Томас Харди
Две сини очи (22)

XX

Далечна обич там на хълма^[1].

Найт обърна гръб на енория Ендълстоу и продължи за Корк.

Празни дни се трупаха един след друг и все повече натежаваха на сърцето му. Той стигна до езерата Киларни, изброди техните гъсти гори, огледа безкрайното разнообразие от тамошните острови, хълмове и долини, наслуша се на изумителното ехо на този романтичен кът, но като цяло му липсваха красотите и мечтанията, които откриваше преди в такива богоизбрани места.

Докато беше в компанията на Елфрайд, нейното момичешко присъствие не му се бе отразило осезателно по никакъв начин. Не си беше дал сметка, че навлизането й в неговите предели му е оказало някакъв ефект; но сега, когато тя беше далеч от тук, той осъзна колко много му е било отнето. Онова, което му изглеждаше маловажно, бе станало необходимост и Найт се беше влюбил.

Стивън се беше влюбил в Елфрайд, гледайки я, а Найт — спирайки да я гледа. Не знаеше кога или как това душевно състояние го беше завладяло. Беше сигурен, че когато тръгваше от Ендълстоу, не бе изпитал нищо от изящната елегантност на горчивата тъга, естествена при такива раздели, но сега разбираше каква прекрасна тема за размисъл е станала оттогава Елфрайд. Дали не беше започнал да я обича, когато тя го погледна след премеждието на кулата? Тогава той просто си беше помислил, че тя е слабохарактерна. А може би я беше заобичал, докато тя стоеше на поляната, цялата осветена от вечерното слънце? Беше си помислил само, че кожата на лицето й е хубава, нищо повече. Да не би разговорите с нея да бяха посели семето? Беше си помислил, че тя говори остроумно и много похвално за една млада жена, без да има нещо забележително в това. Шахът имаше ли нещо общо? Разбира се, че нямаше — в онзи момент тя му изглеждаше като едно много самонадеяно дете.

Преживяването на Найт беше пълно опровержение на предположението, че любовта винаги идва с погледи и съчувствени докосвания с пръстите, че като пламък се усеща в мига, в който се заражда. Може да се каже, че едва след като се разделиха и Найт остана единствено със спомена, той се замисли сериозно за Елфрайд.

Така, след като невъзмутимо беше трупал представи за нея, на които умът му не реагираше, докато причината за възникването им беше пред очите му, сега му се струваше, че е влюбен в душата й, която временно се бе отделила от тялото, за да го придружава по пътя му.

Тя започна да го управлява толкова властно сега, че той, свикнал да анализира, почти се разтреперваше пред възможността тази нова сила да се вмести в добре подреденото му всекидневие. Стана неспокоен, след това забрави всички други теми, отдаден на удоволствието да мисли за нея.

И все пак трябва да кажем, че Найт обичаше философски, а не романтично.

Той анализираше държането й към него. Непринудеността граничи с кокетство. Флиртуваше ли тя, запита се той. Никакво принудително преминаване от добронамереност към подозрителност не можеше да потвърди тази теория. Представлението беше изиграно твърде добре, за да бъде нещо друго, освен истинско. То имаше дефекти, без които нищо не е автентично. Никоя актриса с двайсетгодишен опит, никоя плешива дама, чиято първа поява в обществото се губи в дискретната мъглявина на уклончиви разговори, не би могла да играе пред него ролята на простодушно момиче, както я изпълняваше Елфрайд. Тя владееше малките хитрости, които съставляваха простодушието.

