Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pair of Blue Eyes, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
art54 (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Томас Харди

Заглавие: Две сини очи

Преводач: Ваня Томова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Апостроф

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 19.09.2017 г.

Отговорен редактор: Христина Мираз

Редактор: Илияна Бенова-Бени

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-2962-51-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9927

История

  1. — Добавяне

XVIII

Той чу въздишките й мелодични…[1]

Старата кула на църквата в Уест Ендълстоу беше навлязла в последните седмици от съществуването си. На нейно място щеше да има нова кула, проектирана от мистър Хюби, архитекта, който бе изпратил тук Стивън.

В църковния двор бяха докарани дъски и пръти, железни лостове бяха вкарани в прастарата пукнатина надолу през стената на камбанарията чак до основите, камбаните бяха свалени, бухалите бяха напуснали дома на прадедите си, а шестима иконоборци с дълги ризи от бяло грубо платно, които смятаха, че пропукалата се сграда е пример за безсмислено боготворене, бяха наели квартира в селото, преди да започне същинското преместване на камъните.

Това беше денят след пристигането на Найт. За да се насладят за последен път на гледката към морето от върха, викарият, мисис Суонкорт, Найт и Елфрайд се изкачиха на кулата по извитите стъпала. Мистър Суонкорт напредваше, като шумно си поемаше дъх, съпругата му го следваше мълчаливо, но не по-малко мъчително. Почти се бяха изкачили до върха, когато видяха, че голям мрачен облак, очевидно източник на дъжд, гръмотевици и светкавици, напредваше от север.

Двамата предпазливи възрастни съпрузи предложиха всички веднага да се върнат и побързаха да дадат личен пример.

— Боже мой, съжалявам, че изобщо дойдох! — възкликна мисис Суонкорт.

— Ние ще слизаме по-бавно от вас — каза викарият през рамо, — затова не тръгвайте, докато не стигнем долу, иначе ще ни смачкате и ще ни счупите вратовете в тъмното.

И така Елфрайд и Найт изчакаха, докато стълбата се освободи. Найт не беше разговорлив тази сутрин. Елфрайд се държеше доста капризно, защото той не й обръщаше внимание. Тайното й обяснение беше, че не я смята достойна за разговор. Докато Найт наблюдаваше движението на облака, тя, без да бърза, обиколи кулата до другата й страна и там си спомни един главозамайващ номер, който беше изпълнила преди година. Тогава обходи кулата, крачейки по парапета, който нямаше назъбени стени или опорни орнаменти, а представляваше гладка повърхност, широка около шейсет сантиметра, оформяща пътека. Без ни най-малко да се замисли какво прави, тя се качи на парапета както миналия път и закрачи.

— Долу сме вече, братовчеде Хенри — извика мисис Суонкорт към тях горе. — Идвайте, ако искате.

Найт се обърна и видя Елфрайд, която започваше извисената си разходка. Лицето му пламна — толкова се притесни и ядоса от необмислената й постъпка.

— Вярвах, че имате повече здрав разум — каза той.

Тя се изчерви леко и продължи да върви.

— Мис Суонкорт, настоявам да слезете долу — извика той.

— Ей сега слизам. Не е опасно. Правила съм го и друг път.

В този момент, леко стресната от думите му, Елфрайд се спъна с единия крак в малка туфа трева, поникнала в една пукнатина на каменната зидария, и почти загуби равновесие. Найт се спусна към нея с ужасено лице. Със специалната намеса, както изглежда, на благосклонната съдба тя залитна навътре от парапета вместо навън и се олюля над ламаринения покрив на около метър под стената.

Найт я стисна като с клещи и задъхано каза:

— Как е възможно да се запозная с жена, толкова глупава, че да направи такова нещо! Боже мой, трябва да се срамувате от себе си!

От докосването до сянката на смъртта й беше прилошало и тя бе пребледняла като мъртвец още преди той да заговори. След като вече бе изпаднала в това безпомощно състояние, неговите думи напълно я обезсилиха и тя припадна в ръцете му.

Очите на Елфрайд останаха затворени не повече от четирийсет секунди. Тя ги отвори и мигновено си спомни какво се бе случило. Лицето му вече не бе отблъскващо ядосано, а състрадателно. Но строгите му думи я бяха изплашили много и тя се дръпна, за да се освободи.

