Томас Харди
Две сини очи (12)

X

На завет под старо дърво…^[1]

Стивън крачеше обратно към къщата, която беше посетил само два или три часа по-рано. Той наближи пищната зеленина в покрайнините на Ендълстоу Парк, а петнистите светлини и сенки от грейналата луна се надбягваха, подскачайки неуморно над главата му и по гърба му. Като прекоси дървения мост и влезе през портата, видя една осветена фигура, запътила се от оградената градина към сградата отсреща. Баща му — с превръзка през рамо на едната ръка, оглеждаше на лунната светлина растенията и по-точно лехата с най-младите репи, преди да затвори къщата за нощта.

Той поздрави сина си енергично, както обикновено.

— Здравей, Стивън! След десет минути щяхме да сме легнали вече. Сигурно си дошъл да видиш как съм, нали, мойто момче?

Докторът беше дошъл и си беше отишъл, след като бе обявил, че ръката е пострадала, но не тежко. Въпреки това случаят би могъл да се разглежда като много по-сериозен, ако мистър Смит беше по-важна особа. Загрижените въпроси на Стивън накараха баща му, вместо да се оплаква колко го боли, да се вайка за неудобствата, които ще причини на света през следващите два дни, когато няма да прави нищо. Двамата влязоха заедно в къщата.

Джон Смит, загорял до кафяво като есента, с избелели като зимата дрехи, беше нелош образец на селски майстор каменоделец. Като повечето провинциални занаятчии той имаше твърде силно изявена индивидуалност, за да бъде типичен „работник“ — продукт на онова постепенно изхабяване на събратята му, което се случва в големите градове и превръща единицата Личност в частица от единицата Класа.

В работата му нямаше нещо по-особено, което да го отличава от градските занаятчии. Макар че, строго казано, беше само зидар, не възразяваше да пренася тухли, ако това бе запланувано за деня, или плочки, или керемиди, ако някой покрив трябваше да се покрие, преди да паднат дъждовете, а наоколо нямаше кой да свърши по-добре тази работа. Веднъж или два пъти посред зима, когато заради студа не беше възможно да се работи с мистрия, когато основите се слягаха, камъните падаха и хоросанът се ронеше, той се захващаше да сече и реже дървета. Освен това години наред се занимаваше със собствената си градина и ако се наложеше, можеше да си изкарва прехраната като градинар.

Може би нашият общ работник не беше толкова усъвършенстван в конкретен занаят, колкото събратята му от града. Той обаче беше като онзи недодялан майстор на карфици, изработил изцяло карфица и заради това бил презрян от Адам Смит^[2], но похвален от Маколи^[3], който все пак бил творец.

Влизайки сега вкъщи, на светлината на свещта неговата добре сложена, пращяща от здраве фигура представляваше гледка, която не беше за изпускане. Брадата му беше гъста и заплетена като на изсечен от камък Херкулес; ръкавите на ризата му бяха навити донякъде; жилетката му беше разкопчана; контрастът между белоснежния памучен плат и загорелите ръце и лице наподобяваше разликата между белтъка и жълтъка на яйцето. Мисис Смит, като ги чу, че идват, излезе от килера.

Мисис Смит беше солидна жена, чието изражение издаваше, че е заета повече със ставащото в ума, отколкото със ставащото пред очите, макар и невинаги. Тя беше запазила жизнения си дух дори сега, в скучния залез на живота си; но чертите на лицето й казваха, че зад тях има здрав разум; сякаш те я зареждаха с някакъв полемичен коментар за света като цяло.

Подробностите от инцидента бяха преразказани от бащата на Стивън по онзи драматичен начин, по който разказваше Мартин Канистър, други хора от околността и въобще провинциалният свят. Мисис Смит се включваше със своето мнение между отделните действия като корифей на хора от древногръцка трагедия, за да бъде описанието пълно. Най-накрая историята свърши, както се случва и с най-дългата история, и Стивън насочи разговора към друга тема.

— Е, майко, сега те знаят всичко за мен — каза тихо той.

— Много добре, значи вече може да бъда спокоен! — отвърна баща му.

— Съжалявам и никога няма да си го простя, че не им казах по-рано — продължи младежът.

При тези думи мисълта на мисис Смит се отклони от предишната тема.

