Томас Харди
Две сини очи (24)

XXII

По женски^[1]

Разядените скали, страховито високи, са не по-малко обичайни от морските птици за крайбрежната ивица между Ексмур и Ландс Енд; но тази уединена, оградена маса беше най-грозната от всички. Сега Найт с ужас разбра, че тези върхове съвсем не са безопасни за онагледяване на научни експерименти за принципите на въздушните течения.

Той все още се държеше за стръмната стена на скалата — не с обезумялата хватка на отчаянието, а с упоритата решимост да използва и последната капка издръжливост и така да даде възможно най-дълго време на Елфрайд да осъществи намеренията си, каквито и да са те.

Хванал се ръка за ръка със света от времето на неговото сътворение, той се крепеше на него. Нито стръкче, нито насекомо от настоящето го разделяха с миналото. Вечната несъвместимост между тези черни пропасти и всичко живо, което се бори за живота си, се усеща особено силно, когато по най-външните скални ръбове няма туфи трева, лишеи или водорасли.

Найт се питаше какво ли означава бързото изчезване на Елфрайд и инстинктивно стигаше до заключението, че съществува съмнителна надежда да бъде спасен. Доколкото можеше да прецени, единственият му шанс за избавление беше възможността някой да донесе въже или прът, но тази възможност беше наистина далечна. Земята на тези хълмисти вериги беше толкова изоставена, че километри наред нямаше заграждения, освен някой случайно издигнат насип или ограда; тук рядко идваха хора — само когато трябваше да съберат или преброят стадото, което едва преживяваше.

Отначало, когато смъртта изглеждаше неправдоподобна, защото никога преди не се беше срещал с нея, Найт не можеше да мисли нито за бъдещето, нито за нещо, свързано с миналото му. Можеше само да гледа непримиримо коварния опит на природата да сложи край на съществуването му и се помъчи да й пречи.

Поради това, че отвесната скала оформяше нещо като огромен вътрешен цилиндър, чийто покрив беше небето, а дъно — морето, и ограждаше скалистото заливче като в голям полукръг, той можеше да види отвесния скат и от двете си страни. Плъзна поглед надолу и осъзна още по-ясно надвисналата заплаха. Всичко на повърхността излъчваше мрак, а дълбоко вътре цареше враждебна безутешност.

По силата на едно от онези познати стечения на обстоятелствата, с които неживият свят изкушава ума, когато човек е под напрежение, точно срещу очите на Найт, изложено на показ, имаше вкаменено изкопаемо, изпъкнало на фона на скалата. Това беше същество с очи. Очите, мъртви и превърнали се в камък, го гледаха. Беше едно от ранните раковидни животни, наречени трилобити. Разделени от милиони години в живота, Найт и този нисш организъм, изглежда, щяха да се срещнат в смъртта. Това беше единственият момент, в който погледът на Найт стигна до нещо, което някога е било живо и е искало да спаси тялото си, както самият той искаше сега.

Това създание представляваше нисша форма на съществуване, защото в онези ранни години равнините, обозначени от тези неизброими шистовидни пластове, никога не са били прекосявани от разумно същество, достойно да бъде наречено така. Зоофитите, мекотелите, стридите и раците са най-високоразвитите в онези древни времена. Отделните формации, разположени в необятното време, не знаеха нищо за превъзхождащия ги човек. Бяха велики времена, но също и жестоки, каквито бяха и реликвите им. В смъртта си той щеше да бъде с нисшите.

Найт беше геолог, а предимството на навика пред случайността в пораждането на мислите на човек се проявява така, че дори и в този критичен момент умът му мигновено обхвана различни сцени във времето между епохите: тази, в която бе живяло това същество, и собствената му. Няма по-добро място от накъсан пейзаж, за да си представиш такива неща.