— Ако можете да стоите права, разбира се, че ще се изправите — каза той и отпусна ръце. — Просто не знам дали да се смея на приумицата ви, или да ви се скарам, че е толкова безразсъдна.

Елфрайд веднага се свлече върху ламарината. Найт отново я вдигна.

— Ударихте ли се? — попита той.

Тя промърмори нещо неразбираемо и опита да се усмихне, като каза с капризна неохота, изписана на лицето й:

— Само съм уплашена. Пуснете ме, искам да ме пуснете.

— Но вие не можете да ходите — възрази той.

— Откъде знаете? Само съм уплашена, нали ви казах — отговори сприхаво тя и вдигна ръка към челото си. Тогава Найт видя, че й тече кръв от дълбоко порязване на китката, очевидно, когато се беше свлякла върху стърчащата на места ламарина. Елфрайд, изглежда, също забеляза и усети раната за първи път и за минута отново почти загуби съзнание. Найт бързо превърза китката й с носната си кърпа и за да се усложни още повече положението, буреносният облак, който беше наблюдавал, започна да ръси тежки капки дъжд. Найт вдигна поглед и видя викария, закрачил към къщата, а до него, клатейки се като преуморена патица, вървеше мисис Суонкорт.

— Тъй като ви е премаляло, много по-добре ще бъде да ви пренеса до долу — каза Найт — или във всеки случай далеч от дъжда. — Но нейното възражение да я носят на ръце не му позволи да измине с нея повече от пет стъпала.

— Това е безумие, голямо безумие — възкликна той, като я пусна.

— Точно така е! — измърмори тя със сълзи в очите. — Аз не желая да ме носят, а вие твърдите, че това е безумие!

— Безумие е.

— Не, не е!

— Аз смятам, че е безумие. Във всеки случай произходът му е такъв.

— Не съм съгласна. И не е нужно да ми се сърдите толкова много — не съм достойна за това.

— Разбира се, че сте достойна. Достойна сте и „ще устоиш на Марсовия меч“, както е казал поетът[2]. Хайде сега, хванете ме с две ръце през врата, за да ви сваля долу, без да ви нараня.

— Не, не.

— Направете го или ще ви поставя под възбрана.

— Какво значи това?

— Лишаване от възможност.

Елфрайд леко се надигна.

— Не се въртете, докато ви нося.

— Не мога да не се въртя.

— Потърпете малко.

— Не искам. Не искам — повтаряше тя вяло със затворени очи.

Той я вдигна, влезе в кулата и бавно и предпазливо започна да се спуска по извитите стъпала. След това с майчинска нежност се погрижи за порязаната й ръка. Докато продължаваше да почиства и да превързва отново раната, нейното лице се промени — огорченото безразличие премина в свенлив интерес, съпроводен от ситни потрепвания и разтърсвания, сами по себе си безопасни.

В средата и на двете бледи бузи се появи по едно червено петънце колкото късче нафора и продължи да расте. Елфрайд зачака всеки момент да се повтори лекцията за нейната глупост, но Найт каза само едно:

— Обещайте ми никога вече да не се качвате на този парапет.

— Скоро ще го съборят, затова обещавам.

След малко тя продължи по-тихо и сериозно:

— Нали знаете как понякога ни обземат странни усещания, че за момент имаме втори живот.

— Че вече сме изживели някой момент преди?

— Или ще го изживеем отново. На кулата имах чувството, че подобна сцена ще се повтори и за двама ни.

— Да не дава господ! — каза Найт. — Обещайте ми, че никога вече и в никакъв случай няма да ходите по този парапет.

— Обещавам.

— Знаем, че такова нещо не се е случвало досега. Вие обещавате, че няма да се повтори. Затова не мислете повече за подобна глупава приумица.

Много дъжд се изля, но светкавици нямаше.

След няколко минути бурята утихна.

— Моля ви да ме хванете за ръка.

— О, не, няма нужда. — Тази нова проява на своеволие се дължеше на определението „глупава“, което той свързваше с нея.

— Глупости, има нужда — ще ни вали дъжд, а вие още не сте на себе си. — И без повече приказки Найт хвана ръката й, придърпа я под мишницата си и я притисна толкова силно, че тя не би могла да я измъкне без усилия. Почувствала се за първи път като жребец с оглавник, насила влачен да върви, но изплашена да не покаже, че е ядосана, тя с голямо облекчение видя файтона, който идваше да ги вземе.

