Томас Харди
Две сини очи (6)

IV

Където торфът е струпан

на купчини гнили…^[1]

По свои лични причини на другата сутрин Стивън Смит стана скоро след зазоряване. От прозореца на стаята си той видя първо стръмните стени на две голи скали, спускащи се заедно надолу като буквата V. На дъното като течност във фуния се появяваше морето, сиво и малко. В края на единия хълм, доста по-висок от съседа си, се издигаше църквата, която щеше да бъде сцена на неговите занимания. Самотната постройка беше черна и оголена, тя разсичаше небето, като започваше от самия връх на хълма. Имаше квадратна, рушаща се кула, не можеше да се похвали нито с назъбен парапет, нито с островърха куличка, приличаше на нещо завършено и монолитно от една и съща субстанция като гребена на хълма вместо на отделна конструкция, издигната върху него. Църквата беше опасана от ниска ограда; на високото над нивото на оградата се виждаше гробището — не както обикновено изглежда всяко гробище, фрагмент от пейзажа със съответното многообразие от светлосенки, а само един профил на фона на небето, нащърбен от контурите на гробове и на два-три надгробни камъка. Никакво дърво не можеше да оцелее горе — само еднообразната сиво-зелена трева.

Пет минути след този повърхностен оглед стаята остана празна, а нейният обитател беше изчезнал безшумно от къщата.

Два часа по-късно той беше отново в стаята, изглеждаше разгорещен и поруменял. Сега се опитваше да спази всички изисквания на изкуството да се обличаш, които на зазоряване напълно бе забравил. Колко цветущ вид имаше това момче след тайнственото сутрешно бягство. Устата му беше образец за съвършенства. Ясно очертана, с чувствено стиснати устни като на Уилям Пит^[2], представен в добре или малко известния бюст на Нолекънс^[3] — уста, която сама по себе си е богатството на един млад мъж, ако я използва както трябва. Овалната му брадичка, чиято горна част се обръщаше навътре, продължаваше своята безупречна и пълна извивка, докато привидно стигнеше една точка на сливане с долната устна.

Веднъж прошепна името Елфрайд. Ах, ето къде беше! На ливадата, със семпла рокля, без шапка или боне, тичаше бързо като момче, но с момичешка лекота, след един питомен заек, когото се опитваше да улови. Напевно изричаните подмамващи думи се редуваха с отчаяни втурвания, толкова несъответстващи на думите, че фалшът им бе очевиден дори за домашното животно, което се стрелваше и изплъзваше, пресмятайки внимателно ходовете си в тази игра.

Сцената долу беше съвършено различна от гледката, която представляваха хълмовете. Гъсталак от храсти и дървета ограждаше благодатното място от пустошта наоколо; дори по това време на годината тревата там растеше пищно избуяла. Никакъв вятър не проникваше през защитния пояс от вечнозелени храсти — губеше силата си при по-високите и по-издръжливи дървета, които оформяха външната граница на горичката.

И тогава чу, че някой тежък човек се тътри по пантофи и вика: „Мистър Смит!“. Смит се насочи към кабинета и намери там мистър Суонкорт. Младият мъж изказа задоволство, че вижда домакина си долу.

— О, да, знаех си аз, че скоро ще бъда добре. Не съм имал вземане-даване с подаграта повече от две години, а и тя обикновено преминава на втората нощ. Е, къде бяхте тази сутрин? Мисля, че току-що ви видях да идвате.

— Да, бях на разходка.

— Рано е започнал денят ви, така ли?

— Да.

— Струва ми се, че много рано.

— Да, доста рано беше.

— Накъде тръгнахте? Предполагам, че към морето. Всички поемат към морето.

— Не — аз тръгнах покрай реката чак до оградата на парка.

— Вие не сте като другите. Но предполагам, че това диво място е нещо ново за вас и ви е изкушило да се измъкнете от леглото.

— Не е съвсем ново. Аз го харесвам.

Младежът, изглежда, нямаше желание да обяснява.

— Сигурно, сигурно, щом отивате да гледате птиците рано сутринта, след като сте пътували четиринайсет или шестнайсет часа. Но всеки си има свой вкус и аз се радвам, че вашият е точно такъв.

— След закуска, но не преди това, ще мога да извървя петнайсетина километра, господарю Смит.