Времето се затваряше като ветрило пред него. Той се изправи лице в лице с началото и с всички междинни векове едновременно. Свирепи мъже, облечени в животински кожи, понесли за отбрана и нападение огромни тояги и заострени копия, изскочиха зад скалата, както призраците пред обречения Макбет. Те живееха в хралупи, гори и колиби от кал, а може би в пещери в съседните скали. Зад тях стояха представители на по-ранна епоха. В нея нямаше хора. Грамадни слонски фигури, мастодонт, хипопотам, тапир, антилопи с чудовищни размери, мегатерий и милодон, застанали в момента един до друг. Зад тях, отчасти скрити, имаше накацали птици с огромни клюнове и свинеподобни същества, големи колкото коне. Още по-мрачно изглеждаха злокобните крокодилски силуети — алигатори и други странни образи, но кулминацията беше гигантският гущер игуана. Зад тях се виждаха очертанията на голяма змия и облаци летящи влечуги, а още по-назад под тях имаше подобни на риби твари на по-нисш стадий на развитие; и така нататък, докато сцените от живота на това вкаменено същество точно срещу него показаха настоящото състояние на нещата. Тези картини минаха пред очите на Найт като нарисувани за по-малко от половин минута и той отново се върна в действителността. Щеше ли да умре? Представи си Елфрайд, когато него го няма на този свят да я обича, и при тази картина сърцето му се сви като ударено с камшик. Той очакваше спасение, но какво може да направи едно момиче? Не смееше да помръдне и на милиметър. Наистина ли смъртта протягаше ръка? Предишното чувство, че вероятността да умре е малка, вече не беше толкова силно.

Но Найт продължаваше да се крепи на скалата.

На онези замислени, загрубели хора от югозападната част на Англия, прекарващи повечето дни и нощи на открито, им се струва, че Природата има настроения, но не само в поетичен смисъл: предразположеност към определено поведение в определено време без ясни закони, които да го управляват, или сезони, от които да зависи. На нея те гледат като на човек със своенравен темперамент; човек, който не раздава с щедра ръка ту добрини, ту злини, безпристрастно и в определен ред, а проявява неумолима жестокост или изумителна щедрост — в момент на неудържим каприз. За Природата човек е или любимец на прахосник, или слуга на скъперник. Когато е настроена враждебно, в номерата й се проявява ехидна радост, породена от предчувствието за удоволствието при поглъщане на жертвата.

Подобно мислене беше нелепо за Найт, но сега той започна да го възприема. Беше захвърлен на една скала. Подложен на нови страдания. Дъждът се усилваше и го измъчваше с изключителна настоятелност. Положението му бе крайно окаяно. С появата на дъжда на сцената той стана свидетел на една съвършено нова подредба на нещата. Тук валеше нагоре вместо надолу. Плътният, издигащ се въздух, който препускаше по стръмната стена на скалата, носеше дъждовни капки, а те се стоварваха върху него с такава скорост, че се забиваха в плътта му като студени игли. Всяка капка беше всъщност стрела, която пронизваше кожата му. Водните стрели сякаш го повдигаха с остриетата си; нормалният валеж никога не можеше да причини такива мъки. За кратко време се измокри до кости. С изключение на две места. Сухи останаха раменете му отгоре и дъното на шапката му.

Вятърът, макар че не беше силен в други моменти, сега беше напорист. Дърпаше го за палтото и го развяваше. Свикнали сме да гледаме на всичко, което ни пречи и не е живо, като на безчувствена, неумолима ръка на безразличието, която изчерпва повече търпението, отколкото издръжливостта. Тук обаче враждебността не се проявяваше по този бавен и отблъскващ начин. Тя беше вселенска сила, активна, развилняла се, жадна за завоевания: решителност, а не безсмислено препятствие.

Найт беше надценил силата на ръцете си. Те вече отслабваха. „Едва ли ще се върне, от десет минути я няма“, каза си той.

Тази грешка се дължеше на необичайния наплив от преживявания точно сега: Елфрайд я нямаше от три минути.

„Още толкова минути и краят ми ще дойде“, помисли си той.

Последва друг пример за неспособността на ума му да прави сравнения в такъв момент.

„Това е летен следобед — каза си той, — но толкова силен и студен дъжд през лятото никога не е имало.“

Отново грешеше. Дъждът беше съвсем обикновен като количество; въздухът беше съвсем обикновен като температура. Но както ставаше много пъти, заплашителният начин, по който му въздействаха, увеличаваше силата им.