По необходимост нейното падане на покрива беше донякъде обяснено, когато влязоха в къщата, но и двамата се въздържаха да споменат и дума какво беше причинило този инцидент. През остатъка от следобеда Елфрайд беше невидима, но за вечеря се появи лъчезарна както винаги.

В гостната, където междувременно изцяло се бе посветил на мистър и мисис Суонкорт, Найт отново се озова лице в лице с Елфрайд. Тя разучаваше някаква шахматна задача в едно от илюстрованите списания.

— Обичате ли да играете шах, мис Суонкорт?

— Да. Това е любимата ми научна игра; засенчва всички други. Вие играете ли?

— Да, но напоследък не съм играл.

— Предложи му една партия, Елфрайд — каза ентусиазирано викарият. — Тя играе много добре, нищо, че е жена, мистър Найт.

— Искате ли? — попита колебливо Елфрайд.

— О, разбира се. С най-голямо удоволствие.

Започнаха да играят. Мистър Суонкорт беше забравил миналогодишното подобно изпълнение със Стивън Смит. Елфрайд не го беше забравила, но бе възприела за основно правило в живота си безспорната истина, че за да не буди подозрения, верността й към Стивън диктува да се държи лекомислено, сякаш е такава по природа; това лекомислено поведение щеше да бъде от особена полза, ако се окажеше, че всъщност лекомислието й е присъщо.

Найт по силата на едно непростимо недоглеждане, от което понякога страдат най-добрите играчи, отстъпи топа на една от нейните пешки. Това беше първото й предимство. Тя гледаше победоносно, дори безмилостно.

— Боже мой! Къде ми е умът? — каза тихо Найт, след което спря да мисли за тази си загуба.

— Такива са правилата на играта, нали, мистър Найт? — увещаваше го Елфрайд.

— О, да, разбира се — отвърна мистър Найт и в този миг му мина една мисъл — вече два-три пъти й беше позволил да върне по местата им няколко фигури, докато тя разпалено го уверяваше, че предприетият от нея ход бил напълно погрешен.

Елфрайд веднага взе нещастния топ и състезанието продължи — сега тя водеше. След това спечели той, възвърна си позициите и започна силно настъпление. Елфрайд се притесни и премести царицата си на мястото на неговия топ.

— Ама че глупаво! Честна дума, не видях вашия топ. Разбира се, че никой, освен един глупак съзнателно не би сложил царицата там!

Тя говореше възбудено, очаквайки, че противникът ще й позволи да се откаже от последния си ход.

— Разбира се, че никой — каза спокойно Найт и протегна ръка към кралската жертва.

— Не е хубаво тогава да се възползвате така — порица го тя леко раздразнена.

— Такива са правилата на играта, нали така казахте? — отвърна любезно Найт и безмилостно грабна царицата.

Тя беше готова да се нацупи, но се срамуваше; очите й плувнаха в сълзи. Стараеше се толкова много, наистина толкова много и мислеше, мислеше, докато свят й се зави; в края на краищата изглеждаше толкова жестоко от негова страна да се отнася така към нея.

— Мисля, че… — започна тя.

— Какво?

— Не е хубаво да се възползвате от една явна грешка, която направих.

— Аз загубих топа заради още по-явна грешка — каза врагът непреклонно, без да вдига очи.

— Да, но… — Тъй като логиката му беше необорима, тя просто изказа недоволство: — Не мога да понасям тези безпощадни правила и професионални играчи като Стаунтън и Морфи[3]. Сякаш има значение дали съм пуснала фигурата, или още я държа!

Найт се усмихна безмилостно както преди и двамата продължиха да играят мълчаливо.

— Шах и мат — отсече Найт.

— Още една игра — каза Елфрайд заповеднически.

— Готово — прие Найт.

— Шах и мат — повтори Найт на четирийсетата минута.

— Още една игра — отговори решително тя.

— Ще играя с един офицер по-малко — предложи любезно Найт.

— Не, благодаря — отвърна Елфрайд с тон, който трябваше да покаже любезно безразличие, но всъщност прозвуча много надменен.

— Шах и мат — обяви противникът й без никаква емоция.

О, в какво различно състояние на ума беше Елфрайд сега и когато съзнателно правеше грешки, за да може Стивън Смит да спечели!