— Не виждам защо трябва да се жалваш, Стивън — каза тя. — Хората, които случайно стават приятели, не се впускат да разказват веднага историята на семействата си.

— Не си направил нищо лошо, така да знаеш — допълни баща му.

— Не съм, но трябваше да им кажа по-рано. Има нещо повече, много повече, отколкото си мислите, свързано с това мое посещение.

— Нищо повече от това, за което си мисля — отвърна мисис Смит, гледайки го замислено. Стивън се изчерви, а баща му продължи да мести поглед от единия на другия в пълно неведение.

— Хубавелка е тя — продължи мисис Смит — и с обноски на дама, пък и умна. Но макар че дотук чудесно ти приляга, защо, за бога, точно сега ти е дотрябвала жена?

Зяпнал, сбръчкал чело, Джон каза:

— Значи такава била работата, а?

— Майко, как може да говориш такива безсмислици! Да обсъждаш дали е подходяща за мен, или не, като че ли по този въпрос има място за съмнение! Да се оженя за нея, е все едно да получа голямата благословия в живота си — социална, материална и всякаква друга. Страхувам се, че такова щастие няма да ме споходи — тя е много над мен. Нейното семейство не иска селско момче.

— Щом не те искат, по-добре в гроба да влязат, отколкото аз да ги поискам. Отиди при по-добри семейства, които те искат.

— Да, но аз никога няма да преглътна да бъда приет от такива, каквито ти имаш предвид, а да ме отблъснат хора като нейните.

— Коя е следващата безумна мисъл, дето ти се върти в главата? — скастри го майка му. — И ако искаш да знаеш, нито тя стои по-високо от теб, нито ти — по-ниско от нея. Виж аз колко внимавам да се държа на висота. Никога не спирам да говоря повече от минута с ония, които вършат наемна работа, никога не каня на Коледа гости, ако нямат собствен бизнес. Говоря с някои първокласни хора, със собствен антураж, без да им казвам „мадам“ или „сър“, и те слушат кротко като агънца.

— Ти направи реверанс на викария, майко, а на мен това не ми харесва.

— То беше, преди да ме заговори на малко име, иначе щеше да види той реверанс от мен! — каза мисис Смит, настръхнала и пламнала от яд. — Държиш се с мен, Стивън, сякаш съм най-големият ти враг! Какво да направя, за да се отърва от този човек, който ми надува главата, на мен и на баща ти, когато и както си иска, колко е велик и какво се е случило, когато бил младеж в колежа, и не знам още какво, а езикът му се премята в устата като мокър парцал в мандра. Така ли беше, Джон?

— Горе-долу така — отговори съпругът й.

— Всяка жена днес — продължи мисис Смит, — ако изобщо се омъжи, трябва да очаква, че нейният свекър ще бъде с едно стъпало по-ниско от баща й. Мъжете се изкачват нагоре, жените не помръдват. Всеки мъж, с когото се запознаеш, стои по-високо от баща си, така че ти си на едно ниво с нея.

— И тя така мисли.

— Това показва, че има здрав разум. Знаех си, че ти е хвърлила око, Стивън, знаех си.

— Хвърлила ми е око! Мили боже, какво ли още има да чуя?

— И все пак трябва да повторя, че не бива да бързаш толкова, а да изчакаш няколко години. Тогава може да постигнеш и нещо повече от дъщеря на пропаднал свещеник.

— Истината, майко, е, че не знаеш нищо за тези неща. Аз никога няма да се изкача по-високо, защото не искам и не бих го направил, ако ще и сто години да живея. Колкото до това, че тя ми била хвърлила око, не ми харесват такива думи по неин адрес, защото описват жена интригантка и мъж, който си заслужава интригите, а и едното, и другото не само са неверни, но в този случай са дори нелепи. Не е ли така, татко?

— Опасявам се, че този въпрос не ми е достатъчно ясен, за да давам мнение — отвърна баща му и думите му прозвучаха като на лисицата, която била настинала и си загубила обонянието.

— Във всеки случай тя не е много срамежлива, при положение че я познаваш от толкова кратко време — каза майка му. — След пет години ще бъдеш още млад и тогава вече ще се замислиш за такива неща. А и тя лесно може да си позволи да чака и ще чака, помни ми думата. Щом живее на такова откъснато от света място, трябва да е много благодарна, че си й обърнал внимание. Ако ти не се беше появил, тя най-вероятно щеше да си умре стара мома.