Разбира се, че в това твърдение нищо не беше преувеличено. На дневната светлина, мистър Суонкорт се оказа мъж, който наред с другите двама души под неговия покрив имаше сериозни претенции да бъде възприеман като хубав — хубав в смисъла, в който луната грее: клисури и долини, чиито хвърлени сенки променят окраската на лунната повърхност, когато се вгледаш по-внимателно, не се броят. Цветът на лицето му беше такъв, че нито бузите му потъмняваха, нито челото му избледняваше, а оставаше изцяло непроменен — обичайният неутрален червеникавооранжев цвят на кожата на мъж, който се храни добре — да не кажем твърде добре — и не мисли чак толкова много; вижда се, че всяка негова пора функционира. Цялостното впечатление, което оставяше, говореше за подобрена версия на фермер, облечен с неподходящи дрехи; здраво стъпил, изправен мъж, който, ако някога загубеше равновесие, щеше да падне назад.

Обстановката, сред която в момента се разполагаше викарият, беше точно каквато би трябвало да бъде обстановката на един викарий — неговият кабинет. С това съответствието се изчерпваше. Върху цялата полица на камината бяха наредени шишета с лекарства за коне, свине и крави, а до стената имаше висока маса, направена от парчета стара дъбова порта на църковен двор. Отгоре й стояха препарирани бухали, разни екземпляри, и чайки, а над тях — снопчета житни и ечемичени класове с надписи от коя година е реколтата. Няколко сандъка и рафтове, повече или по-малко отрупани с книги — сред най-известните бяха „Бележки за римляните“ от доктор Браун, „Бележки за коринтяните“ от доктор Смит и „Бележки за галатяните, ефесяните и филипиняните“ от доктор Робинсън, — поддържаха духа на мястото, въпреки куклената къщичка върху тях, морския аквариум на прозореца и шапката на Елфрайд, която висеше в един ъгъл.

— На работа, на работа — каза мистър Суонкорт след закуска. Той беше установил, че е необходимо да играе ролята на маховик, като противодейства на силите, движещи не както трябва неговия гост.

Приготвиха се да отидат в църквата; викарият, след като размисли още малко, се качи на своята черна като въглен кобила, за да не преумори крака си от самото начало. Стивън каза, че би искал някой да му помогне.

— Уърм! — провикна се викарият.

Минута или две по-късно иззад къщата се чу мънкащ глас:

— Ах, някога бях силен, но вече не е така! Ама никой не може да ме командва, аз съм си независим като всички останали, дето след името си пишат ескуайър^[4].

— Какво има? — попита викарият при появата на Уилям Уърм, който беше повторил думите си. — Уърм казва понякога много верни неща — обърна се мистър Суонкорт към Стивън. — Що се отнася до думата „ескуайър“, мистър Смит, тя е пратена по дяволите — има я в писмата на всеки празноглавец, който носи черна дреха. Нещо друго, Уърм?

— Ами да, тия хора пак започнаха да пържат.

— Мили боже! Много съжалявам.

— Да — каза Уърм на Стивън, охкайки, — имам такъв шум в главата си, че не се живее ни денем, ни нощем. Тия хора сякаш за целия свят пържат риба — пържат, пържат, пържат по цял ден в горката ми глава, докато накрая не знам тук ли съм, или ме няма. Ама Всемогъщият ще разбере рано или късно, надявам се, и ще ми прати облекчеше.

— А пък моята глухота — започна мистър Суонкорт авторитетно — е мъртва тишина, докато в главата на Уилям Уърм някакви хора пържат риба. Чудна работа, нали?

— Чувам как тиганът цвърчи, съвсем като истински — добави Уърм, потвърждавайки думите му.

— Да, чудна работа — съгласи се мистър Смит.

— Много странно, много странно — припя викарият и всички поеха по хълма, по пътеката, оформена от двете страни с ниска каменна ограда, в която блещукаха парченца кварц и кървавочервен мрамор, очевидно извънредно ценни сред кафявия нанос от пясък и глина. Стивън крачеше с мъжко достойнство до главата на коня. Уърм се препъваше отзад на един хвърлей камък, а Елфрайд не беше конкретно никъде и в същото време навсякъде; понякога отпред, понякога отзад, друг път отстрани, кръжейки около групата като пеперуда; не можеше да се каже, че участваше сериозно в пътуването, но по някакъв начин се включваше на моменти в общото придвижване.