Има ергени по природа и ергени по обстоятелства, старите моми сигурно също попадат в тези два вида, макар че някои приемат само втория. Така или иначе, за Найт се смяташе, че е ерген по природа. Какво щеше да стане с него? Той самият възприемаше много странно теориите си по въпроса за любовта и като ги четеше сега в светлината на едно ново преживяване, виждаше колко повече означават изреченията му, отколкото той смяташе, когато ги пишеше. Хората често откриват истинската сила на някой изтъркан стар закон само когато по някаква случайност ги засегне лично; но Найт не знаеше за случай с мъж, научил точно по този начин в какви граници въздействат собствените му епиграми. В едно отношение той беше много доволен от тази история. У него беше заложено непреодолимото изискване да попадне пръв в женското сърце. Беше открил за себе си, че ако някога реши да се ожени, със сигурност не трябва да се появяват неудобни писма, не трябва да има никакво кимане и изчервяване пред случайно срещнат тайнствен непознат, защото това са възможни източници на безпокойство. Чувствата на Найт бяха обичайните за мъж на неговата възраст, който обича искрено, малко превъзбуден от преследването на целта. Като момчета, когато се влюбят за първи път, мъжете обичаха с цялото си сърце, без да се интересуват от нищо друго. С натрупване на годините все повече се търсеше партньорство в страстта, докато се стигнеше до възрастта на Найт, когато разумът проявяваше склонността да се намеси. Но това можеше и да се пренебрегне. Един влюбен мъж, който настройва мозъка си така, че да отчита положението му, все едно измерва географската дължина, на която се намира кораб, по светлината на мачтата.

Нетипичното поведение на Елфрайд, разсъждаваше Найт, което беше факт, подсказва, че тя е различна и в любовта, което беше само допускане. Incredules les plus credules^[2]. „Елфрайд — каза си той — едва ли е поглеждала друг мъж, преди да види мен.“

Не беше забравил колко строго се държа с нея, защото тя предпочиташе бижута пред назидания, но оттогава й бе простил сто пъти, мислейки колко естествено е жените да обичат украшения и колко необходимо е добавянето на малко лична суета, за да се постигне деликатната и очарователна окраска на женския ум. И така в края на седмичното отсъствие, през което бе стигнал до Дъблин, той реши да съкрати обиколката си, да се върне в Ендълстоу и да се заеме с реализирането на хипотетичното предложение от онази неделна вечер.

Въпреки че беше съчинил на хартия много теории за социални порядки и съвременно поведение, най-общо казано, важната частица личен опит липсваше и сега Найт не можеше да си спомни за нищо на света дали е редно да подари на една млада дама бижута, преди да е обявен официален годеж. Но в деня, преди да тръгне от Дъблин, той се огледа тревожно за първокласен бижутериен магазин, откъдето купи нещо, което смяташе, че ще й подхожда най-добре.

Чувствайки се крайно неловко и непривично, той затвори вратата на стаята си, седна, отвори кутийката от марокен и разгледа отблизо изящната изработка от злато. Много неща бяха познати на самотния книжовен мъж, но точно тези бяха нови и той ги опипваше — като дете, което държи плод на цивилизацията, недокосван до този момент от пръстите му. Внезапно решение, плод на каприз, че все пак избраният модел няма да й подхожда, го накара да скочи разтревожен и да хукне по улицата, за да смени обеците с други. След големи затруднения да направи нов избор, когато умът му толкова се обърка, че аналитичните му способности да оценява предмети на изкуството, изглежда, го бяха напуснали, Найт излезе от магазина с друг чифт. Те останаха при него до следобед, когато, след като ги беше съзерцавал петдесет пъти с нарастващо опасение, че последният избор е по-лош от първия, прецени, че няма да го хване сън, ако още веднъж не смени обеците. Пламнал от яд към себе си заради тази непоследователност, той стигна до вратата на магазина, досрамя го да влезе и да създава допълнителни неудобства, отиде в друг магазин, купи чифт обеци на много по-висока цена, тъй като изглеждаха точно такива, каквито трябва да са, попита златарите дали биха направили размяна с първия чифт, изслуша отговора, че не сменяват стоки, купени от друг магазин, плати и си тръгна с двата чифта, чудейки се какво, по дяволите, ще прави с излишните обеци. Искаше му се да ги загуби или някой да ги открадне и се измъчваше от загнездилото се чувство, че като разумен човек, който прави икономии, трябва непременно да ги продаде, което накрая и направи на безценица. Усещането за празнота след един пропилян ден в тичане из града с тази нова и изключителна задача и с няколко паунда по-малко от неумело направената покупка се смесваше с чувството на леко задоволство, че се е преборил с допотопното си невежество по въпроса за дамските бижута и най-накрая се е сдобил с едно истинско произведение на изкуството. През останалата част от деня той оглеждаше украшенията на всяка срещната дама с проницателното опитно око на познавач.

