Томас Харди
Две сини очи (27)

XXV

Самият ми близък приятел^[1].

През тези дни, докато отсъстваше от дома, Стивън изпадаше в две редуващи се състояния. Когато емоциите го завладееха, го обземаше отчаяние. Когато не беше обзет от отчаяние, работата, която го чакаше, прогонваше буквално със сила всички дълбокомислени разсъждения по въпроса за Елфрайд и любовта.

В края на седмицата, когато дойде време да се върне, Стивън почти беше решил да се види с Елфрайд лице в лице. За случая беше избрал любимия си маршрут — с малкия параход от Бристол до Касъл Ботеръл; времето, което се печелеше от скоростта на железницата, се губеше от престоя по гарите и по-дългия път.

Беше ясна тиха вечер в началото на септември, когато Смит отново пристигна в малкия град. Искаше му се да се позабави на кея, преди да поеме нагоре по хълмовете, тъй като имаше романтичното намерение да се прибере у дома, като мине покрай нейната къща, но не му се искаше да скита из околността, докато настъпи часът, когато вечерните сенки ще го прикриват достатъчно добре, в случай че някой го наблюдава.

И така, докато чакаше приближаването на нощта, той съзерцаваше спокойната сцена: най-напред бледите отблясъци на запад нарисуваха печална едноцветна картина, на която полумракът започна бавно да придава кафяв нюанс. Появи се една звезда и още една, и още една. Те проблясваха сред рейки и такелаж на две бригантини, разположени в редица, сякаш бяха лампички, окачени на въжетата. Мачтите се полюшваха сънливо на безкрайното прииждане на прилива, който клокочеше и бълбукаше из всички кътчета и пролуки на пристанищната стена.

Сега с падналия здрач беше станало достатъчно тъмно за целта му; и точно когато се канеше да продължи с натъжено сърце, една малка лодка с двама души в нея се плъзна лека като сянка до средата на пристанището. Плаваше срещу него, продължи и се приближи до стъпалата за слизане в другия край. Единият от тези двама души беше мъж, както бе предположил Стивън, заради плавния замах на греблата. Когато двойката слезе по стъпалата и силуетите им се очертаха по-ясно, той можа да различи, че другата фигура е на жена с бяла украса — по всяка вероятност перо — на шапката или на бонето и това бяло петно беше единствената видима част от облеклото й.

Стивън изостана за малко, а когато те продължиха, той също пое по своя път и скоро забрави за тази случка. Прекоси един мост и се отказа да върви по шосето, а тръгна по пътеката, която извеждаше в долината на Уест Ендълстоу; тогава чу тих звук от отваряне и затваряне на портичка няколко метра пред себе си. Когато стигна до портичката и мина покрай нея, чу съвършено същия звук от друга портичка малко по-нататък. Явно някой човек или някои хора вървяха пред него по пътеката с безшумни стъпки по мекия килим от торф. Сега Стивън закрачи по-бързо и видя две фигури. Едната носеше бялото перо, което беше забелязал върху шапката на жената от кея: това беше двойката, която бе слязла от лодката. Стивън изостана още малко назад.

В долния край на долината, докъдето стигаше пътеката, покрай брега на потока, който течеше едва-едва, се отделяше друга пътека и водеше нагоре по склона на хълма отляво. Тя се простираше само до дома на мисис Суонкорт и до една или две малки къщи близо до нея. Отделни участъци от тази пътека не бяха покрити с трева и Стивън се убеди, че двойката пред него беше минала точно оттук, защото чуваше как под краката им потропват камъчета. Стивън се изкачваше в същата посока, но поради някаква неясна причина крачеше по-тихо от хората отпред. Не си даваше сметка, че мислено е изцяло ангажиран с въпроса коя би могла да е жената — гостенка в „Канарите“, прислужница или Елфрайд. Зададе си въпроса направо: може ли дамата да е Елфрайд? Мисълта, че това е една възможна причина за необяснимото й неявяване на срещата, го връхлетя с болезнена сила.

През страничната портичка двойката излезе на ливадата пред къщата, където пътеката, сега широка и добре поддържана, се виеше като в приказка между храстите до една осмоъгълна беседка, наречена „Белведере“ заради всеобхватния изглед към съседните земи, който осигуряваха зелените пейки в нея. Пътеката отминаваше покрай беседката и продължаваше към къщата и към дома на градинаря от другата страна, откъдето се насочваше неуверено към Ийст Ендълстоу; затова Стивън не се поколеба да се разходи из това място, което едва ли можеше да се нарече частна собственост.

