бъде където и да било другаде, защото беше толкова хубаво, хм, не беше ли наистина приятно? Като че знаеше, че тя не позволява на хората да я докосват, но знаеше и че ще позволи на него да я докосне, даваше си сметка, че е най-големият щастливец на света. Джул се усещаше така, сякаш реката под нея течеше във вените й.

Искаше да бъде себе си, когато е с него.

Питаше се дали наистина е себе си. Дали можеше да продължи да бъде себе си.

И дали някой би могъл да обикне онази, която всъщност беше.

Двамата се отдръпнаха един от друг и повървяха около минута в мълчание. Четири пияни млади жени се зададоха насреща им, олюлявайки се несигурно на високите си токчета.

— Не мога да повярвам, че ни накараха да си тръгнем — оплака се едната, като заваляше думите.

— А би трябвало направо да ни се молят да ходим в бара им, гадняри такива — обади се друга.

Говореха с йоркширски акцент.

— Ооо, този е сладък — възкликна първата, забелязвайки Паоло от около три-четири метра разстояние.

— Мислиш ли, че би пийнал по едно с нас?

— Ха! Много си смела.

— Кой знае. Да го питаме.

Една от жените се провикна:

— Ако искате да си изкарате хубаво тази вечер, добри ми господине, чувствайте се поканен да дойдете с нас.

Паоло се изчерви.

— Какво?

— Идваш ли? — повтори жената. — Само ти.

Паоло поклати глава. Групичката се отдалечи с кикот и двамата ги проследиха с поглед, докато не прекосиха моста. Сетне Паоло пак хвана Джул за ръката.

Настроението обаче не беше същото. Вече не знаеха какво да си кажат.

Накрая Паоло попита:

— Познаваше ли Брук Ланън?

Какво?

Брук — приятелката на Имоджен… Какво общо имаше Паоло с нея?

Джул отговори с нехаен глас:

— Да, от „Васар“. Защо?

— Брук… Тя почина преди около седмица — каза Паоло, забил очи в земята.

— Какво? О, не.

— Не ми се щеше да ти го съобщавам аз. Чак сега се усетих, че сигурно я познаваш — поясни той. — И просто ми изскочи.

— А ти откъде познаваш Брук?

— Всъщност не я познавам особено добре. Беше приятелка на сестра ми от летния лагер.

— Какво се е случило? — попита Джул.

Отчаяно искаше да чуе отговора, но се насили да успокои гласа си.

— Било е злополука. Отишла е в Националния парк, намиращ се на север от Сан Франциско. Първоначално трябвало да посети някакви приятели, които учели в университета в града, но те били заети, или нещо такова, и тя отишла на поход. Било през деня, но късно и вече се стъмвало. Била сама. И просто… паднала от пътеката. Докато минавала над един пролом.

— Паднала е?

— Смятат, че сигурно е била пияна. Ударила си е главата и не са я открили до сутринта. Хората, искам да кажа. Но животните — да. Тялото е било в доста окаяно състояние.

Джул потрепери. Спомни си Брук и гръмогласния й демонстративен смях. Брук, която пиеше прекалено много. Брук с нейното мръсно чувство за хумор, пригладена руса коса и стройно тяло. Волевия, капризен начин, по който виреше брадичка. Глупавата, дребнава, жестока Брук.

— Откъде знаят какво е станало?

— Преметнала се е през парапета. Може би се е опитвала да се покатери, за да види нещо. Открили колата й на паркинга с празна бутилка от водка вътре.

— Самоубийство?

— Не, не. Просто злополука. Днес го даваха по новините като предупреждение за другите… или нещо такова. Да не ходиш на походи сам. Да не пиеш водка, а после да минаваш над стръмни урви. Семейството й се притеснило, когато не се върнала у дома за Бъдни вечер, но от полицията предположили, че умишлено се е покрила някъде.

Джул се почувства някак странно охладняла. Не се беше сещала за Брук, откакто бе пристигнала в Лондон. Имала бе възможност да провери в интернет какво се случва около нея, но не го беше направила. Беше я изключила от живота си напълно.

— Сигурен ли си, че е било нещастно стечение на обстоятелствата?

— Много нещастно — отвърна Паоло. — Толкова съжалявам.

Двамата повървяха известно време в неловко мълчание.

Паоло придърпа шапката си по-ниско над ушите.

Минута по-късно Джул протегна ръка и взе дланта му в своята. Искаше да го докосне. Да го признае и да дръзне да го стори й се струваше проява на по-голяма храброст от всяка битка, която някога бе водила.

— Нека не мислим за това — каза. — Нека да останем от другата страна на океана и да помним, че сме извадили късмет.

Позволи му да я изпрати до дома и той я целуна отново, когато стигнаха пред входа. Сетне се сгушиха на стъпалата отпред, за да се топлят, докато снежинките весело прехвърчаха из въздуха.