На другата сутрин Найт отново пресичаше Сейнт Джорджис Чанъл, но не за да се върне в Лондон през Холихед, както възнамеряваше първоначално, а към Бристол, възползвайки се от поканата на мистър и мисис Суонкорт да ги посети отново на връщане.

А сега да се преместим при Елфрайд.

Доминиращата страст у жената — да очарова и да оказва влияние на по-силните от нея, — макар и действаща при Елфрайд, определено нямаше конкретна цел. Тя се интересуваше от мнението на приятеля си Найт от самото начало: но страховете й едва ли щяха да допуснат да се замисли иска ли нещо повече от този основен елемент на приятелството. Първоначално в желанието й да достави удоволствие на най-издигналия се мъж, когото познаваше отблизо, нямаше никакво предателство към Стивън Смит. Тя нямаше представа — малко жени я имат — колко необозрим може да стане един въпрос, породил се така безобидно.

Писмата от Стивън бяха по необходимост малко и нейното чувство за вярност се крепеше на последното, което беше получила, както моряк корабокрушенец се крепи във водата, хванал се за водорасли. Младото момиче убеди себе си колко се радва, че Стивън е получил право (в нейните очи) да поиска ръката й по силата на тяхното бягство. Тя се залъгваше, като си казваше: „Може би ако не се бях обвързала, щях да се влюбя в мистър Найт“.

Заради всичко това седмицата, през която Найт го нямаше, беше много мрачна и неприятна за нея. Стивън оставаше в молитвите й, а старите му писма бяха препрочетени — в действителност като лекарство, макар да се самозаблуждаваше, че го прави за удоволствие.

Писмата ставаха все по-обнадеждаващи. Той й пишеше как всеки ден приключва работа с приятното чувство, че е отместил още един камък от оградата, която ги разделя. Рисуваше фигури, за да й покаже каква прекрасна двойка ще бъдат те един ден. Хората ще обръщат глави и ще казват: „Каква награда само е спечелил!“. Тя не биваше да се натъжава заради безумния им опит да избягат (Елфрайд често се оплакваше, че това я огорчава).

Ако някой знаел за това, нямало значение какво си мисли, защото той познавал достатъчно добре нейната почтеност по природа. Единственият нежен укор беше, че не му е писала влюбено по време на престоя й в Лондон. Макар и жизнерадостно, писмото й, изглежда, било продиктувано от мисли, които не били свързани с него.

 

 

Първоначалното намерение на Найт скоро да се върне в Ендълстоу беше несигурно, а обещанието му, че ще се върне — още по-несигурно. Той беше човек, който пести думите си, преди да предприеме евентуални действия. Викарият беше доста изненадан, че го вижда отново толкова скоро; мисис Суонкорт не бе изненадана. Когато ги видя, след като бе съобщено за пристигането му, Найт установи, че те възнамеряват да отидат в Сейнт Ленардс за няколко дни в края на месеца.

Първата вечер след връщането му не се появи подходящ момент да връчи на Елфрайд онова, което с толкова мъки беше намерил.

Той внимателно търсеше възможност да изпълни каквото беше замислил. На другата сутрин, която обещаваше хубав ден след цяла седмица с облаци, беше предложено и решено всички да отидат в Баруит Странд, местна забележителност, която нито мисис Суонкорт, нито Найт бяха виждали. Найт отдалеч предусети романтична възможност и предвиди, че тя може да се появи, преди да е настъпила вечерта.