Стори му се, че отново чу зад себе си отварянето и затварянето на портичката. Обърна се, но не видя никого.

Хората от лодката стигнаха до беседката. Единият от тях заговори:

— Страхувам се, че ще ни се карат, защото е много късно.

Стивън веднага разбра чий е познатият глас. „Елфрайд!“, прошепна той на себе си и се хвана за едно дръвче, докато премине вълнението му, предизвикано от нейното присъствие. Сърцето му биеше неравномерно; не искаше да узнае какво значи всичко това, макар че точно такава беше целта му.

— Отново излиза лек вятър, как шуми ясенът — продължи Елфрайд. — Не го ли чуваш? Колко ли е часът?

Стивън пусна дръвчето.

— Трябва ми светлина, за да ти кажа. Влез в беседката. Там въздухът е тих.

Стивън позна интонацията на този глас, неговите особености прозвучаха като напеви на северните птици, които той чу при връщането си в родната страна, сякаш нещо старо и естествено беше възстановено, макар че не се възприемаше като естествено преди възстановяването.

Влязоха в „Белведере“. Долната част на беседката беше от плътно заковани на кръст дъски, а в горната част имаше прозорци.

Чу се драскане на кибрит и ярка светлина се разпръсна от вътрешността на постройката. Светлината роди танцуващи сенки на листа, сенки на стъбла, лъскави ивици, точици, проблясвания и сребристи нишки от всевъзможни разновидности и мимолетни съществувания. Светлината разбуди мушици, които литнаха към нея, разкри бляскави есенни паяжини, смути земните червеи. Стивън отделяше малко внимание на такива явления и още по-малко време. В беседката той видя една силно осветена картина.

Първо, лицето на своя приятел и наставник Хенри Найт, с когото се бяха отчуждили не поради някаква конкретна причина, а заради отсъствие на единия или другия, напредване на възрастта и разминаване на гледните точки.

А след това неговата ярка, лично негова звезда — Елфрайд. Лицето й беше по-женствено сега, отколкото по времето, когато тя казваше, че е негова, но си оставаше все така чисто и цветущо. Безбройните леко усукани кичури на красивата й коса изглеждаха както обикновено, малко по-различна беше само прическата, за да е в крак с модата.

Челата им бяха близко едно до друго, почти се докосваха, и двамата гледаха надолу. Елфрайд държеше часовника си, Найт държеше свещта с дясната си ръка, а с лявата бе обвил талията й. Част от картината стигна до очите на Найт през хоризонталните летви, които се кръстосваха като ребра на скелет.

Ръката на Найт обви още по-плътно кръста на Елфрайд.

— Осем и половина е — каза тя с тих глас, странно мелодичен, което, изглежда, се дължеше на възбудата от удоволствието, че е получила ново доказателство за любов.

Пламъкът се смали и угасна и всичко потъна в тъмнина, толкова плътна, че мракът, преди свещта да хвърли светлина, не можеше да се сравнява с нея.

Стивън, съкрушен и натъжен до дъното на душата си, извърна глава. Обръщайки се, видя неясен силует зад беседката от другата страна. Очите му привикнаха към тъмнината. Човешки силует ли беше това, или тъмен хвойнов храст?

Влюбените се появиха, бързо минаха край лавровите храсти и продължиха по пътя към къщата. Неясната фигура се беше раздвижила и се озова точно пред Смит. Човекът беше толкова плътно загърнат в дрехите си, че не беше възможно да се различи жена ли е, или мъж — виждаше се само едно очертание. То се отдалечи безшумно нататък.

Стивън пристъпи напред, страхувайки се, че някаква неприятност грози другите двама.

— Кой си ти? — извика той.

— Няма значение кой съм — отвърна тих шепот изпод надиплената одежда. — Който и да съм, дано я стигне моята съдба! Познавах добре — много добре! — един младеж, когото ти измести, както сега друг измести теб. Ще й позволиш ли да разбие сърцето ти и без време да те вкара в гроба, както направи с онзи преди теб?

— Мисля, че вие сте мисис Джетуей. Какво правите тук? И защо говорите такива безумни неща?

— Защото за сърцето ми утеха няма, но никой не го е грижа. Дано й се случи същото и на нея, дето ми докара такава беда!