 

 

Рано на следващия ден Паоло се появи в апартамента, понесъл платнена торба. Джул беше с дълго долнище на пижама и потник, когато той позвъни на вратата. Накара го да изчака в коридора, докато се облече.

— Помолих приятеля ми да използвам къщата му в Дорсет за малко — каза той, следвайки я в кухнята. — И наех кола. Всичко останало, от което бихме могли да се нуждаем през уикенда, е в тази торба.

Джул надникна вътре, когато той я протегна към нея: четири десертни блокчета, желирани бонбони, царевичен снакс, две бутилки газирана вода и пакет чипс със сол и оцет.

— Не си си взел никакви дрехи. Или дори четка за зъби.

— Те са за аматьори.

Тя се засмя.

— Отврат.

— Добре де, раницата ми е в колата. Но това са важните неща — обясни Паоло. — По пътя може да разгледаме Стоунхендж. Виждала ли си го?

— Не.

Тя наистина бе особено любопитна да зърне Стоунхендж — чела беше за него в романа на Томас Харди, който си бе купила от една книжарница в Сан Франциско, но всъщност искаше да види всичко. Така се чувстваше. Всичко в Лондон, което още не бе виждала, всичко в Англия, всичко на тази огромна планета; и да се усети свободна, силна, сякаш може да има всичко, което си пожелае. Да види със собствените си очи и да разбере целия свят.

— Древните загадки винаги са интересно нещо — каза Паоло. — А когато стигнем до къщата, може да ходим на походи и да наблюдаваме как овцете пасат по полянките. Или да ги снимаме. Може би и да ги галим. Каквото там вършат хората в провинцията.

— Каниш ли ме?

— Да! Има отделни спални. Всичко е на наше разположение.

Той се настани на ръба на кухненския й стол, като че не бе сигурен дали е добре дошъл. Сякаш се безпокоеше, че може да е прекалил.

— Нервен си — отбеляза тя, за да си спечели време.

Искаше да се съгласи. Знаеше, че не бива.

— Да, много съм нервен.

— Защо?

Паоло се замисли за миг.

— Залогът вече е по-голям. За мен има значение какво ще отговориш.

Той се изправи бавно и я целуна по шията. Тя се приближи към него и долови, че той трепери леко. Целуна го по меката част на ухото, а после по устните, застанала на пръсти в кухнята.

— Това „да“ ли означава? — прошепна той.

Джул знаеше, че не бива да отива.

Тази беше най-лошата възможна идея. Бе изоставила надеждата за подобни неща много отдавна. Любовта беше онова, от което трябваше да се откажеш, когато се превърнеш в… това, което представляваше тя сега. Необикновена. Опасна. Бе поела рискове и се бе преобразила в нов човек.

А сега това момче стоеше в кухнята й и трепереше, докато я целуваше, и стискаше в ръка чанта с детински закуски и газирана вода. И редеше някакви нелепици за овце.

Джул прекоси помещението и изми ръцете си на мивката. Усещаше се, все едно вселената й предлагаше нещо красиво и специално. И вероятно нямаше да й направи второ такова предложение.

Паоло се приближи към нея и положи длан на рамото й много, много внимателно, сякаш молеше за разрешение; сякаш изпитваше страхопочитание пред идеята, че му е позволено да я докосва.

И тогава Джул се обърна и му каза, че е съгласна.

 

 

Стоунхендж бе затворен.

И валеше.

Човек не можеше да разгледа самите камъни, ако не си бе купил билет предварително. Джул и Паоло не смогнаха дори да ги мернат от центъра за посетители.

— Обещах ти древни мистерии, а получи само един паркинг — каза Паоло, наполовина тъжно и наполовина шеговито, щом се върнаха в колата. — Трябваше да проверя предварително.

— Няма нищо.

— Не мога да се оправям в интернет.

— О, не се безпокой. И без това очаквам овцете с по-голямо нетърпение.

Той се усмихна.

— Нима?

— Разбира се. Овцете можеш ли да ми ги гарантираш?

— Сериозно ли говориш? Защото не смятам, че наистина мога да го направя, а не искам да те разочаровам пак.

— Не. Овцете не ме вълнуват ни най-малко.

Паоло поклати глава.

— Трябваше да се досетя. Овцете не са Стоунхендж. Ще се наложи да се примирим с този факт. И най-разкошната овца на света не би могла да бъде Стоунхендж.

— Да отворим желираните бонбони — каза тя, за да го ободри.

— Идеално! — възкликна Паоло. — Идеален план.

 

 

Къщата изобщо не беше къща. Беше имение. Огромна постройка от деветнайсети век, около която имаше градини и голяма порта на входа й. Паоло разполагаше с кода за отключването й. Набра го и подкара колата нагоре по виещата се алея.