Той отново погледна право надолу, вятърът и дъждовните капки повдигаха мустаците му, хлъзгаха се по бузите му, под клепачите му, влизаха в очите му. Ето какво видя долу: повърхността на морето точно под краката му, до пръстите му, но в действителност то беше на повече от двеста метра под тях. Ние оцветяваме онова, което наблюдаваме, според настроението си. Морето щеше да бъде наситеносиньо, ако пред наблюдаващия се очертаваха благоприятни възможности; сега пред неговия взор то беше съвсем черно. Знаеше, че тясната бяла ивица е пяна — весело разлюляна, но толкова далечна сега, че сякаш само пулсираше и плискането едва се долавяше. Бяла ивица на черна вода — неговата погребална плащаница с черен ръб.

За него светът беше донякъде преобърнат. Дъждът валеше от долу нагоре. Под краката му имаше въздушно пространство и неизвестност; над него беше твърдата, позната земя и всичко, което той обичаше.

Безмилостната природа имаше само два гласа. По-близкият беше на вятъра в ушите му, усилващ се и заглъхващ, докато го блъскаше и пронизваше мощно или леко. Вторият, далечният глас беше стенанието на безразсъдния океан надълбоко и надалече, който опираше потръпващия си хълбок в Безименната скала.

Найт продължаваше упорито да се държи. Вярваше ли на Елфрайд? Може би. Любовта е вяра, а вярата като откъснато цвете продължава да живее без корен.

Никой не би си помислил, че слънцето ще се покаже във вечер като тази. Но то се появи ниско над морето. Не с естествения си златист ръб, който докосва и най-отдалечените краища на пейзажа, не и със странната ярка белота, с която понякога се показва вместо с цвят, а като яркочервено петно върху оловносива земя — едно червено лице, което гледа с пиянска злоба.

Повечето мъже, които имат ум в главата, са наясно, а и малцина са толкова глупави, та да прикриват този факт от себе си или от другите, че явното парадиране може да се нарече самолюбие. Найт, без много да го показва, знаеше, че в интелектуално отношение е над средното ниво. И мислеше — не можеше да не си го помисли, — че смъртта му е предумишлена загуба на качествен материал за света; че такъв експеримент за убиване би могъл да се извърши с по-недоразвита форма на живот.

Някои хора, когато изпаднат в мрачно настроение, си представят, че жестоки обстоятелства искат да попречат на това, което умът се опитва да предприеме. Откажеш ли се от желанието, за което дълго си се борил, и захванеш ли се със следващата задача, наградата ти бива подхвърлена с очевидно разочарование, че фалшивите надежди не могат да те дразнят повече.

Найт категорично се отказа да размишлява за живота и премина към съзерцаване на Тъмната долина и на неизвестното бъдеще отвъд нея. Няма да го последваме в мрачните дълбочини на тези разсъждения. Достатъчно е да кажем какво последва.

В този момент, когато вече не мислеше за живота, нещо наруши очертанието на насипа над него. Появи се петно.

Беше главата на Елфрайд. Найт мигновено се настрои да приветства отново живота.

Когато приятел види човек, обречен на пълна самота, лицето на този човек става безкрайно трогателно. Например ако се насочиш към плаващ маяк или фар насред морето, където, макар да няма непосредствена опасност за живота им, отшелниците са се отдали на униние от тягостната изолация, красноречивата признателност за посещението на лицата им е достатъчна да развълнува и най-безчувствения наблюдател.

Погледът на Найт, насочен нагоре към Елфрайд, беше точно такъв, но и много повече от това. На лицето му се бяха появили бръчки и всяка поотделно видимо й благодареше. Устните му се раздвижиха, за да каже „Елфрайд“, макар че от вълнение не можа да произведе нито звук. Очите му, за да изразят всичко, изминаха целия диапазон на красноречие — от дълбоката любов на влюбения до признателността на ближния, че не е забравен от някой друг като него.

Елфрайд се беше върнала. Той не знаеше какво би могла да направи. Може би само да наблюдава смъртта му. Но все пак се беше върнала, не го бе изоставила напълно, а това означаваше много.

