Томас Харди
Две сини очи (34)

XXXII

Какво си пожелах, преди да те целуна^[1].

Беше октомври и вечерите бяха хладни. След като провери дали е добре загърната, Найт я поведе по пътеката към хълма, който бяха изкачвали толкова пъти заедно, когато съмнението беше нещо непознато за тях. Щом стигнаха при църквата, видяха, че едната стена на кулата се е срутила изцяло и се намираше в краката им, превърнала се в руини. Откъм източната си част кулата беше здрава и можеше да устои на ненадейно връхлетели бури и на съсипващи обсади години наред, дори сега. Влязоха през страничната врата, продължиха на изток и седнаха на стъпалата към олтара.

Тежкият свод, който свързваше кулата и нефа, очертаваше тази вечер черна рамка около далечна мъглявина, простираща се на запад. Точно до външната стена на свода беше купчината паднали камъни, след това част от гробището, осветено от луната, и зад него широкото изпъкнало море. Разкриваше се гледка, каквато бе невъзможно да се види, откакто средновековните майстори за първи път бяха скрепили старата кула със старата църква, която й придаваше по-тържествен вид и следователно трябваше да се предположи, че тя представлява някакъв специален интерес, а не просто привлича заради лунната светлина, древните стени, морето и брега, които сега, опасявам се, при всяко споменаване се възприемаха като вик на кукувица — всички я чуват, но никой не й отговаря. Алени, сини и пурпурни лъчи осветяваха двамата през източния прозорец, зад който светии и ангели се надпреварваха сред първичната природа между земята и небето и хвърляха на плочника в краката на седналите по-меки отблясъци на същите полупрозрачни цветове, а сред тях сенките на главите на Найт и Елфрайд бяха две матови изпъкнали петна. Скоро един облак покри луната и отблясъците угаснаха.

— Ето, няма ги вече! — каза Найт. — Мислех си, Елфрайд, че това, да се надяваме, е мястото, където скоро ще коленичим заедно. Но аз съм неспокоен и притеснен и ти знаеш защо.

Преди тя да отговори, луната отново се върна, озарявайки тази част от гробището, която беше пред очите им. Тя освети първо мястото, което беше най-близко до тях, и зад него, където облакът сянка още не се беше оттеглил, се откри най-ярко от всичко друго един бял гроб — гробът на младия Джетуей.

Найт, който все още се вълнуваше каква е тайната на Елфрайд, си припомни какво бе казала тя за целувката на един гроб в това гробище.

— Елфрайд — каза той с престорена закачливост, която ни най-малко не прикриваше спотаения укор, — знаеш ли, мисля, че без да искаш, ми разказа за миналото си — за целувките и за годежа, — без да ми дадеш повод да се почувствам неловко или да се разтревожа. Това ли беше гробът, на който спомена, че сте седели?

Тя замълча за миг, после отвърна:

— Да.

Найт се стресна колко точен се оказа зададеният напосоки въпрос; стана му неприятно, макар че почти всички останали гробове имаха изправени надгробни плочи, на които не беше възможно да се седне.

Дори сега Елфрайд не предложи на педантичния си любим обяснението, което той желаеше да получи, и нейната мълчаливост го подразни както преди. Искаше му се да я смъмри.

— Защо не ми кажеш? — попита той възмутено. — Елфрайд, нали знаеш, че на нищо не държа повече, отколкото на това — всичко трябва да бъде изчистено между двама души, преди те да станат съпруг и съпруга. Не виждаш ли колко препоръчително и мъдро е такова поведение, за да се избегнат по-късно нежелателни непредвидени случаи като разкриване на тайни. Защото една тайна, Елфрайд, която изобщо не е важна, може да стане причина за фатално недоразумение само защото е разкрита, но не е била споделена. Смята се, че няма двойка без тайни, които единият от двамата никога да не е искал или възнамерявал другият да знае. Това може или не може да е вярно, но ако е вярно, някои хора са щастливи по-скоро въпреки, отколкото заради него. Ако един мъж забележи друг да гледа многозначително жена му, която се изчервява и сепва, смяташ ли, че ще се задоволи с нейното вярно обяснение как веднъж, за нейно голямо съжаление, случайно е припаднала в ръцете на този мъж, както би се задоволил, ако тя му го е разказала доброволно много преди обстоятелствата да я принудят да му каже? Ами ако този твой обожател, за когото ми сподели във връзка с тоя гроб тук, се появи и започне да досажда? Това ще ни вгорчи живота, ако не знам докрай нещата, както не ги знам сега. — Найт изрече последните изречения с нарастващо вълнение.

— Това просто няма как да стане — каза тя.

— Защо? — попита рязко Найт.

Елфрайд беше отчаяна, че той е в толкова мрачно настроение, и се разтрепери. В главата й се въртяха всякакви мисли и вероятно без да е имала предварително намерение да увърта, побърза да отговори:

— Ако е умрял, как може да дойде?

