Томас Харди
Две сини очи (7)

V

… в обятията скрити на скупчени

дървета…^[1]

Беше време за закуска.

Откъм трапезарията в дома на викария, където огънят в камината излъчваше топла светлина, времето и гледката навън, изглежда, завинаги щяха да си останат в монотонния полумрак на сивото. Дългоклонестите дървета и хвойновите храсти, кедрите и боровете в техните разновидности бяха сивкавочерни, онези с широките листа заедно с тревните площи бяха сивкавозелени, а вечните хълмове и кулата зад тях — сивкаво кафеникави; небето, похлупило всичко това, сивееше меланхолично.

Въпреки този мрачен художествен ефект сутринта не беше от онези, които понижават настроението. Дори действаше ободряващо. Вероятно защото не валеше, нито се очакваше да падне дъжд през следващите дни.

Елфрайд се беше извърнала от масата към камината и разсеяно размахваше ветрило пред лицето си, когато чу, че се отваря малката портичка отвън.

— А, ето го пощальона — каза тя, като видя един мъж, който с провлачена стъпка и трескави движения мина през храстите и излезе на моравата. Тя изчезна и го пресрещна отвън, а след това влезе, скрила ръце зад гърба си.

— Колко са? Три за папа, едно за мистър Смит, нито едно за мис Суонкорт. Я виж, папа, едното за теб е — от кого мислиш? — лорд Лаксилиан. И в него има нещо твърдо — нещо издуто. Напипвам го през плика, но не се сещам какво е…

— За какво ли пише Лаксилиан — зачуди се мистър Суонкорт още преди тя да е свършила. Подаде на Стивън неговото писмо, взе своето и възприе по-високомерно изражение от подобаващото на беден джентълмен, който се готви да чете писмо от равен нему човек.

Стивън прочете своето послание със съвършено различно изражение от това на викария.

Пърси Плейс, четвъртък вечер

Здравей, Смит — старият X. направо е побеснял; че се бавиш толкова много с отците на църквата. Кълне се, че от тебе има повече вреда, отколкото полза. Нареди да ти пиша и да ти кажа да не се бавиш повече под никакъв предлог — ако бил той, щял да свърши всичко само за три часа. Казах му, че още си новак без опит, защото той, изглежда, забравя, но това не промени нещата. Между нас да си остане обаче, ако бях на твое място, нямаше да се тревожа за ден или два, щом не ми се ще да се връщам. Щях да си изкарам седмицата и да се забавлявам. Няма значение дали ще се появиш тук в събота, или ще се скатаваш до понеделник сутринта. Твой верен,

Симпкинс Дженкинс

— Боже мой, колко неприятно! — рече Стивън по-скоро en lʼair, на себе си, объркан, както се обърква подчиненият, когато по случайност е оставил впечатлението, че се е издигнал високо в йерархията, но бива свален грубо на мястото си.

— Кое е неприятно? — попита мис Суонкорт.

Смит вече бе възвърнал самообладанието си, а с него и професионалната си гордост на опитен архитект.

— За съжаление, важни дела изискват незабавното ми присъствие в Лондон — обясни той.

— Какво? Веднага ли трябва да тръгнете? — попита мистър Суонкорт, надничайки в писмото му. — Важни дела? Може ли млад човек като вас да има важни дела!

— Истината е — започна Стивън, изчервявайки се, доста засрамен, че се е опитал, макар и толкова безобидно, да си припише значимост, каквато нямаше, — истината е, че мистър Хюби настоява веднага да се върна и аз трябва да се подчиня.

— Разбирам, разбирам. Искате да мажете, че така е разумно да постъпите. Разбирам повече, отколкото си мислите. Ще му ставате съдружник. Предвидих това веднага след като прочетох писмото му онзи ден и ми стана ясно какво е отношението му към вас. Той има високо мнение за вас, мистър Смит, иначе нямаше да настоява толкова да се върнете.

Подобни изказвания не можеха да не доставят удоволствие на Стивън; да очаква, че ще стане съдружник на един от най-големите практикуващи архитекти в Лондон, беше приятно, колкото и несъстоятелно да му се струваше. Разбра, че каквото и да си мисли мистър Хюби, мистър Суонкорт със сигурност запазваше хубавото си мнение за него, щом го занимаваше една идея, която има толкова малко основание, че всъщност е съвсем неоснователна. И тогава — необяснимо — лицето му притъмня, засенчено от облак тъга, която, като си помисли човек, едва ли се дължеше на твърде малката вероятност да стане някакво чудо.

Елфрайд остана поразена от този израз на лицето му; дори мистър Суонкорт го забеляза.