Докато продължаваше по пътя, викарият обясняваше:

— Фактически аз изобщо не исках да имам ядове с възстановяването на църквата, но трябваше да направя нещо в своя защита заради тези проклети сектанти: използвам думата в библейския смисъл, а не като ругатня.

— Колко необичайно! — каза Стивън загрижено, както го изискваше сериозното приятелско разположение.

— Необичайно? Това е нищо в сравнение с положението в енорията на Туинкли. И двамата църковни настоятели са… ами няма да кажа какви са: и псалтът, и клисарят.

— Колко странно! — възкликна Стивън.

— Странно? Уважаеми господине, това е нищо в сравнение с положението в енорията на Синертън. Що се отнася до нашата енория обаче, надявам се, че скоро ще имаме някакъв напредък.

— Трябва да се доверявате на обстоятелствата.

— Няма обстоятелства, на които да се доверяваме. Ако ще се доверяваме на нещо, по-добре да е на провидението. Но ето че пристигнахме. Диво място, нали? Но на мен ми харесва в такива дни.

От тази страна човек влизаше в гробището, като прекрачваше едно каменно стъпало, но въпреки това оставаше насред голия хълм, без да губи чувството за необятна свобода. Красиво място, където да бъдеш погребан, а това предполага, че красотата може да придружава човек до гроба му при всякакви обстоятелства. Нямаше нищо страшно в това гробище, като например купчини суха пръст, оградени с пръчки, които крещят в ушите „затвор“, вместо да шепнат „покой“; или подрязани градински цветя, създаващи представа за хора с траурни дрехи и бели носни кърпички, дошли да се погрижат за тях; или следи от колела, които напомнят за катафалки или погребални коли; или кипариси, изложили скръбта на показ; или дъски от ковчези и кости зад дърветата, за да се знае, че ние сме само наематели на нашите гробове. Не, нищо, само висока, буйна, раснала на воля трева, променяща формата на купчините пръст самите те с неправилна форма, не привличат с нищо окото; всичко това — част от внушителното присъствие на старата планина, без никакво разкрасяване от човешка ръка. Отвън се виждаха почти същите склонове и почти същата трева; а зад тях беше ведрото, невъзмутимо море, ширнало се до средата на хоризонта, така че окото да го възприеме като огромна вдлъбнатина, като вътрешността на син кораб. Отделни скали се открояваха изправени в далечината, опасани в основата от пяна, чиято белота наподобяваше оперението на безбройните чайки, неспокойно кръжащи наоколо.

— Хайде, Уърм! — каза рязко мистър Суонкорт и Уърм веднага застана мирно, готов да получи заповеди. Двамата със Стивън поеха нещата в свои ръце и работата продължи до ранните следобедни часове, когато Юнити от кухнята в къщата на викария, тичаща по хълма без боне, ги извика да хапнат.

 

 

Елфрайд се появи едва късно следобед, когато се отзова на специалната покана от Стивън, отправена, докато обядваха. Тя изглеждаше толкова вълнуващо жизнена и преливаща от енергия, когато влезе в старата безмълвна сграда, че в този миг „пурпурната светлина“^[5] с целия си ослепителен блясък озари света на младия Смит. Уърм беше отпратен да измери височината на кулата.

Какво друго можеше да направи тя, освен да пристъпи по-близо — толкова близо, че една миниатюрна дъга от полата й докосна крака му — и да го попита как върви изработването на новите скици, след което се залови да изучава принципите на измерване на сгради с неправилна форма. После се качи на амвона, за да си представи отново какво би било да си проповедник.

Приведе се оттам.

— Ако ви споделя нещо, нали няма да го кажете на папа, мистър Смит? — попита тя, изпитала внезапно желание да му се довери.

— О, не, няма — отвърна той, вдигайки поглед.

— Ами аз много често пиша проповедите на папа и той ги чете по-добре, отколкото собствените си, но след това говори с разни хора и с мен какво е казал в проповедта си този ден и забравя, че аз съм му я написала. Не е ли смешно?

— Колко сте умна! — възкликна Стивън. — Аз за нищо на света не мога да напиша проповед.

— О, много е лесно — рече тя, докато слизаше от амвона и се приближаваше към него, за да обясни по-нагледно. — Прави се така. Играли ли сте някога една игра на залагания, казва се Кога е? Къде е? Какво е?.

— Не, никога.