— Умрял ли е? О, това е съвсем друго нещо! — възкликна Найт с облекчение. — Но чакай да видя — ти какво каза за гроба и за него?

— Това е неговият гроб — отговори тя.

— Какво! Този, който е погребан тук, ли е бил твоят любим? — попита Найт отчетливо.

— Да, но нито го обичах, нито го насърчавах.

— Но си му позволила да те целуне — това са твои думи, Елфрайд.

Тя не отговори.

— Защо — продължи Найт, припомняйки си постепенно обстоятелства и фрази — каза, че в известен смисъл си била сгодена за него — и това е точно така, ако те е целунал. А сега твърдиш, че никога не си го насърчавала. Доколкото си спомням, думите ти бяха — почти сигурен съм, — че си седяла с него на този гроб. Мили боже — извика той вече ядосан, — ти не ми казваш истината! Защо си играеш с мен така? Аз имам право да знам. Елфрайд, ние никога няма да бъдем щастливи. Някакво проклятие тегне над нас или над мен, или над теб и то трябва да бъде премахнато, преди да се оженим. — И се отдръпна гневно, сякаш си тръгваше.

Тя скочи и се вкопчи в ръката му.

— Не си отивай, Хари, недей!

— Кажи ми тогава — настоя строго Найт. — И запомни — повече никакви увъртания, иначе, честна дума, ще те намразя. Боже мой, дотам да стигна, че да ме прави на глупак едно момиче с лъжите си.

— Недей, не бъди толкова жесток! О, Хари, Хари, имай милост и се откажи от тези ужасни думи! Аз съм честна по природа — такава съм — и не знам как се стигна дотам, че ме разбираш погрешно! Но бях изплашена! — Тя така се разтрепери от вълнение, че както го бе хванала, той се олюля заедно с нея.

— Каза ли ми, че си седяла на този гроб? — попита унило той.

— Да, и беше вярно.

— Боже мой, но нима е възможно човек да седи на собствения си гроб?

— Това беше друг човек. Прости ми, Хари, моля те!

— Какво, единият любим в гроба, другият — седнал на гроба му?

— Оооо, да.

— Значи е имало двама преди мен?

— Аз… предполагам, че е така.

— Не ставай глупава с твоите предположения — мразя всичко това — заяви Найт почти презрително. — Значи, научаваме странни неща. Не знам какво бих направил — никой не знае как и колко обстоятелствата може да го деформират, — но съвестта ми едва ли би позволила да приемам любезностите на новия любим, докато седя върху тленните останки на бившия; честна дума, не бих го направил. — Отдаден на мрачни размисли, Найт продължи да гледа гроба, който стоеше втренчен в лицата им като призрак на отмъщението.

— Погрешно ме съдиш… и толкова мъчително! — извика тя. — Не съм си помисляла нищо такова, повярвай ми, Хари, не съм. Всичко се случи от само себе си.

— Е, предполагам, че не си имала намерение за нещо такова — каза той. — Никой никога няма — продължи тъжно той.

— И никога не съм обичала този, който е в гроба.

— Предполагам, че с втория любим, докато сте седели тук, сте си дали клетва за вечна вярност?

Елфрайд отговори с учестено и мъчително поемане на дъх, което показваше, че всеки момент ще се разридае.

— Значи си решила да бъдеш все така потайна — постанови той.

— Разбира се, че си дадохме клетва — отвърна тя.

— „Разбира се!“. Изглежда, не гледаш сериозно на този въпрос?

— Останал е в миналото и вече не означава нищо за нас.

— Не означава нищо, Елфрайд, и макар че може да разсмее някой лекомислен човек, няма как да не огорчи един истински мъж. Да му причини много силна болка. Разкажи ми от начало до край — всичко.

— Никога. О, Хари, как може да искаш такова нещо, та ти само една дума като чуеш за това, ставаш толкова груб с мен.

— Елфрайд, чуй ме. Знаеш, че онова, което си казала, в крайна сметка само дразни чувствителното въображение. Чувството, което аз изпитвам, може да се нарече чиста сантименталност; не искам да си мислиш, че един обикновен годеж в миналото, направен просто и ясно, влияе на моята любов или на желанието ми да станеш моя съпруга. Но ти, изглежда, имаш още какво да кажеш и точно там е бедата. Има ли още?

— Не много — рече тя.

За минута Найт запази мрачно мълчание.

— „Не много“ — обади се най-сетне той. — Наистина се надявам да не е много! — Гласът му прозвуча плътно и равно. — Не трябва да възразяваш, Елфрайд, ще ти кажа нещо, което ще прозвучи странно, но така или иначе, ще го кажа: ако имаше още много да се добави към едно описание, включило всички подробности за един развален годеж, то това трябва да бъде нещо изключително, за да направи невъзможно за мен и за всеки друг да те обича и да се ожени за теб.