— Е, това не е толкова важно сега — каза бодро той. — Трябва да дойдете пак, когато пожелаете, не по работа. Елате на гости — да се видим, нали разбирате, когато сте във ваканция — всички вие, градските хора, имате ваканция като учениците. Кога са тези ваканции?

— Мисля, че през август.

— Много добре, елате през август и тогава няма да има защо да бързате толкова. Винаги се радвам да поговоря с някой свестен човек, и то в тази затънтена ultima Thule, най-далечна земя. Но впрочем трябва да ви кажа нещо — нали няма да си тръгнете днес?

— Не, не е нужно — поколеба се Стивън. — Не съм длъжен да се върна преди понеделник сутринта.

— Много добре тогава, ето как стигаме до моето предложение. Това е писмо от лорд Лаксилиан. Нали ме чухте, когато казах, че той е господарят земевладелец на тази област, патрон на църквата.

— Аз… знам за него.

— Сега е в Лондон. Навярно е там по работа за ден-два и лейди Лаксилиан е с него. Моли ме да отида в дома му и да потърся един документ, който е забравил да вземе, сред личните му записки.

— Какво изпраща в писмото? — попита Елфрайд.

— Ключ от личното му бюро, където са документите му. И друг път съм правил такива неща за него. Та предложението ми е да използваме следобеда за това — ние тримата. Да отидем на разходка до Тарган Бей и да се върнем у дома покрай Ендълстоу Хаус; и докато аз прехвърлям документите, вие може да се разходите из стаите, където си поискате. Къщата е на мое разположение по всяко време, нали разбирате. Макар че отвън не представлява нищо повече от множество фронтони, вътре има разкошен салон, стълбище и галерия с няколко хубави картини.

— Да, има — потвърди Стивън.

— Значи сте били там, така ли?

— Видях къщата, когато пътувах насам — обясни припряно той.

— О, да, но аз имах предвид как изглежда отвътре. И църквата — „Сейнт Ивалс“ — е много по-стара от нашата „Сейнт Агнес“ тук. Аз служа ту в едната, ту в другата, нали разбирате. Всъщност би трябвало да имам помощник; да изминаваш три километра, за да прекосиш този парк в дъждовна сутрин, не си е работа. Ако организмът ми не беше толкова издръжлив, колкото е, слава богу — тук мистър Суонкорт сведе поглед към предната част на тялото си, сякаш организмът му се виждаше там, — щях да кашлям и да се дера през цялата година. А когато семейството замине, остават само трима прислужници, заради които идвам. Значи, разбрахме се. Елфрайд, ти искаш ли да дойдеш?

Елфрайд даде съгласието си и малката компания, събрала се на закуска, се раздели. Стивън отиде да направи няколко последни измервания на църквата, а викарият го последва до вратата със загадъчно любопитство, изписано на лицето му.

— Надявам се, не възразявате, че минахме без семейна молитва тази сутрин? — пошепна той.

— Съвсем не — отвърна Стивън.

— Честно казано — продължи мистър Суонкорт все така шепнешком, — за нас това не е нещо задължително, но когато имаме гости, категорично смятам, че е редно да кажем молитва, и винаги го правим. По този въпрос съм непреклонен. Но, Смит, има нещо във вашето лице, което ме кара да се чувствам спокоен; с две думи, главата ви не е пълна с глупости. Ах, сещам се за една прекрасна история, която са ми разказвали, когато бях млад и буен — каква история само! Но… — викарият поклати глава, забранявайки си сам да говори, и мрачно се изсмя.

— Хубава история ли беше? — попита младият Смит с усмивка.

— О, да, но е много лоша, много лоша! За нищо на света не мога да ви я кажа!

Докато прекосяваше моравата и се отдалечаваше, Стивън чуваше как викарият тихичко се смее, припомняйки си историята.

 

 

Тръгнаха в три часа. Сивата сутрин се бе превърнала в ярък следобед с бледа всепроникваща слънчева светлина, без да се вижда самото слънце. Конят се движеше в лек тръс, колелата бяха безшумни, конските копита чаткаха, почти звънтяха по твърдия бял път, който следваше хълма със съвършено равно било — сякаш накрая щеше да бъде погълнат от бялото на небето.

Посетиха, както му е редът, Тарган Бей, до който се стигаше сравнително лесно. След това поеха по безброй междуселски пътеки, нито една от които нямаше прави или поне равни двайсетина метра, към владението на лорд Лаксилиан. Една жена с двойна брадичка и къс врат като на кралица Ан от Дал^[2] отвори портата на къщата на пазача; едно момченце стоеше зад нея.

— Ще му дам нещо на този малък приятел — каза Елфрайд, като извади портмонето си и припряно го отвори. Отвътре куп листчета хартия полетяха като ято бели птици във въздуха и се понесоха във всички посоки.

— Ама че работа! — засмя се лекичко Стивън.