Пътят минаваше край самотни зелени хълмове, върху които се издигаше стена от жив плет като въже, което се влачи по вълнолом. В пролуките между тези възвишения се виждаше синьото море, изпъстрено с бели петна и сред тях едно самотно платно. Всичко това кипеше до преливане към настръхналия хоризонт, изтеглен като черта от единия до другия край на хълмовете. После се спуснаха през дефилето, от двете му страни шоколадови на цвят скали образуваха стени, от едната падаше тежка назъбена сянка върху половината от пътя. От цепнатини в скалите избликваха струи чиста вода и почуквайки по широките зелени листа, продължаваха като поточе на земята. Рошави кичури пирен се бяха провесили над всяка стръмнина, една къпина, разлюляла се на всички посоки, посегна към шапките им като животно, забило нокти в тях.

Изкачиха последния хребет и заливът, който беше крайната точка на тяхното пътуване, изведнъж се разкри. Синьото потъмняваше в основата на скалите там, докъдето океанът се простираше, и свършваше с бял бордюр — безмълвен от такова разстояние, макар и развълнуван, — надигаше се и се отпускаше като завивка върху неспокойно спящ човек. Останалите в сянка вдлъбнатини на моравите и кафявите скали щяха да изглеждат сини, ако този цвят не принадлежеше изцяло на водата до тях.

Каретата спря пред къщурка с навес и един коняр и кочияшът пренесоха кошницата с храна долу на брега.

За Найт удобният случай настъпи.

— Не съм забравил вашето желание — започна той, когато двамата останаха встрани от другите.

Елфрайд го погледна неразбиращо.

— И ви донесох това — продължи той, като извади несръчно кутийката и я отвори, поднасяйки я към нея.

— О, мистър Найт! — извика тя объркана и силно се изчерви. — Не разбрах от думите ви, че сте имали такова намерение или че говорите буквално. Мислех, че е просто предположение. Не ги искам.

Една мисъл, която й мина през ума, придаде на отговора й по-силна категоричност, отколкото би прозирала в друг момент. Утре беше денят за писмо от Стивън.

— Но няма ли да ги приемете? — попита Найт, който почувства, че вече не е господар на положението както досега.

— Няма. Много са красиви — по-красиви от всички, които съм виждала — каза сериозно тя, гледайки изкушението жадно, както вероятно Ева е гледала ябълката. — Но не ги искам, ако бъдете така любезен да ме извините, мистър Найт.

— Никаква любезност — каза мистър Найт, стъписан от този неочакван обрат на събитията.

Последва мълчание. Найт държеше отворена кутийката, гледаше някак печално блещукащите фигурки, заради които беше изоставил обичайния си път в живота; въртеше кутийката, вдигаше я към очите си и сякаш разбирайки, че подаръкът му не е зачетен от нея, се опитваше сам да му се възхити.

— Затворете ги, за да не ги виждам повече, хайде! — каза тя и се засмя странно, едновременно неохотно и умолително.

— Защо, Елфи?

— За вас не съм Елфи, мистър Найт. О, защото ще ги поискам. Колко съм глупава само, как можах да кажа това! Но имам причина да не ги приема… сега. — Преди да изрече последната дума, тя замълча, за да покаже, че отказът й е окончателен, но думата някак се изплъзна и обезсмисли всичко останало.

— Значи ще ги приемете някога?

— Не искам да ги приема.

— Защо не искате, Елфрайд Суонкорт?

— Защото не искам. Не ми харесва.

— В това има нещо оскърбително, при това много важно — каза Найт. — След като обеците ви харесват, нехаресването явно е насочено към мен.

— Не, не е.

— А какво е тогава? Харесвате ли ме?

Елфрайд се изчерви и се загледа в далечината, а чертите на лицето й се промениха така, че отговорът да изрази най-любезно критичното й отношение.

— Горе-долу ви харесвам — отвърна тихо най-накрая.

— Но не много?

— Толкова сте рязък с мен и ми говорите строго, така че как иначе? — отговори уклончиво тя.