— Тихо! — извика Стивън, верен на Елфрайд въпреки всичко. — Тя никому не би направила нищо лошо умишлено, никога! Как се озовахте тук?

— Видях, че двамата идват насам по пътеката, и исках да разбера дали това е тя. Как може да не я мразя, щом мисля за миналото? Как може да не я наблюдавам, щом мисля за момчето си? Как може да не й мисля злото, щом на него му мисля доброто?

Наведената фигура се отдалечи, мина през портичката и сенките на полето я погълнаха.

Стивън беше чувал, че след смъртта на сина си мисис Джетуей полудяла и изпаднала в окаяно положение, и като я пожали, той отхвърли безумните й нападки, но не и обвинението към Елфрайд в изневяра. Това обвинение му влезе в главата и се смеси с усещанията, което новото преживяване беше породило. Историята от разигралата се сценка, чийто свидетел той стана, съвпадаше с разказа на нещастната жена, който колкото и неоснователен да е бил в някой по-раншен момент, сега за него беше правдоподобен.

Бавно натрупващото се отчаяние, съвсем различно от силен пристъп, както са различни например гладът и смъртоносният изстрел, го притисна и стисна тялото и душата му. Откритието не беше съвсем неочаквано, защото през последните няколко дни на силна тревожност, от онази вечер в църковния двор, той бе склонен да тълкува несигурното положение като неблагоприятно за себе си. Надеждите му, че ще се случи най-доброто, бяха просто периодични изтласквания на един хроничен страх от най-лошото.

Едно особено обстоятелство съпътстваше нещастието му. Фактът, че негов съперник беше Найт, когото някога той обожаваше като мъж, а това се наблюдава много рядко в наше време, когото и сега обичаше, добавяше към мъката му възмущение от постъпката на този човек и го караше да бъде циничен. Хенри Найт, когото той беше възхвалявал, докато проглуши ушите на Елфрайд, от когото тя всъщност ревнуваше, за да не би заради него да бъде пренебрегната от Стивън, може би я беше спечелил по-лесно точно заради тези хвалебствия, които Стивън бе спрял да изрича по нейно настояване. По този въпрос, както и по всички други, тя му заповядваше като кралица. От държането й, колкото и кратко да я беше наблюдавал, и от думите й, колкото и малко да бяха, Стивън разбра, че нейното отношение към Найт е съвсем различно. Фактът, че тя гледаше с уважение и обожание новия си любим, вдигнала поглед нагоре като към пиедестал, беше по-очевиден от факта, че се усмихваше снизходително на Стивън от висотата на положението си.

Внезапното му отхвърляне от Елфрайд подхранваше други терзания. За безпристрастния наблюдател този въпрос допускаше най-малко две тълкувания — той произтичаше или от усилието й да остане вярна на първия си избор, докато любимият, който е пред очите й, измества напълно любимия в спомените й, или произтичаше от желанието да не загуби неговата любов, докато се увери в любовта на другия. Но за Стивън Смит мотивът при второто тълкуване не можеше да се припише на Елфрайд.

Той се замисли за писмата й, в които тя не бе споменала и дума за Найт. Все пак беше успокоително, че само в две от тях би могла да направи това. В едното, писано около седмица преди Найт да пристигне, когато, макар и да не споменаваше за обещаното гостуване, тя едва ли е имала някаква конкретна причина да премълчи това. В следващото писмо споменаваше, между другото, за Найт, но Стивън бе напуснал Бомбай много преди то да пристигне.

Стивън загледа черното очертание на близката къща, където тя се врязваше като един многоъгълник в небето, и почувства, че мрази това място. Не знаеше много факти около този случай, но не можеше да не свързва инстинктивно измяната на Елфрайд с брака на баща й и с въвеждането им в лондонското общество. Той затвори желязната порта, граничеща с живия плет, безшумно, както я беше отворил, и излезе на поляната. Оттук можеше да види старата къща на викария — единствената къща, която му напомняше за онези сладостни дни от началото на любовта му към Елфрайд. Натъжен, той се отдалечи от мястото, което вече не беше кътче, където мислите му да свият гнездо, докато е някъде далеч, и продължи към източното село, за да стигне до бащиния дом, преди обитателите му да се оттеглят за нощта.