— Какви глупости — каза Стивън, но не на висок глас.

— Симпатично девойче е тя — продължи мисис Смит по-добродушно сега, след като беше накарала Стивън да млъкне, — признавам, че нищо лошо не може да се каже за нея. Виждам я понякога нагиздена като кон на панаир и й се възхищавам за това. Истинска малка дама. Но хората не може да не си помислят разни неща — че ако в училище се е научила да смята, вместо да чете, това би било по-добре за джоба й, защото, както казах, времената никога не са били по-лоши за такива като нея.

— Стига, стига, майко — възрази Стивън с усмивка.

— Няма стига! — отвърна рязко майка му. — Аз не чета напразно вестници и знам, че всички мъже се издигат с женитба. Мъже от нейната класа, значи свещеници, се женят за дъщери на земевладелци; земевладелците се женят за дъщери на лордове; лордовете се женят за дъщери на херцози; херцозите се женят за дъщери на кралици. Всеки джентълмен си взема жена, която стои едно стъпало по-високо от него, а жените от най-долното стъпало остават без мъж или си вземат мъж от друга класа.

— Но нали току-що каза, мила майко… — започна Стивън, като не можа да устои на изкушението да покаже на майка си, че си противоречи. Но замълча.

— Е, какво казах? — Мисис Смит сви устни, готова за нова атака.

Стивън мигновено съжали, защото осъзна, че с думите си би могъл да причини вулканично изригване, но беше принуден да продължи:

— Току-що каза, че съм на едно ниво с нея.

— Да, ето, ето! Такъв си ти, макар че си моя плът и кръв. Гарантирам, че ако можеш, ще откриеш пропуск във всяко нещо, което майка ти каже, Стивън. Също като баща ти си — съгласен с всеки, само не и с мен. Аз говоря, приказвам, проверявам, мъча се за твое добро, а ти само ме дебнеш кога ще сгреша. Значи, ти си от нейната класа, но нейното семейство ще каже, че бракът й е с мъж от друга класа. Недей да се заяждаш така, Стивън!

Стивън запази дискретно мълчание, баща му последва неговия пример и в продължение на няколко минути не се чуваше нищо, освен тиктакането на часовника със зелен циферблат на стената.

— Сигурна съм — продължи мисис Смит с по-философски тон като при заключителна реч, — че ако беше толкова трудно да си намериш съпруг по мое време, както е сега — когато трябва да сваляш звезди на един мъж, за да те вземе, — щях да газя кал до колене, но нямаше да се унижавам, само и само да се омъжа, ако не — да пукна.

Разговорът спря дотук и тъй като ставаше късно, Стивън се сбогува с родителите си за тази вечер. Майка му беше все така оживена въпреки техния двубой, защото колкото и да се спречкваха, мисис Смит и Стивън не бяха врагове.

— Възможно е — каза Стивън — да отпътувам утре, не знам. Така че, ако не се обадя пак, преди да се върна в Лондон, не се тревожете.

— Но нали дойде за две седмици? — попита майка му. — А с ваканцията не става ли един месец? Да не би да те гонят?

— Съвсем не. Може да остана по-дълго, може и да си тръгна. Ако си тръгна, по-добре не казвайте, че съм бил тук — заради нея. В колко часа сутрин пощенската кола минава по Ендълстоу Лейн?

— В седем.

Той излезе. Ако викарият се съгласи да има годеж, разсъждаваше Стивън, ако му позволи да се надява, че ще има годеж или да мисли по някакъв друг начин за любимата си Елфрайд, може да остане по-дълго. Ако му бъде забранена която и да е от тези възможности, ще замине веднага, реши той. Но дори и на изпълнената с надежда младост вторият вариант изглеждаше по-вероятен.