Беше време за лягане. С толкова объркани мисли, че умът й щеше да изхвърчи от главата от възбуда, тя отиде в стаята си, чувствайки се дълбоко унизена. Макар че беше инициатор на играта, се оказа победена толкова пъти. След като в продължение на две или три години се наслаждаваше на репутацията, която имаше за нея баща й в необятните си представи — а неговите представи съставляваха почти целия й свят, — че е отлична шахматистка, този провал беше непоносим: за жалост, най-упорито вярващият в една фалшива репутация е винаги притежателят на репутацията, който знае най-добре, че тя не е истинска.

Когато си легна, сънят не дойде да я успокои — това спокойствие, което беше неин приятел в разгара на лятото, да избяга по този начин при най-обикновения навъсен облак. След като лежа будна до два часа, я осени идея. Стана тихо, взе свещ и извади от библиотеката един Наръчник по шах. Върна се, седна в леглото и започна старателно да чете; това продължи, докато часовникът удари пет пъти и тя усети, че клепачите й се подуват и натежават. Тогава угаси свещта и пак легна.

— Изглеждаш бледа, Елфрайд — каза мисис Суонкорт сутринта на закуска. — Не е ли бледа, братовчеде Хари?

Едно младо момиче, което едва ли е болно, не може да не се разболее, когато всички очи се обръщат към него, подчинявайки се на нечии думи. Всички гледаха Елфрайд. Тя наистина беше бледа.

— Бледа ли съм? — попита тя с немощна усмивка. — Не съм спала много. Колкото и да се мъчих, не можах да се отърва от безбройни офицери и коне.

— Не е хубаво да се играе шах точно преди лягане, това се отнася особено за хора, които като теб лесно се възбуждат, мила. Никога не играй шах късно.

— Тогава ще играя рано. Братовчеде Найт — каза тя, имитирайки мисис Суонкорт, — искам да ви помоля за нещо.

— Всичко, което поискате от мен, го имате.

— Ами да изиграем още една партия.

— Кога?

— Сега, веднага щом закусим.

— Глупости, Елфрайд, така ставаш роб на играта.

— Но аз искам, папа! Честна дума. Не мога да си намеря място, откакто загубих така позорно. А мистър Найт няма нищо против. Така че какво лошо има в това?

— Щом искате, на всяка цена ще играем — прие Найт.

И така, когато приключиха със закуската, двамата противници се оттеглиха сред тишината на библиотеката и затвориха вратата. Елфрайд си помисли, че поведението й може би изглежда непоследователно и стряскащо освободено от общоприетите ограничения. Нещо по-лошо, въобрази си, като видя изражението на Найт, че той се забавлява с това, което тя прави.

— Сигурно мислите, че съм глупава — каза дръзко тя, — но искам веднъж само да се представя отлично и да видя дали мога да ви победя.

— Разбира се, няма нищо по-естествено. Страхувам се обаче, че една светска жена, претърпяла поражение, не би действала по този начин.

— Защо? Кажете.

— Защото знае, че преодоляването е равнозначно на умението да заличиш спомена, че си бил победен, и може да насочи вниманието си изцяло натам.

— Е, значи пак греша, разбира се.

— Може би вашето прегрешение е по-приятно, отколкото нейната правота.

— Не знам дали наистина така смятате, или ми се присмивате — осъмни се тя, но все пак склонна да приеме по-ласкателната интерпретация. — Почти съм сигурна какво си мислите — колко е суетно от моя страна да смятам, че съм подходящ противник за вас. Е, ако е така, ще ви кажа, че в този случай суетата не е престъпление.

— Е, може и да не е, макар че едва ли е добродетел.

— О, да, когато водиш битка! Храбростта на Нелсън[4] се дължи на суетата му.

— Така е! Както и смъртта му.

— О, не, не! Нали в книгата на пророка Шекспир пише:

Със страх, без страх,

човек еднакво мре,

но второто все пак

е по-добре![5]

Двамата седнаха и двубоят започна, Елфрайд беше на ход. Играта напредваше. Сърцето на Елфрайд биеше толкова силно, че тя не можеше да седи спокойно. Ужасяваше се да не би той да го чуе. И в крайна сметка той го чу — няколко цветя на масата затрептяха от ударите му.

— Мисля, че е по-добре да спрем тук — каза Найт, вглеждайки се внимателно в нея. — Знам, че ви идва много. Нека да опишем какво е положението дотук и да довършим партията друг път.