— Сигурно смятате, че съм стар и педантичен.

— Не, не смятам… Искам да кажа, че смятам… Не знам за какъв ви мисля, това искам да кажа. Хайде да отидем при папа — завърши Елфрайд някак смутено.

— Добре, ще ви обясня какво ме накара да ви донеса подарък — рече Найт хладнокръвно, с цел да заличи от ума й всяко възможно впечатление за себе си, че е точно такъв, какъвто е — влюбен в нея. — Нали разбирате, това беше най-малкото, което можех да направя като проява на любезност.

Елфрайд се озадачи от това ясно становище.

Найт продължи, за да приключи с въпроса:

— Почувствах, както, естествено, би почувствал и всеки друг, че думите ми онзи ден по повод вашия избор бяха обидни и нечестни, и си помислих, че извинението трябва да има материално изражение.

— О, да!

Елфрайд съжали — не можеше да каже защо, — че Найт изтъква толкова прозаична причина. Разочарова се, че през цялото време той е разполагал със сигурно обяснение, което би могъл да изкаже пред всеки, без да предизвика усмивка. Ако тя знаеше, че е имал това предвид, сигурно щеше да приеме съблазнителния подарък. Но това, което я измъчваше, бе евентуалното подозрение на Найт, че е възприела подаръка му като знак за любов, което беше унизително, ако те не бяха такъв знак.

В разгара на техния разговор дойде мисис Суонкорт, оглеждайки се за голям плосък камък, върху който да разстели покривката за храна, и неизясненият въпрос между Найт и Елфрайд беше отложен. Найт прие отказа й, убеден, че е свенливост на момиче, озовало се в необичайно положение, и като цяло беше приемливо начало. Ако знаеше, че става дума за чувство за вярност, борещо се с една нова любов без гаранция кой ще е победител накрая, това можеше да изпари цялото му желание да спечели.

В същото време се забелязваше известна стеснителност в държането и на двамата през останалата част на следобеда. Дойде приливът и трябваше да се преместят на по-високо място. Денят отиваше крадешком към своя край с обичайната в такива случаи тиха леност, когато във всичко направено и премислено е вложено усилието да се бездейства и да не се мисли нищо повече. Загледани безцелно над ръба на една скала, те съзряха подредената каменна маса, която прииждащото море постепенно заливаше, отнасяйки трохи и парчета храна. Викарият извлече поука от сцената; успокоен, Найт отговори в същия дух. Последва ожесточено настъпление на вълните — синьо-зелените водни езици стигаха до склоновете и сблъсъкът ги превръщаше в пяна, отдръпваща се назад, влачейки след себе си бели изтощени следи.

Следващата сцена беше изливането на проливен дъжд, който ги накара да потърсят подслон в една плитка пещера, а след това впрегнаха конете и потеглиха обратно към дома. Докато се изкачваха, небето отново се проясни и лъчите на залязващото слънце огряха мокрия път нагоре по хълма. Браздите, които колелата на каретата оставяха при изкачването — две тънички ленти, — бяха като блестящи слитъци злато, които се изостряха, докато изчезнат в далечината. Обърнаха гръб и на тях и нощта се спусна над морето.

Вечерта беше хладна и нямаше луна. Найт седеше до Елфрайд, но когато тъмнината го накара да се почувства несигурен за мястото си, се намести по-близо до нея. Елфрайд се отдръпна.

— Надявам се, че не оспорвате мястото, на което съм седнал? — пошепна той.

— О, не, това е най-малкото, което мога да направя като проява на любезност — отговори тя, натъртвайки собствените му думи.

Двамата усетиха деликатното равновесие между двете възможности. Така стигнаха до вкъщи.