Стивън пое обратно към дома на викария през ливадите, откъдето беше дошъл, съпътстван от тихото напевно бълбукане на водата през малки диги, оскъдната лунна светлина и свежото ухание на росата, което се стелеше наоколо. Беше такъв момент от вечерта, когато не гледаш, а съзерцаваш, а съзерцанието е покой. Стивън не беше философ, за да се възползва от това, което природата предлагаше. Умът му бе съставен от много прости части; рядко срещан в ранните години на цивилизациите, той, изглежда, се появява в изобилие със застаряването на една нация, изчезването на индивидуалността, разпространението на образование; с други думи, мозъкът му беше изключително схватлив и не особено творчески настроен. Бързо придобиващ всякакви знания, каквито имаше около него, притежаващ гъвкава приспособимост, по-често срещана при жените, отколкото при мъжете, той сменяше цвета си като хамелеон, щом обществото, сред което се намираше, възприемеше по-изискан и по-официален тон. Нямаше много оригинални идеи, но в същото време едва ли имаше идея, към която, при добра подготовка, да не може да добави респектиращ коментар.

Тази вечер той не виждаше нищо извън себе си, а у себе си откри единствено неприязън към плътта си. Но за един безпристрастен наблюдател неговите домогвания до Елфрайд, макар и доста преждевременни, съвсем не бяха толкова абсурдни, що се отнася до сключването на брак, освен ако случайната близост на родителите му — прости, но честни хора — не ги направеше такива.

Часовникът удари единайсет, когато Стивън влезе в къщата. Елфрайд чакаше почти неподвижна, откакто той излезе. Преди да й каже нещо, тя го видя да влиза в кабинета на баща й. Видя, че по някакъв начин беше уредил желания разговор насаме.

Изнервящото главоболие, което измъчваше напрегнатото момиче, се беше усилило, докато Стивън го нямаше, и сега тя не можеше да прави нищо, освен да се качи в стаята си както преди. Вместо да легне, пак седна на тъмно, на отворена врата, да се ослушва с разтуптяно сърце за всеки звук от долния етаж. Най-накрая чу, че двамата мъже излизат от кабинета и отиват в трапезарията, където храната престояваше на масата повече от час. Не бяха затворили вратата и тя установи, че вечерята, такава, каквато беше, споделена от баща й и нейния любим, продължава, без никой да каже нещо, освен баналности за краставици и пъпеши, колко са полезни и как се отглеждат, изречени сдържано и формално. Това сякаш загатваше провал.

Не мина много време и Стивън се качи в стаята си, последван почти веднага от баща й, който също се оттегли за нощта. Понеже не й се искаше да пали свещ, тя се съблече донякъде и седна на леглото, където остана известно време, може би час, потънала в горчиви мисли. След това, като стана да затвори вратата, преди да се досъблече, видя светла ивица на пода на площадката. Вратата на баща й беше затворена и се чуваше как той хърка равномерно. Светлината се процеждаше от стаята на Стивън, а тихите звуци, които също идваха оттам, издаваха точно какво прави той. Сред пълната тишина тя чу, че се затваря капак и щраква ключалка — кутията за шапки. Последва закопчаване с катарами и щракане на друг ключ — и куфарът му беше готов. С лошо предчувствие тя излезе тихо и тръгна към стаята му. Едно конкретно усещане я завладяваше до такава степен, че щеше да обезумее. Стивън, нейният млад красавец и любим, си отиваше и тя навярно нямаше да го види никога повече, освен тайно и тъжно. Във всеки случай не можеше да чака до сутринта, за да чуе резултата от разговора, както си мислеше. Загърна се с халата си, почука тихичко на вратата му и шепнешком извика: „Стивън!“. Той веднага дойде, отвори вратата и излезе от стаята.

— Кажи ми, може ли да се надяваме?

Той отговори, шепнейки тревожно, а една сълза се задържа в ъгълчето на окото му:

— Не трябва и да мисля за такова нелепо нещо — това бяха думите му. Заминавам утре. Трябваше да ти се обадя да се сбогуваме.

— Но не ти е казал да си тръгнеш. О, Стивън, нали не ти е казал?

— Не, не по този начин. Но аз не мога да остана.

— О, недей, недей да си отиваш! Ела да поговорим. Нека да слезем в гостната за няколко минути — той ще ни чуе тук.

Тя тръгна пред него по стълбите с тънката свещ в ръка — изглеждаше неестествено висока и слаба с дългия гълъбовосив халат. Не спря да помисли прилично ли е, или не да води този среднощен разговор при подобни обстоятелства. Помисли си обаче, че трагедията в живота й започва, и за първи път почувства, че нейното съществуване може да има и мрачна страна, чиято сянка забулва и прави невидими деликатните разлики в обноските и спазването на правилата. Елфрайд тихо отвори вратата на гостната и двамата влязоха. Когато тя остави свещта на масата, той я прегърна, избърса очите й с носната си кърпа и ги целуна.