— Не, моля ви, не — каза умолително тя. — Няма да се успокоя, ако не узная веднага резултата. Вие сте на ход.

Изминаха десет минути.

Елфрайд внезапно се сепна.

— Знам какво правите — извика тя, пламнала от яд, и го погледна възмутено. — Оставяте ме да победя, за да ми доставите удоволствие!

— Нямам нищо против да призная, че това правех — отвърна Найт толкова равнодушно, колкото развълнувана беше тя.

— Не бива да го правите! Няма да го приема.

— Добре.

— Не, това не е достатъчно, настоявам да обещаете, че няма да вършите такива глупости. Обиждате ме!

— Добре, госпожице. Няма да върша такива глупости. Вие няма да победите.

— Това предстои да бъде доказано! — отговори гордо тя и играта продължи.

Нищо повече не се чува сега, освен тиктакането на старомодния часовник върху един шкаф за книги. Минават десет минути, той й взима коня, тя му взима коня и гледа така, сякаш е Радамант[6]. Изнизват се още минути: тя му взима една пешка и вече има преднина, като показва недвусмислено какво чувства в момента.

Още пет минути: той й взима офицера; тя му отвръща, като му взима коня.

Три минути: тя изглежда самоуверена и му взима царицата; той изглежда кротък и взима нейната царица.

Минават осем или десет минути: той взима една пешка; тя въздъхва с едно „Пфу!“, но и половин пешка не може да вземе, за да си отмъсти.

Минават десет минути: той взима още една пешка и казва „Шах!“. Тя се изчервява, измъква се, като взима един офицер и гледа победоносно. Той веднага взима нейния офицер: тя гледа изненадано.

След още пет минути: тя се втурва и му взима единствения останал кон.

Две минути: той обявява шах; сега умът й е в състояние на болезнено напрежение и тя закрива лицето си с ръка.

Остават още няколко минути: той й взима топа и отново обявява шах. Тя буквално трепери да не би хитрата изненада, която му е приготвила, да бъде изпреварена от хитрата изненада, която очевидно той й е приготвил.

Пет минути и Елфрайд възкликва:

— Шах и мат в два хода!

— Ако можете — казва Найт.

— О, пресметнала съм погрешно, това е жестоко!

— Шах и мат — обявява Найт и победата е негова.

Елфрайд стана и се обърна, без да му даде възможност да види лицето й. Щом излезе в коридора, хукна по стълбите и се озова право в стаята си, където се хвърли на леглото си и горчиво заплака.

 

 

— Къде е Елфрайд? — попита викарият на обяд.

Найт очакваше напрегнато отговора. Беше се надявал, че ще я види пак преди обяда.

— Не се чувства добре, сър. — Това беше отговорът.

Мисис Суонкорт стана и излезе от трапезарията, за да се качи горе в стаята на Елфрайд.

На вратата стоеше Юнити, която в новото домакинство беше нещо средно между камериерка на млада дама и домашна прислужница.

— Заспала е дълбоко, госпожо — уведоми я шепнешком Юнити.

Мисис Суонкорт отвори вратата. Елфрайд лежеше напълно облечена на леглото с пламнало зачервено лице, с широко отметнати встрани ръце. През минута се мяташе неспокойно от едната на другата страна и стенеше, изговаряйки неясно думи, свързани с шаха.

Мисис Суонкорт имаше някакви докторски умения и провери пулса й. Той звънтеше като струна с почти сто и петдесет удара в минута. Тя намести внимателно спящото момиче в по-удобна поза и се върна долу.

— Заспала е — съобщи мисис Суонкорт. — Не изглежда много добре. Братовчеде Найт, къде ви беше умът? Нейният нежен мозък не може да издържи такова главоблъскане като вашата голяма глава. Трябваше категорично да й забраните пак да играе.

В интерес на истината рецензентът познаваше природата на младите жени много по-малко, отколкото абстрактните му познания за тях караха него и другите да си мислят. Той можеше да ги описва майсторски в изречения, но на практика за нищо не го биваше.

— Наистина много съжалявам — отвърна Найт, който съжаляваше повече, отколкото казваше. — Но нали младата дама знае най-добре какво е добро за нея.