За Найт това малко преживяване беше прекрасно. За него то беше приятен, невинен момент — момент, който може и да не съдържа кой знае какво, но рядко се повтаря в живота на един мъж и е особено скъп, когато човек се връща към миналото. Той не е толкова дълбоко влюбен, та да се чувства неудобно, и е успокоен от едно блажено чувство, че може да се любува на най-тривиалното нещо с детинско наслаждение — движението на една вълна, цветът на един камък, каквото и да е, беше достатъчно сънливите мисли на Найт през този ден да се раздвижат. Дори проповедническите баналности, изговорени от викария — просто защото смяташе, че е длъжен да се изкаже професионално в присъствието на човек като Найт с неговите способности, — бяха преглътнати с лекота. Присъствието на Елфрайд го караше не само да изтърпява подобно говорене заради необходимостта от най-обикновена учтивост, но и да го слуша — да приема чутото и с удоволствие да се преструва, че е правилно и необходимо, и той се остави да бъде завладян от предпазващото го чувство, че външно всичко е наред.

Като влезе в стаята си тази вечер, Елфрайд видя едно пакетче на тоалетката. С треперещи ръце махна бялата хартия и, да, това беше онази кутийка от марокен със съкровищата — двете украшения, които беше отказала да приеме през деня.

Елфрайд си сложи обеците, погледна се в огледалото, изчерви се и ги свали. Беше ги сънувала цялата нощ. Никога не беше виждала нещо толкова красиво, но й бе пределно ясно, че като почтена жена е длъжна да откаже подаръка. Защо обаче не й беше ясно, че дългът изисква по-решително и последователно поведение, нека кажат онези, които я изучават. Сутринта се взираше заплашително в нея като призрак. Беше ден за писмо от Стивън и тя трябваше да издебне пощальона, да извърши тайно нещо, което никога не беше харесвала, и да постигне цел, към която бе престанала да се стреми.

Но отиде.

Имаше две писма.

Едното беше от банката в Сейнт Ланс, в която тя имаше малък личен депозит; сигурно нещо, свързано с лихвата. Сложи го в джоба си, влезе вкъщи, качи се горе, за да не я видят, и с треперещи ръце отвори писмото от Стивън.

Какво й пишеше той?

Трябвало да отиде в Сейнт Ланс и да получи една сума от банката, която била упълномощена да й предаде.

Отнасяше се за двеста паунда.

Нямаше чек, запис или каквато и да е друга гаранция. Всъщност информацията се свеждаше до това, че парите бяха в банката в Сейнт Ланс на нейно име.

Тя веднага отвори другото писмо. В плика имаше документ, удостоверяващ, че депозираната сума от двеста паунда е преведена в нейната сметка.

Спестил съм това за една година — продължаваше писмото на Стивън — и има ли нещо по-редно и по-приятно, което мога да направя, освен да го изпратя на теб? За себе си имам достатъчно, отделно от това. Ако не си склонна да оставиш парите в банката, накарай баща ти да ги вложи на твое име в ценни книжа. Това е малък подарък за теб от мен, който съм повече от твой годеник. Мисля, че той ще разбере сега, Елфрайд, че желанието ми да получа ръката ти е всичко друго, но не и фантазия на глупаво момче, за което не си струва да се говори сериозно.

Когато му писа, че баща й се е оженил, Елфрайд, с присъщата й тактичност се въздържа и от най-лекия намек за финансовите ресурси на дамата.

Приключил с деловия въпрос, той продължаваше в своя си момчешки стил:

Помниш ли, скъпа, онази сутрин, когато пристигнах във вашата къща и по време на молитва баща ти прочете за чудотворното излекуване на паралитика, на когото Човешкият Син казва: стани, дигни постелката си и иди у дома си? Аз го помня и мога да разбера сега силата на тези думи. Постелката на индиеца представлява съвсем малка рогозка, а вчера видях един местен човек да прави точно онова, което ми напомни да ти пиша за тази история. Но ти си по-учена от мен и сигурно отдавна знаеш всички тези неща… Веднъж купих няколко малки фигурки на местни богове, за да ти ги изпратя като нещо любопитно за спомен, но после видях, че са изработени в Англия, направени така, че да изглеждат стари, и пренесени тук. Изхвърлих ги с отвращение.