— Стивън, свърши — щастливата любов свърши и вече няма слънчева светлина!

— Ще стана богат и ще дойда да те взема! Да, ще дойда!

— Папа няма да иска и да чуе за това — никога, никога! Ти не го познаваш. Аз го познавам. Той или е пристрастен към нещо, или е предубеден против него. Всякакви аргументи са безсилни и в единия, и в другия случай.

— Не, аз не мисля така за него — каза Стивън. — Ако се явя отново след известно време като човек с положение, той ще ме приеме — знам, че ще ме приеме. Той не е лош.

— Не, не е лош. Но ти казваш „след известно време“, като че ли това не е никакво време. За теб, сред суета и оживление, може би периодът ще бъде сравнително кратък, но за мен, о, ще бъде три пъти по-дълъг, отколкото всъщност е! Всяко лято ще бъде цяла година, есента — една година, зимата — една година! О, Стивън, и ти може да ме забравиш!

Да забравиш: това беше, това е истинската остра болка от чакането за влюбената жена. При тези думи Стивън изпита противоположния страх.

— Теб също може да те убедят да се откажеш от мен, когато с течение на времето избледнея в паметта ти. Защото, не забравяй, твоята любов трябва да бъде подхранвана тайно — няма вече да идвам тук задълго и да те подкрепям. Обстоятелствата винаги ще се стремят да ме премахнат.

— Стивън — каза тя, обзета от собствените си опасения, подминавайки последните му думи, — там, където живееш, има красиви жени — разбира се, знам, че има — и те може да те откъснат от мен. — Сълзите й рукнаха, докато тя мислено рисуваше картина на неговата измяна. — И вината няма да е твоя — продължи, загледана в свещта с тъжни очи. — Не, ти ще си помислиш, че моето семейство не те иска и се опитва и мен да настрои така. В сърцето ти ще зейне празнота и други ще се настанят там.

— Не, не бих могъл, няма. Елфи, недей с тези лоши предчувствия.

— О, да, ще го направят — отвърна тя. — А ти ще ги погледнеш и отначало няма да им обърнеш внимание, но след това ще ги погледнеш пак и ще проявиш интерес, а после ще си помислиш: „Да, те знаят всичко за живота в града, за събрания, за котерии, знаят как се държат хората с титли, а горкичката Елфи, с целия шум, който се вдигна, че ме иска, не познава нищо, освен една малка къща, няколко скали и едно ъгълче от морето, много далеч“. И тогава ще проявиш още по-голям интерес към тях, а те ще те накарат да вземеш тях вместо мен, ще бъдат жестоки с мен, защото аз съм глупава, а те са умни и ме мразят. И аз ги мразя, да, мразя ги.

Нейните спонтанни думи имаха силата да се запечатват в съзнанието му, във всеки случай това се отнасяше до признанието, че онова, което е пропуснато, създава несигурност. А по-лошо от това общо чувство си оставаше тъгата, която се появяваше от конкретните особености на неговия случай. Колкото и далечна да е желаната цел, самият факт, че си тръгнал към нея, до известна степен окуражава с усещането за нещо постигнато. Ако мистър Суонкорт се беше съгласил да има годеж след не по-малко от десет години, Стивън щеше да бъде донякъде окуражен в чакането си; двамата щяха да се чувстват така, сякаш са някъде по пътя към градината на Купидон. А да се постави началото за по-кратък изпитателен срок все още нямаше никакви изгледи; все още не беше дошъл съдбовният час на надеждата. Мистър Суонкорт трябваше да оттегли страховитите си думи, за да може чакането на разрешението за женитба да започне. А това беше отчайващо.

— Как ми се иска да се оженим сега — пошепна Стивън, сякаш говореше за невъзможен каприз.

— И аз това искам — каза тя, като че ставаше дума за напразна мечта. — Това е единственото хубаво нещо за влюбените.

— Ако се направи тайно, няма ли да е хубаво, Елфи?