— За бога, точно това не го знае. Никога не мисли за такива неща, нали, Кристофър? Баща й и аз трябва да я наставляваме и да следим дали всичко е наред, все едно че е дете. Може да каже неща, достойни за някой французин, съчинител на епиграми, и да прави пакости от глупост. Но аз мисля, че трябва да извикаме доктор Грансън — нищо няма да загубим от това.

Веднага беше изпратен човек, който да отиде на кон до Касъл Ботеръл и джентълменът, известен като доктор Грансън, дойде следобед. Той заяви, че нервната й система е напълно разстроена, предписа да пие нещо успокоително и нареди в никакъв случай да не играе пак шах.

На другата сутрин Найт, много ядосан на себе си, чакаше със странно смесено чувство нейната поява за закуска. Прислужничките идваха за молитва през различни интервали от време и при всяко влизане той, без да иска, обръщаше глава с надежда, че може да е Елфрайд. Мистър Суонкорт започна да чете, без да я дочака. В този момент някой безшумно премина; Найт внимателно вдигна поглед: беше малката прислужница в кухнята. Найт си каза, че четенето на молитви е досадно.

Той излезе сам и за първи път не можа да почувства, че общуването с прелестите на Природата не е самота. Като наближи пак къщата, забеляза младата си приятелка да крачи по съседния на неговия склон до пътеката в единия ъгъл на полето. Двамата се срещнаха тук. Елфрайд беше едновременно възторжена и смутена — неговото присъствие й действаше като влизане в катедрала.

Найт държеше в ръка бележника си и всъщност точно записваше нещо, когато двамата се забелязаха. Той заряза едно изречение по средата и показа загрижен интерес към здравето й. Тя каза, че се чувства прекрасно, и наистина никога не беше изглеждала толкова добре. Здравето й беше непредсказуемо като действията й. Устните й бяха червени, без да са лъскави, каквито са черешите, и тяхната червенина се открояваше на бялата кожа като ясно прекарана линия без никакви объркващи изкривявания. Общо взето, тя изглеждаше като последния човек на този свят, който може да бъде сразен от една партия шах, защото беше твърде ефимерна за тази игра.

— Бележки ли си водите? — попита тя толкова оживено, че въпросът й явно не произтичаше толкова от интерес към темата, колкото от желание да отклони мислите му от себе си.

— Да, пишех едно въведение. И с ваше позволение ще го довърша. — Той остана спокоен и продължи да пише. Елфрайд постоя малко до него и след това се отдалечи.

— Бих искала да видя всички тайни, които съдържа този бележник — подхвърли весело тя през рамо.

— Мисля, че няма да намерите нещо, което да ви заинтересува.

— Знам, че ще намеря.

— В такъв случай нямам какво повече да кажа.

— Но аз искам първо да задам един въпрос. Какво пишете в този бележник — просто факти за пътувания, направени разходи и така нататък или записвате мисли?

— Ами истината е, че не е нито едното, нито другото. В по-голямата си част това са нахвърлени бележки за статии и есета, непоследователни и несвързани. Не представляват интерес за никого, освен за мен.

— Предполагам, че това са вашите разгърнати мисли в зародиш.

— Да.

— След като са толкова интересни, когато се доразвият за някоя статия, какво ли представляват в резюме? Пречистен възвишен дух извън съмнение, преди да бъде принизен, за да стане годен за консумация: наистина „думи, които изгарят“.

— По-скоро балон, преди да е надут: отпуснат, безформен, безжизнен. Написаното едва се разчита.

— Може ли да опитам? — попита тя изкусително. — Аз така написах моя нещастен любовен роман — искам да кажа, малко по малко, на открито — и ми се ще да видя дали и вие започвате да пишете вашите въведения по същия начин като мен.

— Това наистина е доста затруднителна молба. Но едва ли мога да откажа сега, след като ме помолихте толкова директно, само че…

— Мислите, че молбата ми е проява на невъзпитание. Но нима нямам оправдание — вие пишехте в мое присъствие, мистър Найт. Ако случайно бях попаднала на вашия бележник, щеше да е различно, но вие стоите пред мен и казвате „Извинявайте“, без изобщо да се интересувате извинявам ли ви, или не, и продължавате да пишете, а след това ми съобщавате, че не е нещо лично, а идеи с обществено достояние.

— Добре, мис Суонкорт. Ако наистина настоявате да видите, последствията са за ваша сметка. Не забравяйте, че моят съвет към вас е да не пипате бележника ми.