Това ми напомня, че желязото за строителство трябва да го внасяме от Англия. Кой е този, който може да предвиди какво точно е нужно за строежа на къщи тук? Преди да започнем, трябва да поръчаме всяка колона, брава, панта и бурма, която ще ни потрябва. Не можем да отидем на съседната улица като в Лондон и да изискаме да ги изработят на мига. Мистър Л. казва, че много скоро някой ще трябва да отиде в Англия, за да се направи такава голяма поръчка. Само се моля този някой да съм аз.

Пред нея беше банковият документ за депозираните двеста паунда, а до него елегантният подарък от Найт. Стана й студено, после бузите й пламнаха от нахлулата кръв. Ако можеше да унищожи тази хартийка и така да отмени цялата финансова операция, тя веднага би прежалила тези пари. Не знаеше какво да прави и в двата случая. Беше я страх да остави двете неща едно до друго — толкова противоположни бяха интересите, които представляваха, че очакваше едното да развие някаква свръхестествена антипатия към другото.

Този ден почти никой не я видя. Вечерта беше взела решение и пристъпи към изпълнението му. Подаръкът беше опакован — с една сълза на съжаление, отронила се, докато затваряше кутийката с красивите съкровища — и оставен на бюрото в стаята на Найт. А на Стивън беше написано писмо, в което се казваше, че засега все още не й е ясно какво да прави с изпратените пари, но заявяваше, че е готова да изпълни обещанието си да се омъжи за него. Писмото беше написано, но тя забави изпращането му, макар мъчителното чувство, че обещаното трябва да бъде изпълнено, да не я напускаше.

Минаха няколко дни. Елфрайд получи друго писмо от Индия. Тъй като то пристигна неочаквано, баща й го видя, но не каза нищо — тя не знаеше защо. Новината този път беше съкрушителна. Стивън, както се надяваше, беше избран като най-подходящ да възложи поръчката, за която беше споменал, че предстои да бъде направена. След изпълнението на служебната задача следваше тримесечен отпуск. Пишеше още, че ще тръгне една седмица след изпращането на писмото и ще използва възможността да поиска съгласието на баща й да се сгодят. Следваше една страница, на която изразяваше своята и нейната радост от предстоящата среща; и накрая завършваше с информацията, че ще пише на параходната агенция с молба да й съобщят кога ще пристигне корабът, тъй като знае колко желана е тази информация.

Елфрайд живееше и се движеше сега като насън. Найт почти се беше ядосал отначало, че тя упорито продължава да отхвърля подаръка му, но не само заради самия факт, а и заради начина, по който го правеше. Но като видя колко измъчена и болна изглежда, раздразнението му премина в недоумение.

Вече не оставаше дълго време в къщата, за да бъдат заедно, както правеше преди, а я превърна в отправна точка на археологическите и геоложките си обиколки в околността. Така му се искаше да се признае за победен и да си тръгне, но не можеше. И възползвайки се от привилегията, че е роднина, влизаше и излизаше от къщата, когато си пожелае, но не бързаше да си отиде.

— Не искам да оставам тук нито ден повече, ако моето присъствие ви е неприятно — каза той един следобед. — Отначало подхвърляхте, че съм строг с вас, а когато съм внимателен, сте несправедлива с мен.

— Не, не. Не говорете така.

Обстоятелствата, при които се бяха запознали, ги караха да се държат един с друг странно и необичайно. Говореха открито за чувствата си, когато имаха възражения или различия; мълчаха, станеше ли дума за нещо по-деликатно.

— Решил съм да си тръгна и никога повече да не ви безпокоя — продължи Найт.

Тя не каза нищо, но красноречивият й поглед и помръкналото й лице говореха ясно, че го укорява за резките думи.

— Искате ли да остана тук? — попита тихо Найт.

— Да — отвърна тя. Верността към старата любов и истината за новата любов заемаха две противоположни места и истината недобродетелно надделя.