— Да, ще бъде; тайно ще бъде наистина най-добре — съгласи се тя и продължи замислено: — Искаме само да направим така, че да стане напълно невъзможно всякакви нови обстоятелства да попречат на нашето бъдещо намерение да бъдем щастливи заедно, а не да започнем да се чувстваме щастливи сега.

— Точно така — прошепна той с глас и жест, съответстващи на нейните. — Да се оженим тайно, да се разделим и да продължим да живеем както досега; просто да попречим нечия власт да те откъсне насила от мен, скъпа.

— Или теб от мен, Стивън.

— Или мен от теб. Възможно е да се появят обстоятелства, толкова силни, че да принудят всяка жена в света да се омъжи против волята си, но няма сила, включително мъчения и глад, която може да принуди жена, омъжена за любимия си, да стане нечия друга съпруга.

До този момент идеята да се оженят незабавно и тайно беше и за двамата една несъстоятелна хипотеза, с която просто да залъжат мъката си. В паузата, последвала последните думи на Стивън, едно прекрасно усещане, а след това примамливо убеждение проблесна в главите им. Усещането беше, че незабавна женитба може да се състои; убеждението, че такъв акт, въпреки дързостта му, неизмеримите му последици, заложената в него измама е предпочетен и от двамата пред живота, който трябваше да водят при всякакви други обстоятелства.

Младежът заговори пръв с глас, разтреперан от великолепната идея, която толкова го привличаше:

— Колко силни ще се чувстваме, Елфрайд, поели по отделни пътеки както преди, без да се страхуваме от раздяла завинаги! О, Елфрайд, помисли само, помисли!

Безспорно любовта на младото момиче към Стивън беше разпалена от несъгласието на баща й и пламна десетократно по-силно, отколкото ако беше оставена насаме със себе си. Никога не е имало по-благоприятни условия за прерастване на първото мимолетно момичешко увлечение по едно красиво момчешко лице — увлечение, породено от неопитност и подхранвано от самотност — в бурна неразумна страст, толкова пламенна, че може да запали всичко. Всички елементи на подобно развитие бяха налице — главният, безнадеждността, беше необходимата съставка за съвършената смесица от чувства, обединени от любовта до полуда.

— Ще кажем на папа скоро, нали? — попита тя боязливо. — Не е нужно никой друг да знае. Тогава той ще се убеди, че със сърцата игра не бива: насърчената любов е готова да расте, обезсърчената любов е готова да умре незабавно. Стивън, мислиш ли, че една женитба въпреки несъгласието на родителите е оправдана, когато на младите са гледали благосклонно до един момент, а после изведнъж тази благосклонност изчезва?

— Да. Ние не сме се противопоставяли на желанията на баща ти отначало. Помисли си само, Елфи, колко добронамерен беше към мен само допреди шест часа! Харесваше ме, хвалеше ме, никога нямаше нищо против да оставам с теб насаме.

— Мисля, че трябва да те харесва и сега — извика тя. — И ако разбере, че ти безусловно ми принадлежиш, той ще те приеме и ще ти помага. О, Стивън, Стивън — избухна отново тя, спомняйки си ясно как той си събираше багажа. — Не мога да понеса, че си отиваш така! Ужасно е. Всичко, което съм очаквала, е толкова безславно убито в мен!

Стивън пламна от вълнение.

— Няма да се съмняваш в мен — няма мислено да страдам за теб — каза той. — Ще бъдем съпруг и съпруга, преди задълго да се разделим.

Тя скри лице на рамото му.

— Дано да се сбъдне! — прошепна тя.

— Не исках да направя предложение веднага — продължи Стивън. — Струваше ми се, струва ми се… все едно се опитвам да те хвана на въдицата — момиче с по-добро положение в света от моето.

— Не, наистина не! А светското ми положение по-добро ли е? Какъв е смисълът от старата слава? Някога сме били нещо, сега сме нищо.

Продължиха да шепнат заедно, дълго и сериозно — Стивън колебливо предлагаше един или друг план, Елфрайд го преправяше, задъхана, възбудено поруменяла, с неестествено блеснали очи. Беше два часът, когато най-накрая се уговориха.

Тя му каза да я остави и му даде свещта да се качи в стаята си. Разделиха се, но преди това решиха да не се срещат сутринта. Малко след като затвори вратата, той чу как тя безшумно се прибра в стаята си.