— О, жалко, защото писането на проповед прилича много на тази игра. Взимаш текста. И си казваш: защо това е така? Какво е това? И така нататък. После го записваш в раздел Общи. След това продължаваш с Първо, Второ и Трето. Папа не иска да има Четвърто — твърди, че са глупости. И накрая един последен раздел Разни, от който няколко изписани страници са сложени в големи черни скоби, а отстрани пише: Пропусни това, ако фермерите заспиват. После идва ред на Заключение, следват: Няколко думи и край. Но през цялото време на гърба на всяка страница пише: Говори тихо. Искам да кажа — добави тя, поправяйки се, — че аз така пиша върху проповедите на папа, защото иначе той започва да говори все по-високо и по-високо, докато накрая се разкрещява като селянин на нивата. О, папа е толкова смешен понякога!

След този детински изблик на доверие тя се уплаши, сякаш предупредена от женски инстинкт, който за момент нейната пламенност беше заглушил, че е била прекалено откровена с един сравнително непознат мъж.

Елфрайд видя баща си и излезе на вятъра, тласкана от порива му, докато се спускаше по склона на гробището, и в този вихър движенията й, но не и подбудите й, бяха момчешки; това беше изяществото на изпълнителя на пируети — тук нямаше никакво притеснение от собствената личност. Тя поговори една-две минути с баща си и пое към къщи, а мистър Суонкорт тръгна към църквата и Стивън. Вятърът беше освежил пламналото му лице, както охлажда нагорещено желязо. Той беше във весело настроение и загледа усмихнат Елфрайд, която слизаше по хълма.

— Малка празноглавка! Съвсем вятърничава изглежда — каза той и се обърна към Стивън. — Но тя изобщо не е такава, мистър Смит. Сериозна е като вас — а че вие сте сериозен, си личи от старанието ви.

— Аз мисля, че мис Суонкорт е много умна — отбеляза Стивън.

— Да, така е, разбира се, че е така — съгласи се папа, стараейки се в гласа му да се долови колкото е възможно по-неутрален тон на обективна преценка. — Вижте какво, Смит, ще ви кажа нещо, но тя не бива да разбере за нищо на света — за нищо на света, запомнете, защото държи да се запази в тайна. Ами тя често ми пише проповедите и се справя много добре с тази работа!

— Тя умее всичко.

— Това го може. Тази малка палавница много я бива за това. Но внимавайте, Смит, нито думичка пред нея, нито думичка!

— Нито една — увери го Смит.

— Погледнете там — каза мистър Суонкорт. — Какво мислите за моя покрив? — Той посочи с бастуна си към източната част на църквата с олтара.

— Ваше дело ли е това, сър?

— Да, през цялото време работих само по риза, свалях старите покривни греди, ковях летви, покрих с плочки покрива, всичко това с двете си ръце, помощник ми беше Уърм. Работихме като роби, не беше ли така, Уърм?

— Така си беше, разбира се, много повече от всеки друг — хи-хи! — каза Уилям Уърм, изниквайки отнякъде. — Като роби, точно така — хи-хи! Ама и вие как побесняхте, сър, когато пироните взеха да се изкривяват! Леле, боже! То не е толкова лошо да кълнеш, ако преглътнеш думите, по-лошо е да кълнеш и да ги изречеш, нали, сър?

— Защо?

— Защото, сър, когато оправяхте покрива, проклинахте само наум, което, предполагам, никому не вреди.

— Аз мисля, че не знаеш какво става в ума ми, Уърм.

— О, така ли, сър, хи-хи! Може и да съм само един нещастник, сър, който си преплита краката и не умее много да чете, но пък изричам думите буква по буква не по-зле от всеки друг. Не си ли спомняте, сър, онази бурна нощ, когато поискахте да ви държа свещта в работилницата, докато правехте нов стол за източната част с олтара?

— Да, и какво?

— Аз стоях със свещта, а вие казахте, че обичате да имате компания, па макар и само едно куче или котка — имахте предвид мен, а стола никак не го биваше.

— Ох, помня.

— Не, стола никак не го биваше. Много хубаво беше да го гледаш, но, господи…

— Уърм, колко пъти трябва да ти правя забележка, че говориш несвързано?