— Какво, по дяволите, е това? — извика мистър Суонкорт. — Нали не са накъсани банкноти, Елфрайд?

Елфрайд изглеждаше ядосана и виновна.

— Това са си мои неща, папа — каза неуверено тя и в този момент Стивън скочи и с помощта на момченцето на пазача запълзя около колелата и копитата на коня, докато събере всички хартийки. Подаде й ги и се качи на мястото си.

— Сигурно се чудите какви са тези хартийки — продължи тя, докато се придвижваха бързо по алеята с чинари. — И е по-добре да ви кажа. Това са бележки за рицарския роман, който пиша.

При това признание се изчерви, колкото и да се опитваше да не го допусне.

— Любовна история ли искате да кажете? — попита Стивън. Мистър Суонкорт слушаше с половин ухо и долавяше от време на време по някоя дума.

— Да. Кралският двор в замъка Келиън, любовна история от петнайсети век. Знам, че на това му е минала модата, но ми е приятно да го правя.

— Любовна история в портмоне! Ако някой разбойник се кани да ви ограби, много ще му хареса.

— Ами аз така си нося ръкописа. Истинската причина е, че обикновено пиша на листчета хартия, когато яздя, и за удобство ги държа в портмонето.

— Какво ще правите с вашата любовна история, след като я напишете? — попита Стивън.

— Не знам — отговори тя и обърна глава да види гледката, която се разкриваше.

По това време вече бяха навлезли в района на Ендълстоу Хаус. Минаха между две много стари колони от сиво-кафяв камък под ниска и широка готическа арка и се озоваха в просторен вътрешен двор, ограден от три страни със стени. Основните части от съществуващата сграда бяха от времето на Хенри VIII, но колоритното и закътано място е било издигнато много по-рано. Разрешение за mansum infra manerium suum, да построи бойници на покрива на своята къща, е дадено от Едуард II на „Хюго Лаксилиан, кавалер“; но макар че на места се виждаха неясните очертания на рова и насипа, от първоначалната сграда нямаше и следа.

Прозорците от всички страни бяха високи, с вертикални колони, разделящи крилата; очертанията на покрива бяха начупени от капандурите по същия начин. Връхните точки на тези капандури заедно с фронтоните бяха увенчани от гротескни хералдически фигури — изправени на задни лапи, с вдигнат преден крак, легнали с вдигната глава. Осмоъгълни и усукани комини се извисяваха към небето, но някои тополи и чинари в дъното бяха по-високи от тях и затова залюлените им върхове се виждаха над хълма и парапета. В ъглите на вътрешния двор многоъгълните еркерни прозорци, целите в подпорни колони и стъкла, нарушаваха квадратната форма на това затворено пространство; и един силно издаден еркер, излязъл от серия фантастични корнизи, висеше над арката на главния вход на сградата.

Както мистър Суонкорт беше казал, къщата бе на негово разположение в отсъствието на собственика й. След като обяви каква е задачата му, и тримата влязоха в библиотеката и всеки поотделно остана сам. Мистър Суонкорт се зарови да преглежда купчината документи, описани от неговия кореспондент. Стивън и Елфрайд нямаше какво да правят, освен да обикалят наоколо, докато баща й си свърши работата.

Елфрайд влезе в галерията и Стивън я последва, сякаш без да си дава сметка какво прави. Галерията представляваше дълъг мрачен апартамент, а в него бяха направени подобрения в стил, станал моден век по-късно от времето, когато са били оформени стените на къщата. Пиластри, пример за ренесансово майсторство, поддържаха един корниз, от който се разстилаше извит таван с ламперия с тромавите за онзи период извивки и чупки. Старите готически ромбове все още стояха в горната част на големия прозорец в дъното, макар че на други места бяха отстъпили на по-модерни методи на остъкляване.

Стивън беше в единия край на галерията, обърнал поглед към Елфрайд, която стоеше по средата и започваше да се чувства потисната в компанията на Лаксилиан с онзи мъртвешки цвят на лицето, постигнат от Холбайн, Кнелер и Лейли^[3], сякаш вперил очи в нея и през нея, изпаднал в нравоучително настроение. Тишината, която почти ги беше зашеметила, бе нарушена от внезапно отваряне на врата в другия край. Оттам стремглаво се спуснаха две момиченца, леко, но топло облечени. Очите им искряха, косите им се развяваха, червените им уста се смееха с неподправена радост.

— О, мис Суонкорт, скъпа Елфи! Ние те чухме. Ще останеш ли тук? Ти си нашата по-малка майка, нали така, нашата голяма майка отиде в Лондон — каза едното.

— Нека да те прегърна — замоли другото, което приличаше на умалено подобие на първото.

