Томас Харди
Две сини очи (26)

XXIV

Вятър, птици и цветя усещат вечерта^[1].

Дъждът спря след залез-слънце, но вечерта остана облачна, а лунната светлина, омекотена и разсеяна зад мъгляв воал, се разстилаше бледосива над земята.

От малката къща на Джон Смит край брега на реката излезе тъмна мъжка фигура и забърза с лека стъпка към Уест Ендълстоу. Изкачвайки се все по-високо, мъжът зави, пое по един коларски път и видя кулата на църквата, към която се беше запътил, ясно очертана на фона на небето. Нямаше и половин час, откакто беше тръгнал, когато се прехвърли през оградата на църковния двор.

Това заградено място, пусто и безформено, беше както винаги неделима част от стария хълм. Тревата все още беше висока, а гробовете — променени според капризите на годините — нямаха нищо общо с класическата форма, която им придаваха Мартин Канистър и дядото на Стивън преди него.

Един звук долетя откъм Касъл Ботеръл. Беше часовникът на църквата, отчетливо ясен в тишината, сякаш идваше от кулата съвсем близо до него, която в своята самотна смълчаност не даваше никакви признаци на живот.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет. — Стивън внимателно преброи ударите, макар че предварително знаеше колко са. Беше девет часът. Часът, който Елфрайд беше посочила като най-удобен за тяхната среща.

Стивън застана в преддверието на църквата и се ослуша. Можеше да чуе и най-тихото човешко дишане, но там, където стоеше, нямаше никого. Пристъпи навътре, седна на каменната пейка и зачака с разтуптяно сърце.

Тихите звуци, които долавяше, само подчертаваха тишината. Вълнението на морето, някъде по крайбрежието, беше най-силният звук. По-слабо се чуваше прелитането на козодой в далечината. Най-слаби звуци, незначителни, издаваха есенни паяжини, понесли се във въздуха, крастава жаба, която кротко се придвижваше по тревата близо до входа, пукането на сухо листо, което един червей се опитваше да зарови в земята, махане на крило все по-наблизо и наблизо, докато накрая едно семенце с крилатка замря в краката му.

Сред всички тези тихи звуци той не долови единствения, който искаше да чуе — звукът от тихите стъпки на Елфрайд.

Цели петнайсет минути Стивън седя напрегнат, без да помръдне и мускул. След това се изправи и се премести откъм западната страна на църквата. Завивайки покрай кулата, нещо бяло се изправи пред него. Той се сепна, но бързо се съвзе. Това беше гробът на младия фермер Джетуей, все още чист и нов, сякаш току-що издигнат, белият камък, от който беше изсечен, изглеждаше особено странно сред тъмносините късове от местните каменоломни, от които бяха направени всички останали надгробни паметници.

Той си спомни вечерта, когато седеше тук в компанията на Елфрайд, спомни си съжалението, което изпита, че тя, макар и да не го е искала, е била зачетена и уважена от друг преди него. Но осезаемата му тревожност потуши това чувство и го сведе до сантиментална глупост; той закрачи сред гробовете към края на гробището, откъдето денем ясно се виждаха домът на викария и къщата, в която сега живееше семейство Суонкорт. Никакви стъпки не се долавяха по пътеката нагоре по хълма, но един прозорец на въпросната къща светеше.

Стивън знаеше, че няма грешка за часа или мястото на срещата, нито затруднение да се спази уговорката. Продължи да чака, нетърпението му премина в особено настроение, което не отчиташе времето. От унеса му го извади часовникът на Касъл Ботеръл.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, ДЕСЕТ.

Един допълнителен кратък удар след деветия, който бе посрещнал тръпнещ от удоволствие; и колко различен беше онзи удар.

Той излезе от църковния двор от обратната страна, през която беше влязъл, и се спусна по хълма. Бавно се приближи до малката порта пред нейната къща. Отвори я тихо и тръгна по чакълестата пътека към вратата. Тук спря за няколко минути.

Тогава през един отворен прозорец от другата страна на къщата до ушите му достигна сподавен мъжки глас. В отговор се разнесе ясен нежен смях. Смееше се Елфрайд.

Стивън усети мъчителна болка в сърцето. Върна се, както бе дошъл. Има разочарования, които ни разкъсват, и разочарования, които ни нанасят рана, чиито белези занасяме в гроба си. Тези разочарования са толкова дълбоки, че дори ако в бъдеще същото желание бъде удовлетворено, те не могат да бъдат заличени — остават като свидетелство за трайната загуба на щастие. Точно толкова беше огорчен Стивън сега — върховният момент на неговата мечта беше срещата, тайно уговорена тук; и ако Елфрайд беше дошла само десет минути след като той си бе тръгнал, разочарованието нямаше да го е напуснало.

Когато се върна у дома, младият мъж намери едно писмо, пристигнало в негово отсъствие. Убеден, че в него се съобщава причината за неявяване на срещата, макар че не можеше да си представи какво би могло да я извини, той нетърпеливо разкъса плика.

От Елфрайд нямаше и дума. В плика беше банковият документ за неговия депозит от двеста паунда. Обратната му страна представляваше бланка на чек — тя го бе попълнила със същата сума, която следваше да се изплати на приносителя на чека.

Стивън беше объркан. Опита се да отгатне какви са мотивите й. Давайки си сметка колко малко знае какво прави тя напоследък, доста предвидливо предположи, че след изпращането на бележката сутринта и преди мълчаливото отхвърляне на подаръка му вечерта нещо се е случило и то беше предизвикало обрат в отношението й към него.

Не знаеше какво да прави. Сега изглеждаше нелепо да отиде при баща й на другата сутрин, както възнамеряваше, и да поиска двамата да се сгодят, след като съществуваше евентуална опасност тя да не го подкрепи. Приемливо му се струваше само едно — да чака и да види какво ще стане в следващите дни; да отиде в Бирмингам и да приключи със служебната поръчка, да се върне, за да разбере дали нещо се е случило и дали може да се срещнат; нейната изненада от неговата готовност да изчака може би щеше да я накара да покаже ясно скритите топли чувства както едно време.

Такова търпение можеше да прояви само човек, който по природа беше като Стивън. Девет от десет мъже щяха да се втурнат да се срещнат с нея, било то по честен начин или с непочтени средства, и да направят някаква беля. За добро или за зло.

Стивън замина за Бирмингам на сутринта. Един ден по-късно не би имало значение, но той нямаше да се успокои, докато не започнеше и не приключеше програмата, която сам си беше съставил. Физическата дейност понякога прогонва тревожността напълно, също както самоувереността.