Стените бяха тухлени и покрити с увивен бръшлян. От едната страна имаше хълмче, върху което бе посадена градина с розови храсти, придружена от каменни пейки. В дъното се забелязваше малко поточе, а до него — беседка.

Паоло затършува из джобовете си.

— Ключовете трябва да са някъде тук.

Вече валеше като из ведро. Двамата стояха на прага, стиснали чантите си.

— По дяволите, къде са? — изруга той, потупвайки якето си, панталона, после пак якето. — Ключове, ключове.

Погледна в платнената чанта. Погледна в раницата си. Изтича и провери и в колата.

Седна пред входната врата, прикрит от дъжда, и извади всичко от джобовете си. След това — всичко от платнената торба. И всичко от раницата.

— Не си взел ключовете — каза Джул.

— Не съм взел ключовете.

Беше лъжец, мошеник. Всъщност изобщо не беше Паоло Валарта-Белстоун. Видяла ли бе тя някакви доказателства за това? Никакъв документ за самоличност, никакви снимки в интернет. Известно й беше само онова, което й бе разказал, държанието му и нещата, които знаеше за семейството на Имоджен.

— Тези хора наистина ли са ти приятели? — попита тя уж небрежно.

— Това е билата на семейството на приятеля ми Найджъл. Дойдох му на гости тук едно лято, никой не я използва в момента и… Забеляза, че знаех кода за портата, нали?

— Не се съмнявам в теб — излъга го тя.

— Може да заобиколим отзад и да проверим дали вратата на кухнята не е отворена. Пред нея има зеленчукова градинка, останала от… от времето, когато там е имало обичай да се садят зеленчукови градини — каза Паоло. — Точният термин май беше „адски отдавна“.

Двамата покриха глави с якетата си и се втурнаха през дъжда, смеейки се и джапайки през локвите.

Паоло опита бравата на кухненската врата. Заключена беше. Той започна да обикаля наоколо в търсене на резервен ключ под камъните, а Джул се сви под чадъра.

После извади телефона си и написа името му в търсачката за изображения.

Въздъхна от облекчение. Определено беше Паоло Валарта-Белстоун. Имаше негови снимки от благотворителни вечери — стоеше до родителите си и не носеше вратовръзка, макар че явно беше на събитие, на каквото от мъжете се очакваше да го направят. Снимки, на които се виждаше с няколко други момчета на футболното игрище. Снимка от завършването на гимназията, на която грееше усмивка, пълна с брекети, вкупом с лоша прическа — качена бе от една от бабите му, която беше публикувала неща в интернет точно три пъти.

Джул наистина се радваше, че е Паоло, а не някой измамник. Харесваше й колко свестен човек е, а и беше по-добре, че е искрен, защото така можеше да повярва в него. Ала имаше толкова много неща, които тя никога нямаше да разбере. Толкова голяма част от историята му, която той никога нямаше да може да й разкаже.

Паоло се отказа да търси ключа. Косата му бе подгънала.

— По прозорците има аларми — каза. — Мисля, че положението е безнадеждно.

— Какво да правим?

— Най-добре да идем в беседката и да се поцелуваме известно време — предложи той.

 

 

Дъждът не отслабваше.

Двамата поеха обратно към Лондон, както си бяха с мокрите дрехи, и спряха в една кръчма по пътя, за да хапнат нещо пържено.

Паоло паркира колата до сградата, в която се намираше апартаментът на Джул. Не я целуна, но протегна ръка и хвана нейната.

— Харесвам те — каза той. — Помислих си… Май вече го показах ясно? Но си помислих, че е хубаво да го изрека.

Джул също го харесваше. Харесваше себе си, когато беше с него.

Но не беше себе си с него. Не знаеше какво или даже кого всъщност харесва Паоло.

Може да беше Ими. Може да беше Джул.

Не бе сигурна къде постави разделителната линия между двете. Джул ухаеше на жасмин като Имоджен, говореше като Имоджен, обичаше книгите, които Имоджен обичаше. Тези неща бяха верни. Джул бе сирак като Ими, постигнала бе всичко в живота си сама, имаше загадъчно минало. Чувстваше, че у Имоджен се съдържаше толкова много от Джул, а в Джул — от Имоджен.

Ала Паоло смяташе, че Пати и Гил са нейни родители. Мислеше, че е посещавала същия университет като горката мъртва Брук Ланън. Вярваше, че е еврейка, че е богата и притежава апартамент в Лондон. Тези лъжи бяха част от онова, което той харесваше. Невъзможно беше да му каже истината, а дори и да го направеше, той щеше да я намрази заради лъжата.

— Не мога да излизам с теб — каза тя.

— Какво?

— Не мога да излизам с теб. Така. Изобщо.

— Защо не?

— Просто не мога.