— Но след като сте ме предупредили, имам ли вашето позволение?

— Да.

Тя се поколеба за миг, погледна към ръката му, която държеше бележника, засмя се и каза:

— Трябва да го видя. — И го измъкна от пръстите му.

Найт се запъти към къщата — остави я на пътеката да прелиства страниците. Като стигна до портичката, видя, че е тръгнала, и я изчака.

Елфрайд беше затворила бележника и го държеше пренебрежително за ъгъла между палеца и показалеца си; лицето й беше на петна. Тя мълчаливо протегна бележника към него, без да вдига очи по-високо от ръката си.

— Вземете си го — каза бързо Елфрайд. — Не искам да го чета.

— Успяхте ли да разчетете нещо? — попита Найт.

— Доколкото погледнах. Но не държах да чета.

— Защо, мис Суонкорт?

— Защото нямах желание — само затова.

— Предупредих ви, че може би няма да искате.

— Да, но аз никога не съм допускала, че ще пишете там за мен.

— Вашето име не се споменава нито веднъж.

— Името ми не се споменава, знам това.

— Не ви описвам, няма нищо, по което някой да ви разпознае.

— Но аз се разпознавам. Какво е това? — възкликна тя, като взе бележника от него и го отвори. — Седми август беше онзи ден. Само че аз няма да чета — заяви Елфрайд доста високомерно. — Защо да чета? Не трябваше да искам да разглеждам бележника ви, така че съм си го заслужила.

Найт почти не помнеше какво е писал и разгърна бележника да види. Попадна на следното:

„7 август. Момичето става девойка, у нея се поражда чувство за собствената й личност. След известен период на инфантилна безпомощност личността започва да се проявява. Естествена, млада и неопитна отначало. Наблюдателните хора могат да кажат съвършено точно на каква възраст е това чувство за собствената личност по придобитото умение в изкуството, необходимо за неговия успех — изкуството да го криеш. Най-общо казано, започва кариера чрез действия, обикновено наричани перчене. Методът зависи във всеки отделен случай от предразположението, класата, местоживеенето на младата дама, която се е захванала с това. Градското момиче ще разкаже някой поучителен парадокс за енергични мъже или за любов. Провинциалното момиче възприема по-материални действия като прескачане на ужасна ограда, подсвиркване или смразяване на кръвта от страх, че ще си счупи врата. (Да не забравя Кулата в Ендълстоу.) Тези прояви водят началото си от една невинна суета, разбира се. «Погледни ме», казват тези млади начинаещи в женската хитрост, без да се замислят дали ще им бъде от полза, или не, да показват толкова много от себе си. (Да се разработи и коригира за доклад за Наивно изкуство.)“

— Да, сега си спомням — каза Найт. — Бележките, разбира се, бяха написани под впечатлението от вашите маневри на църковната кула. Но няма защо да се замисляте толкова върху такива случайни наблюдения — продължи той окуражително, като забеляза колко наскърбена изглежда тя. — Някаква мимолетна идея, която минава през главата ми, за вас получава съвсем друг смисъл, защото веднъж написана, тя е станала постоянна. Всички хора имат мисли, лоши, такива са и мислите за тези, които обичат най-много на света, но те никога не се отразяват на хартия и става така, че сякаш изобщо не са съществували. Смея да кажа, че вие самата сте си мислили някои неприятни неща за мен, които щяха да изглеждат точно толкова лоши, колкото и ако бяха написани. Хайде сега, вие ми кажете.

— Най-лошото нещо, което съм си мислила за вас?

— Да.

— Не.

— О, да.

— Мислих си, че сте доста поизгърбен.

Найт я погледна леко изчервен.

— И че отгоре на главата ви има малко плешиво място.

— Ха-ха! Два непоправими дефекта — каза Найт и в смеха му се долови нещо страховито. — Изглеждат много по-зле в очите на една дама, отколкото когато човек се взира в собствената си личност, не е ли така?

— А, сигурно — отвърна тя, твърде неопитна да долови ефекта от отговора си и все още не особено склонна да му прости за записките. — Във въведението си загатвате за мен, като че ли съм дете. Всички така се държат. Не мога да разбера. А аз съм жена, нали разбирате. На колко години мислите, че съм?

— На колко години? Ами бих казал, че на седемнайсет. Всички момичета са на седемнайсет.