— Тогава ще остана още малко — каза Найт.

— Нали няма да се сърдите, ако прекарвам повечето време сама? Може би ще се случи нещо и аз може и да ви кажа някои неща.

„Ама че свенливост“, помисли си Найт и му олекна на сърцето, когато излезе. Умението да разчиташ вярно енигматичните сили, действащи у жените в определени моменти, за някои мъже е безпогрешен инстинкт, но приляга на умове, които не са толкова директни и честни като този на Найт.

На другата вечер, около пет часа, преди Найт да се върне от своето поклонение по морския бряг, един мъж дойде в къщата. Беше пощенски раздавач от Камелтън, градче на няколко мили далеч, докъдето през лятото беше продължена железопътната линия.

— Телеграма за мис Суонкорт плюс три шилинга и шест пенса за приносителя.

Мис Суонкорт връчи парите, подписа разписката и с трепереща ръка отвори телеграмата. И прочете:

Джонсън, Ливърпул до мис Суонкорт, Ендълстоу, близо до Касъл Ботеръл.

Амарилис телеграфира от Холихед, четири часа. Очаква се да бъде в пристанището и да остави пътниците в Канинг Бейзин в десет часа утре сутринта.

Баща й я извика в кабинета си.

— Елфрайд, кой ти изпрати тази телеграма? — попита подозрително той.

— Джонсън.

— Кой, за бога, е Джонсън?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Кой знае тогава?

— За първи път чувам за него сега.

— Странна история, нали?

— Не знам.

— Хайде, хайде, госпожице! Каква е тази телеграма?

— Наистина ли искаш да знаеш, папа?

— Ами да.

— Не забравяй, че съм вече зряла жена.

— Е, какво от това?

— След като съм жена, а не дете, смятам, че мога да имам някоя и друга тайна.

— По всичко личи, че имаш.

— Жените по правило имат.

— Но недей да ги пазиш. Кажи какви са.

— Ако не настояваш повече сега, обещавам да ти кажа какво значи всичко това, преди да е изтекла седмицата.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре. Аз имам известни подозрения, нали разбираш, и ще се радвам, ако се окажат неоснователни. Не ми харесва как се държиш напоследък.

— Казах, в края на седмицата, папа.

Баща й не отговори и Елфрайд излезе от кабинета.

Тя отново започна да дебне пощальона. На третата сутрин той донесе писмо от Стивън, изпратено от Англия. То беше много кратко, тъй като бе писано набързо, но написаното беше многозначително. Стивън съобщаваше, че след като е направил поръчката в Ливърпул, ще пристигне в Ийст Ендълстоу в къщата на баща си в пет или шест часа привечер, ще отиде пеша до съседното село, за да се срещнат, ако тя иска, при църквата, както някога. Предлагал това, защото смятал, че не е разумно да се появи официално у тях толкова късно, но нямало да може да заспи, ако не я види. Минутите щели да му се сторят дълги часове, докато дойдел моментът да я притисне в прегръдките си.

Елфрайд все още бе твърдо убедена, че почтеността изисква да се срещне с него. Може би самото желание да го избегне засилваше убеждението; тя безспорно беше от хората, които мечтаят да постигнат непостижимото — от онези, за които, в най-висша степен, надеждата е привлекателна, защото не е нещо, което се притежава. И знаеше много добре, че умът й е склонен да преувеличава този неин дефект. През деня тя се изправи решително лице в лице със своя дълг; прочете една строга, но потискаща ода на Уърдсуърт, посветена на това божество; прие напътствията му; и продължи да изпитва опасни желания.

Но започна да изпитва и меланхолично удоволствие, докато размишляваше как ще се пожертва за мъжа, когото едно моминско чувство за благоприличие я караше да приема като единствен възможен съпруг. Щеше да се види със Стивън и да направи всичко по силите си да се омъжи за него. За да е сигурна, че връщане назад няма, веднага му изпрати бележка в дома на родителите му, в която съобщаваше точния час на срещата.