За Елфрайд беше невероятно да види Хенри Найт, за когото тя бе просто дете, който я разиграваше, както си иска, който я побеждаваше и я караше горчиво да плаче, че е толкова незначителна, да изпитва благодарност при вида й. Тя погледна надолу към него с лице, блеснало от дъжд и сълзи. Той леко се усмихна.

„Колко е спокоен! — помисли си тя. — Колко прекрасен е и благороден в своето спокойствие.“ В този момент беше готова да умре десет пъти за него.

Погледът й улови парахода, който плавно се носеше в морето, но тя не му обърна никакво внимание.

— Колко още можеш да чакаш? — изрекоха бледите й устни и вятърът препрати думите й до Найт.

— Четири минути — каза той с глас по-слаб и от нейния.

— А ако има надежда за спасение?

— Седем или осем.

Сега той забеляза, че тя носи вързоп бяло платно и че е отслабнала извънредно много. В този момент Елфрайд изглеждаше толкова неестествено слаба и крехка, че се огъваше под острите дъждовни капки, които се забиваха в гърдите й и като пара замъгляваха лицето й. Нищо не намалява обема на дрехите така, както проливният дъжд, но дрехите на Елфрайд оставаха прилепнали по тялото й като ръкавица.

Без да обръща внимание на заплашителните облаци, освен че вдигна ръка да избърше дъждовните струйки, стичащи се в очите й, тя седна на земята и започна да разкъсва платното на ивици. Завързваше всяка следваща за предишната и след това ги усука на синджир. Така набързо се получи истинско въже, дълго шест-седем метра.

— Можеш ли да почакаш, докато свърша с връзването? — попита тревожно тя, като сведе поглед към него.

— Да, но не много дълго. Надеждата ми даде нови сили.

Елфрайд отново сведе очи, разкъса остатъка от платното на тесни ленти, завърза ги една за друга както преди, но на по-малко разстояние и уви дългата лента около памучното въже, което без това подсилване щеше да се разплете.

— Сега — каза Найт, който, наблюдавайки внимателно Елфрайд, вече бе схванал какво е намислила, но продължи да говори — мога да издържа още най-много три минути. Проверяваш ли един по един колко здрав е всеки възел?

Тя веднага откликна, провери всеки възел, като стъпваше с крак върху въжето между възлите и теглеше с ръце. Един възел се развърза.

— Ох, как може! Щеше да се скъса, ако не се беше сетил! — възкликна уплашено Елфрайд.

Тя завърза отново двата края. Сега въжето беше здраво отвсякъде.

— Като го пуснеш надолу — каза Найт, влязъл отново в ролята си на командващ, — изтегли се от края на склона към насипа, докъдето позволява въжето. След това се наведи и хвани края с две ръце.

Отначало той мислеше, че ще приложи по-сигурен начин да се спаси, но в него се разкриваше недостатък да изложи на опасност нейния живот.

— Вързала съм го за кръста си — извика тя, — ще се подпра направо на насипа и ще го държа с две ръце.

Точно за това бе мислил и той, но не го бе предложил.

— Ще го пусна надолу и ще го разклатя три пъти, когато съм вече зад насипа — продължи тя, — за да дам знак, че съм готова. Внимавай, о, много внимавай, моля те!

Тя спусна въжето над него, за да разбере каква трябва да е дължината му откъм насипа, върна се и изчезна както преди.

Въжето се полюшваше до раменете на Найт. След малко последва трикратно подръпване.

Той изчака една-две секунди и го хвана.

Наклонът в горната част на стената на пропастта, дълъг един-два метра само, беше непреодолим за катерач с голи ръце, но сега се оказа безценен. Не повече от половината от теглото му се поемаше изцяло от памучното въже. Десетина протягания на ръцете, редуващи се с десетина стискания на въжето с крака го изкараха на нивото на земята.

Беше спасен, и то от Елфрайд.

Протегна схванатите си крайници като разбуждащ се от сън човек и се втурна по насипа.