— Грешите. Аз съм почти на деветнайсет. Кой тип жени харесвате повече — които изглеждат по-млади или които изглеждат по-възрастни, отколкото са?

— Без да се замислям, бих казал, че онези, които изглеждат по-възрастни.

Елфрайд не беше от този тип жени.

— Но е добре известно — започна тя нетърпеливо и в невинното й вълнение имаше нещо трогателно, което в голяма степен думите й разкриваха, — че колкото по-бавно се развива една природа, толкова по-богата е тази природа. Младежите и момичетата, които стават мъже и жени, преди да пораснат на години, не представляват нищо по времето, когато изостаналите хора вече преуспяват по всички линии.

— Да — каза замислено Найт. — Има нещо в това наблюдение. Но рискувайки да ви обидя, трябва да ви напомня: вие приемате за даденост, че жената, която е изостанала от времето си на определена възраст, все още не е стигнала края на силите си. Нейната изостаналост може би не се дължи на бавно развитие, а на бързо изразходван капацитет за развитие.

Елфрайд изглеждаше разочарована. Вече влизаха в къщата. Мисис Суонкорт, за която сватосването с почтени средства беше като въздуха и слънцето, имаше малък план за тази двойка. Стаята, в която и двамата очакваха да я намерят, беше празна: по причини, за които току-що споменахме, възрастната дама беше излязла през втората врата, а те влязоха през първата.

Найт застана пред полицата на камината и загледа безразлично две изработки от слонова кост.

— Тези розови дами, въпреки доста недоразвитите си черти, съдейки по това, което виждам тук, безспорно имат красива коса.

— Да, и това е всичко — каза Елфрайд, може би мислейки за себе си, а може би — не.

— Не всичко, макар и доста, разбира се.

— Кой цвят харесате най-много? — осмели се да попита тя.

— Зависи повече от наситеността, отколкото от цвета.

— Ако е равномерно наситен, може ли да попитам кой е любимият ви цвят?

— Тъмният.

— Имам предвид за жени — каза тя с незначителна промяна в изражението и надежда, че е била погрешно разбрана.

— Аз също — отвърна Найт.

Изключено беше който и да е мъж да не запомни цвета на косата на Елфрайд. Някои жени имат безцветна коса и бе възможно тази тяхна черта да остане незабелязана от мъже, които не могат да се похвалят със зрителна съсредоточеност. Само че нейната коса винаги й пречеше. Косата й се виждаше толкова отдалече, колкото отдалече се познаваше, че е момиче, и се знаеше, че е най-светлокестенява. Тя веднага разбра, че Найт, който е съвсем наясно по въпроса, има независим критерий за възторг.

Елфрайд беше много ядосана. Не можеше да не й направят впечатление честните му мнения, но най-лошото беше, че колкото по-отрицателни бяха, толкова повече тя ги уважаваше. И сега като безразсъден комарджия постави на карта последното си и най-хубаво съкровище. Очите й: сега цялата беше в тях.

— Какъв цвят на очите харесвате най-много, мистър Найт? — попита бавно тя.

— Честно или като комплимент?

— Честно, разбира се, не ми трябва ничий комплимент!

Но Елфрайд знаеше, че не е така — че един комплимент или едно одобрение от този мъж би било като кладенец за изтощения арабин.

— Лешников цвят — обяви спокойно той.

Тя беше играла и отново беше загубила.

Бележки

[1] Пърси Биш Шели, „Бунтът на Ислам“. — Б.пр.

[2] Уилям Шекспир, Сонет 55. Прев. Валери Петров. — Б.пр.

[3] Хауард Стаунтън (1810–1874) — английски шахматист и историк на шаха, най-добрият в света през 40-те години на ХІХ век; Пол Морфи (1837–1874) — американски шахматист, един от некоронованите шампиони на същия век. — Б.пр.

[4] Хорейшо Нелсън (1758–1805) — британски адмирал, участвал в Наполеоновите войни, загива в битката при Трафалгар. — Б.пр.

[5] Уилям Шекспир, „Ричард ІІ“, Действие ІІІ, Сцена ІІ. Прев. Валери Петров. — Б.пр.

[6] Радамант (грц.) — син на Зевс и Европа; заради своята справедливост и мъдрост след смъртта си е един от тримата съдници в подземния свят. — Б.пр.