— Имаш си някой друг ли? Вече излизаш с някой друг? Може да си взема номерче или да се наредя на опашката, или каквото там.

— Не. Да. Не.

— Кое от двете? Мога ли да променя мнението ти?

— Не съм свободна.

Можеше да му каже, че си има друг, но не желаеше да го лъже повече.

— Защо?

Тя отвори вратата на колата.

— Нямам сърце.

— Почакай.

— Не.

— Моля те, почакай.

— Трябва да вървя.

— Зле ли си прекара? Като изключим дъжда, Стоунхендж, Заключената къща и липсата на овце? Като изключим факта, че днешният ден беше една безкрайна поредица от катастрофи?!

Джул искаше да остане в колата. Да докосне устните му с връхчетата на пръстите си, да се отпусне, да се превърне в Ими и да позволи на лъжите да се струпат една върху друга.

Но не беше възможно.

— Остави ме на мира, по дяволите! — сопна му се тя.

После отвори вратата на колата и излезе под проливния дъжд.

 

 

Минаха няколко седмици. Джул продължаваше да поддържа веждите си тънко оформени. Купуваше все повече и повече дрехи, прекрасни модели на солени цени. Накупи готварски книги за кухнята на апартамента, макар че никога не ги използваше. Ходеше на балет, опера, театър. Разгледа всички забележителности — историческите паметници, музеите, известните сгради. Купуваше антики от „Портобело Роуд“.

Късно една вечер в апартамента се появи Форест. А се предполагаше, че е в Америка…

Джул надзърна през шпионката и потисна паниката си. Прииска й се да отвори прозореца и да се покатери по улука до покрива, да скочи на съседната сграда — направо казано, прииска й се просто да не беше вкъщи. Щеше й се да промени формата на веждите си, прическата си, грима си и…

Той звънна втори път. Джул реши да си свали пръстените и да облече анцуг и тениска вместо дългата лятна рокля, която носеше. Застана пред вратата и си напомни, че от край време бе наясно с вероятността Форест да изникне отново. Все пак апартаментът беше на Ими. Тя вече бе измислила план. Можеше да се справи с него. Отключи вратата.

— Форест. Каква прекрасна изненада!

— Джул.

— Изглеждаш уморен. Добре ли си? Влизай.

Форест носеше малък сак. Тя го взе от ръцете му и го вкара в апартамента.

— Току-що пристигам от летището — каза той, като потри челюст и присви очи зад очилата си.

— Такси ли взе дотук от „Хийтроу“?

— Да — отвърна той и я изгледа студено. — А ти защо си тук? В апартамента на Имоджен?

— Ще остана наоколо за малко. Тя ми даде ключовете си.

— Къде е тя? Искам да я видя.

— Снощи не се прибра. Как откри апартамента?

— Госпожа Соколов ми продиктува адреса — отвърна Форест и неловко сведе очи към пода. — Полетът беше дълъг. Може ли една чаша вода?

Джул го поведе към кухнята. Сипа му вода от мивката, без да му предлага лед. В купата на кухненския плот имаше лимони, защото тя си представяше, че така трябва да изглежда един апартамент, но в шкафовете и в хладилника нямаше нищо от нещата, които Имоджен би купила. Джул ядеше солети и подсладено фъстъчено масло, салам и шоколад. Надяваше се Форест да не поиска нещо за ядене.

— Та къде е Ими? — поинтересува се той.

— Нали ти казах, не е тук.

— Но, Джул…

Той я стисна над лакътя и тя изпита моментен страх — страх от тежката му ръка, впита в плата на тениската й, колкото и да бе слаб и хилав.

— Къде е, ако не тук? — изрече той много бавно.

Джул ненавиждаше усещането за тялото му, долепено така близо до нейното.

— Не смей да ме докосваш повече — каза му. — Никога повече. Разбра ли?

Той пусна ръката й и влезе в дневната, където се изтегна неканен на дивана.

— Мисля, че знаеш къде е. Това е.

— Сигурно е отишла в Париж за уикенда. Дотам се стига много бързо по тунела под Ла Манш.

— Париж ли?

— Предполагам.

— Да не ти е поръчала да не ми казваш къде отива?

— Не. Дори не знаехме, че ще дойдеш.

Форест се отпусна обратно на дивана.

— Трябва да я видя. Писах й съобщение, но май ме е блокирала.

— Тук използва друг телефон, с различен номер.

— Не отговаря и на имейлите ми. Затова дойдох чак дотук. Надявах се да можем да поприказваме.

Джул приготви чай и за двамата, докато Форест звънеше от хотел на хотел. Наложи му се да пробва късмета си поне в дванайсет, преди да успее да си намери стая за няколко нощувки.

Достатъчно арогантен беше да си въобрази, че Имоджен ще го покани да отседне в апартамента.