Като го видя, Елфрайд скочи на крака с радостен писък. Очите на Найт срещнаха нейните и в този миг погледите на двамата разказаха с невероятно красноречие една дълго премълчавана емоционална приказка. Тласкани от импулс, на който и двамата не можеха да устоят, те се хвърлиха един към друг и се прегърнаха.

В момента, когато се прегърнаха, очите й неволно потърсиха парахода „Пафин“. Беше избързал и вече не се виждаше.

Зашеметяваща радост, че е спасила мъжа, когото боготвореше, от най-ужасната смърт, разтърси нежното момиче до дъното на душата му. Радостта се сля със стремежа й да се освободи от съзнанието за дълг към Стивън и с дързостта й да не спази дадения обет. Всяка частица на волята й сега беше напълно подчинена на чувството й — волята й като водеща сила я бе напуснала. Да остане пасивна, както остана сега, в прегръдката му, беше достатъчно високо постижение — една великолепна корона за всичките години от живота й. Може би той беше просто благодарен, но не я обичаше. Няма значение: безкрайно по-добре е да бъдеш дори слуга на по-великия, отколкото кралица на по-нисшите. Такива чувства, макар и неразпознаваеми като завършени мисли, препускаха във впечатлителната душа на Елфрайд.

По отношение на поведението им едва ли беше възможно други двама души да стигнат толкова близо до целувка, колкото Найт и Елфрайд през тези минути на импулсивна прегръдка под поройния дъжд. Но те не се целунаха. По природа Найт беше такъв, че не би си позволил да се възползва от непредпазливото и страстно признание, което тя мълчаливо бе направила.

Елфрайд се съвзе и се раздвижи леко, за да се освободи.

Той неохотно я пусна и след това я огледа от главата до петите. Тя изглеждаше малка като дете. Той разбра откъде е взела платното.

— Елфрайд, моя Елфрайд! — възкликна признателно изумен.

— Трябва да тръгвам сега — каза тя и се изчерви от радост и срам. — Следвай ме на известно разстояние.

— Дъждът и вятърът отвсякъде те пронизват, студът ще те убие. Бог да те благослови за тази преданост! Вземи моето палто и го облечи.

— Не, аз ще се стопля като тичам.

Абсолютно нищо не пазеше Елфрайд от времето, освен нейната единствена „одежда“. Една жена с ум в главата беше намерила начин да го използва. Зад насипа, докато Найт беше чакал смъртта, увиснал на шеметния склон, тя беше съблякла всичките си дрехи и беше останала само с корсаж и пола. Всичко друго, до последната нишка беше на земята, превърнато във въже от вълна или памук.

— Свикнала съм да съм мокра — добави тя. — Колко пъти ме е валял дъжд на гърба на Панзи. Довиждане, ще се видим, като се преоблечем и дойдем на себе си вкъщи пред камината!

Тя хукна под проливния дъжд като заек или по-скоро като фазан, който подскача с увиснала опашка и е намислил да полети, но не го прави. Скоро Елфрайд изчезна от погледа.

Найт се чувстваше неприятно мокър и измръзнал, но разгорещен от бурни страсти. Напълно разбираше момичешката свенливост на Елфрайд, когато отказа да бъде придружена в това оскъдно облекло, ала в същото време основателното й оттегляне за този кратък половин час беше най-тъжната загуба за него.

Той събра смачкания и усукан тоалет от памук, дантела и бродерия и го преметна през ръка. Забеляза на земята плик, смачкан и мокър. Докато се опитваше да му възвърне първоначалната форма, един лист, който беше вътре, бе поет от вятъра и се изплъзна от ръката на Найт. Литна надясно, литна наляво, понесе се към ръба на скалата и над морето, запратен нависоко. Завъртя се във въздуха и след това се върна над главата му.

Найт проследи листа и го хвана. Погледна го да разбере струвало ли си е да го хване.

Непослушният лист се оказа потвърждение от банка за получени двеста паунда и оставени на разположение на мис Суонкорт, който разсеяното момиче беше забравило, че носи.

Найт сгъна внимателно влажната хартийка, доколкото това беше възможно, сложи я в джоба си и последва Елфрайд.