Най-близкият път до малката къща беше през парка. Стивън не бързаше. При щастието често има основание за неотложни действия, но нещастието рядко е съпроводено от спешност или припряност. Понякога той спираше под ниско увисналите клони на дърветата, насочил празен поглед в земята.

Стоеше така не само с невиждащи очи, но и с парализирани мисли, когато един ясен звук премина в тишината и отекна надалеч. Това беше удар на камбана от кулата на църквата в Ийст Ендълстоу, която се намираше в долчинката на по-малко от четирийсет метра от имението на лорд Лаксилиан в оградения парк. Разнесе се още един удар и стана ясно защо бие камбаната; последваха бавни последователни удари.

— Някой е умрял — каза високо той.

Погребалният звън отекваше за жител на източната енория. Необичайното беше, че сега, когато камбаната биеше на умряло, не се спазваше обичаят в Ендълстоу и в другите енории от околността. При всеки смъртен случай полът и възрастта на покойника се обявяваха чрез различни комбинации. Три трикратни удара означаваха, че покойникът е мъж; два трикратни — че е жена; три двукратни — че е момче; два двукратни — че е момиче. Постоянното биене на камбаната означаваше по-скоро подновяване, а не начало на камбанен звън, за което Стивън, бидейки надалеч, не беше чул.

Завладялата го за миг тревога за родителите му го напусна. Беше ги оставил в цветущо здраве и ако сериозна болест бе повалила някого, той щеше да бъде уведомен за това. Но тъй като пътят му към дома минаваше под тисовите дървета в църковния двор, той реши да надникне в камбанарията и да поприказва с Мартин Канистър, който би трябвало да е там.

Стивън изкачи стръмния склон и се замисли дали да не се откаже от идеята си. Настроението му беше такова, че всеки разговор с човек, пред когото не можеше да сподели мъката си, щеше да му бъде досаден. Но преди да осъществи едно от двете си намерения, младият човек видя между дърветата ярка светлина, чиито лъчи пронизваха като игли тъжната переста зеленина на тисовите дървета. Светлината идваше от църковния двор.

Без да мисли, Стивън пристъпи напред. Никога две места с еднакво предназначение не са изглеждали толкова различни, колкото църковният двор и селото до него. Тук тревата беше грижливо поддържана и оформяше част от моравата пред господарската къща; цветя и храсти бяха безразборно засадени и на двете места, но гробовете — два-три, които се виждаха — имаха съвършено еднаква форма и бяха еднакво гладки, та денем изглеждаха като току-що избръснати брадички. Ограда нямаше, границата между Божията земя и тази на лорд Лаксилиан беше очертана само с няколко квадратни камъка, на равно разстояние един от друг. Сред онези, които приемат романтично въпроса за последното си жилище, повечето биха предпочели място като това пред всички останали; някои биха се притеснили, че е толкова спретнато и подредено, и биха предпочели дивото било на съседния хълм, където Природата е облякла най-непретенциозната си одежда.

Следващото, което Стивън откри, беше, че източникът на светлина се намира много близо до земята, и реши, че това е фенер в полуизкопан гроб. Но когато се приближи още малко, стана ясно, че фенерът се намира непосредствено под стената на страничния кораб, в прохода под една арка. Сега той чу гласове и започна да разбира каква е истината. Като тръгна към разкопаното място, Смит различи отляво купчина пръст, а пред себе си каменни стъпала, които се бяха показали след изкопаването на пръстта и водеха надолу под църквата. Това беше входът на голяма семейна гробница, която продължаваше под северния кораб. Стивън никога не я беше виждал отворена и като слезе едно-две стъпала надолу, се наведе да погледне под арката. Гробницата изглеждаше претъпкана с ковчези, с изключение на едно празно пространство по средата, оставено свободно за влизане и достъп до стените, на три от които ковчезите бяха положени в каменни ниши.

Мястото беше добре осветено със свещи, закрепени на дървени подложки за стената. Като слезе още едно стъпало по-надолу, разпозна кои са живите хора в гробницата. Те бяха баща му, майстор зидар, Мартин Канистър, негов помощник, и двама или трима млади и стари работници. Наоколо бяха разпръснати лостове и чукове. Цялата компания, разположила се върху ковчези, които бяха преместени от местата им очевидно за някаква поправка или за разширяване на гробницата, ядяха хляб и сирене и пиеха бира от една чаша с две дръжки, която се предаваше от човек на човек.

— Кой е умрял? — попита Стивън, пристъпвайки към тях.