Розовите им бузи и руси коси мигновено изчезнаха в гънките на роклята на Елфрайд; тя се наведе и прегърна нежно и двете.

— Колко странно — рече усмихнато Елфрайд, като се обърна към Стивън. — Напоследък са си наумили да ме наричат „по-малка майка“, защото много ги обичам, а роклята, с която бях онзи ден, прилича на една от роклите на лейди Лаксилиан.

Тези две млади същества бяха почитаемата Мери и почитаемата Кейт — все още недостатъчно големи да понесат тежестта на такива сериозни титли. Единствени деца на лорд и лейди Лаксилиан, те, както се оказа, бяха оставени у дома на грижите на бавачка и гувернантка, докато родителите им отсъстват. Лорд Лаксилиан беше безумно привързан към децата и доста безразличен към съпругата си, откакто тя даваше да се разбере, че не е склонна да му достави удоволствие, като го дари със син.

Всички деца хукваха спонтанно след Елфрайд, защото виждаха в нея не възрастен човек, а необикновено хубав голям представител на собственото си племе. Вече беше станало практика всеки път, когато ги види — вътре или вън, през седмицата или в неделя, — да притисне няколко от тях към лицето и гърдите си в продължение на четвърт минута и така да се вживее във веселата игра, съпроводена от порой възклицания и ласки, в която неопитните момичета понякога се самозабравяха.

Изпълнените с лошо предчувствие погледи на малките се извърнаха към вратата, през която влезе една домашна прислужница да сложи край на сладката свобода на почитаемите Мери и Кейт.

— Ако можеше само да живеете тук, мис Суонкорт — изчурулика едната като тъжна червенушка. — Мама не може да си играе с нас толкова хубаво, колкото вие. Мисля, че когато е била малка, изобщо не се е научила да играе. Кога да дойдем да ви видим?

— Когато пожелаете, милички, по всяко време.

— И да спим цялата нощ във вашата къща? Аз това искам да кажа. Не искам да виждам хора с шапки и бонета, които стоят прави или обикалят.

— Веднага щом мама разреши, ще дойдете и ще останете колкото желаете. Довиждане!

Затворничките бяха отведени и Елфрайд отново прехвърли вниманието си към своя гост, когото беше оставила в дъното на галерията. Тя се огледа, но не го забеляза никъде. Отиде в библиотеката, като си помисли, че той може да се е върнал при баща й. Но мистър Суонкорт, застанал пред две бодро горящи свещи, все още беше сам, зает да развързва пакети с писма и документи и после пак да ги връзва.

Тъй като Елфрайд не беше в достатъчно близки отношения с обекта на своя интерес, за да има оправдание като същинска млада дама да предприеме активно издирване, към каквото я тласкаше младежката импулсивност, и тъй като, освен всичко друго, се бе появила нова причина, свързана с тези божествено изписани устни, не й харесваше, че той се отдалечава от нея. Затова тръгна безцелно към дъбовата стълба, начумерена, оглеждайки се с надежда да съзре момчешката му фигура.

Макар че в стаите все още имаше дневна светлина, коридорите бяха потънали в сянка — студени, тъжни и безмълвни; и само ако човек гледа право напред към светли петна, би могъл да разпознае нещо или някого вътре. Едно такова петно се получаваше от остъклена в горната си част странична врата. Елфрайд я отвори и се озова пред втора, вътрешна морава, отделена от главната с алея с храсти.

Една картина й се стори смущаваща. Под прав ъгъл на крилото, от което беше дошла, и на няколко метра от вратата се подаваше друго крило на къщата, по-ниско и по-незабележително от архитектурна гледна точка. На стената на това крило, точно срещу нея, имаше голям широк прозорец със спуснати транспаранти, осветен от стаята.

На транспаранта се очертаваше сянката на човек, застанал близо до прозореца. Профилът без съмнение беше на Стивън. Виждаха се единственото вдигнатите ръце, които държаха нещо. Появи се още една сянка — също в профил — и пристъпи по-близо към него. Сянка на жена. Тя се обърна с гръб към Стивън: оказа се, че в ръцете му има шал или наметало; постави го внимателно, много внимателно на раменете на дамата, после изчезна и се появи отново пред нея — стегна връзката на наметалото. Целуна ли я след това? Разбира се, че не. Все пак би могло да бъде и целувка. После двете сенки се надуха, размерите им станаха огромни, разкривиха се и изчезнаха.

Изминаха две минути.

— О, мис Суонкорт! Толкова се радвам, че ви намерих. Търсих ви — чу тя глас зад себе си — гласа на Стивън. Елфрайд пристъпи в коридора.

— Познавате ли някого от хората, които живеят в този дом? — попита тя.

— Нито един, как бих могъл да познавам някого! — отвърна той.