— Аз ставах за гледане, но на стола никак не можеше да се седне. Целият стол се изкривяваше като буквата Z, веднага щом човек седнеше на него. „Стани, Уърм“, казахте вие, като видяхте, че столът се разлюлява с мен. Взимате го и го пращате по дяволите в другия край на работилницата — и всичко това в пристъп на гняв. „Проклет да е този стол“, казах аз. „Точно това мислех и аз“, казахте вие, сър. „Разбрах го по лицето ви, сър — казах аз — и се надявам, че Господ и вие ще ми простите, дето казах онова, което вие нямаше да го кажете.“ За да си спасите живота, нямаше как да не се присмеете, сър, на един нещастник, който си преплита краката и може толкова ясно да ви чете мислите. Да, умен съм аз не по-малко от всеки друг.

— Мислех, че ще е по-добре, когато ходите в църквата и на кулата, с вас да е някой разумен човек — каза мистър Суонкорт на Стивън на другата сутрин, — затова получих съгласието на лорд Лаксилиан да изпрати такъв човек, когато вие пристигнете. Заръчах му да е там в десет часа. Той е много интелигентен и ще ви каже всичко, което ви интересува за състоянието на стените. Името му е Джон Смит.

Елфрайд не искаше да я виждат отново в църквата със Стивън.

— Аз ще наблюдавам оттук кога ще се появите на върха на кулата — обади се тя през смях. — Ще видя фигурата ви на небесния фон.

— А пък аз, като се кача горе, ще ви помахам с кърпичка, мис Суонкорт — каза Стивън. — След дванайсет минути от този момент нататък — добави той, поглеждайки часовника си — ще бъда на върха и ще се оглеждам за вас.

Тя заобиколи градината с храсти на ъгъла, откъдето можеше да го наблюдава как се спуска по склона към подножието на хълма, където се издигаше църквата. И там видя, че го чака едно бяло петно — майстор зидар в работни дрехи. Стивън пресрещна мъжа и спря.

За нейна изненада, вместо да продължат към гробището, и двамата, без да бързат, седнаха на един камък близо до мястото, където се срещнаха, и останаха сякаш унесени в дълбок разговор. Елфрайд погледна часовника си — девет от дванайсетте минути бяха минали, а Стивън не даваше и знак, че ще продължи. Минаха още минути — стана й студено от чакането и потръпна. Едва след като се изнизаха още петнайсет минути, те тръгнаха бавно нагоре със скоростта на костенурка.

„Грубо и невъзпитано! — каза си тя, изчервявайки се заради засегнатото си честолюбие. — Всеки би си помислил, че е влюбен в онзи ужасен майстор зидар, а не в…“

Изречението остана недоизречено, но не и недомислено.

Тя се върна на входа.

— Човекът, когото изпрати, да не би да е някой мързеливец, който не се помества и нищо не прави? — попита тя баща си.

— Не — отвърна изненадано той, — точно обратното. — Това е майсторът зидар на лорд Лаксилиан: Джон Смит.

— О — газа Елфрайд безразлично и тръгна обратно да чака и трепери на ветровития си пост. В края на краищата това не беше сериозно — детинска работа, — да гледаш от една кула и да махаш с кърпичка. Но новият й приятел беше обещал, защо трябваше да я дразни така? Силата на един удар е пропорционална на материята, от която е направен удареният обект, както и на собствената си инерция; а тя притежаваше такава превъзходна способност да бъде наранявана, че и малките удари й причиняваха силна болка.

Измина половин час, когато две фигури се появиха над парапета на мрачната стара сграда, неподвижни като чапли върху порутена джамия. Дори тогава Стивън не изпълни толкова любезно даденото обещание и изчезна, без да даде някакъв знак.

Той се върна по обяд. Елфрайд изглеждаше наскърбена, когато не усещаше, че я гледа, а когато усещаше, изглеждаше безмилостна. Държанието й обаче отдавна се бе отказало от студенината и тя повече не можеше да се преструва на безразлична.

— О, не беше любезно да ме карате да чакам на студа и да не си изпълните обещанието — каза укорително тя, достатъчно тихо за слуховите способности на баща й.

— Простете ми, простете ми! — отвърна ужасено Стивън. — Забравих, съвсем забравих! Нещо ми попречи да си спомня.

— Някакви други обяснения? — попита нацупено капризната госпожица.

Той замълча и погледна накриво.

— Никакви — отсече накрая, като наблегна на думата така, както би направил човек, който крие, че е извършил грях.