Променливото настроение беше тласнало Найт да отиде много по-надалеч, отколкото ако беше по-спокоен. Но дори и така, ако тя отстояваше правата си поне до някаква степен, той нямаше да бъде толкова безапелационен; ако беше по-силна като характер — по-силна и с по-бедно въображение, — щеше да се възползва по-добре от мястото, което заемаше в сърцето му, за да му въздейства. Но доверчивата нежност, която го беше спечелила, винаги се оказваше някак обвързана с потока от събития, тласкащи всяка такава жена да разчита повече на благосклонността на съдбата да получи желаното, отколкото на собствените си аргументи.

— Ами не бих казал, че ти имаш вина; предполагам, че аз имам лош късмет — измърмори цинично той. — Нямах право да те разпитвам — всеки би го определил като арогантност. Но когато се яви недоразумение, човек се чувства засегнат от предмета на недоразумението. Ти никога не си твърдяла, че не си имала любим, защо в такъв случай трябва да те обвинявам? Прости ми.

— Не, не. Предпочитам гнева ти пред тази хладна обидена учтивост. Стига, Хари! Защо ми причиняваш това? Сякаш съм ти просто една позната.

— Ти се държиш така с мен. Защо не отвръщаш на доверието с доверие?

— Да, но аз не ти зададох нито един въпрос, свързан с миналото ти — не исках да знам за него. Единственото, което ме интересуваше, беше, че откъдето и да си дошъл, каквото и да си правил, когото и да си обичал, накрая си мой. Хари, ако от самото начало знаеше, че съм била влюбена, нямаше ли да ме обичаш?

— За мен нещата не стоят точно така. Признавам, че идеята за твоята неопитност ме привличаше много. Но си мисля: ако знаех, че в предишната ти любовна история има някакъв момент, който ти ще откажеш да разкриеш, когато те помоля за това, никога не бих те обикнал.

Елфрайд горчиво се разплака.

— Такава ли съм аз — просто една играчка, лишена от характер, — та освен младост друга привлекателна черта, не притежавам? Нямам ли ум? Ти каза, че съм умна, че мисля оригинално — това нищо ли не означава? Не съм ли поне малко красива? Аз мисля, че съм, знам, че съм, да, знам! Ти ме похвали, че имам хубав глас, държание и умения. Но всичко това нищо не струва, защото аз случайно видях един мъж, преди да срещна теб!

— О, стига, Елфрайд, „случайно видях един мъж“ е много равнодушно казано. Нали помниш, че си била влюбена в него?

— Бях малко влюбена!

— И отказваш сега да отговориш на простия ми въпрос как е свършило всичко това. Още ли отказваш, Елфрайд?

— Нямаш право да ме разпитваш — ти сам го каза. Не е честно. Имай ми доверие, както аз ти имам.

— Това съвсем не е така.

— Аз няма да те обичам, ако си толкова жесток. За мен е жестоко да спорим по този начин.

— Може би е жестоко. Да, така е. Увлякох се в чувствата, които изпитвам към теб. Господ ми е свидетел, че не съм го направил нарочно, но толкова те обичам, че постъпих лошо с теб.

— Няма нищо Хари! — веднага възкликна тя, като се присламчи и се притисна към него. — Изобщо няма да си спомням, че си се държал грубо, ако ми простиш и не ми се сърдиш повече. Наистина ми се иска да съм точно такава, каквато ти си смятал, че съм, но просто няма как, нали разбираш. Ако знаех само, че ще се появиш, щях да отида да живея в манастир, за да съм достатъчно добра за теб.

— Е, няма значение — рече Найт и се обърна да поеме по обратния път. Опитваше се да говори по-весело, докато вървяха. — Диоген Лаерций казва, че философите доброволно се лишавали от възможността нещо да се изпречи пред очите им, за да не прекъсват размишленията си. Мъжете, когато се влюбят, би следвало да правят същото.

— Защо? Но това е без значение — не искам да знам. Недей да ми говориш двусмислено — каза тя неодобрително.

— Защо ли? Защото тогава никога няма да се разсеят от откритието, че техният идол е втора употреба.

Тя сведе поглед и въздъхна; задминаха разрушената стара църква и бавно се насочиха към входа на гробището. Найт не беше на себе си и не можеше да се преструва. Тя не беше казала всичко.

Той леко я придържаше по стъпалата и в действителност беше внимателен като всеки влюбен мъж. Но блясъкът беше помръкнал, а мечтата не бе същата като преди. Може би Найт по природа не беше скроен да бъде семеен. Може би неудобството, което цял живот беше изпитвал към жените и което той приписваше на случайността, в крайна сметка не беше случайно, а бе естествен резултат от инстинктивни реакции, толкова незабележими, че ставаха неразличими за самия него. А дали грубата разправа с всяка красива илюзия, колкото и измислена да е тя, подценява истинската и неподправена красота, която всъщност поражда илюзията, никой не може да каже. Сигурното беше, че разочарованието на Найт, когато разбра, че е втори или трети във внезапните увърталия на Елфрайд и нежеланието й да бъде искрена, го докараха до ръба на цинизма.