Томас Харди
Две сини очи (15)

XIII

Най-вече намисляше, издирваше и

нареждаше много притчи^[1].

Лондон през октомври — два месеца по-късно. Бийдс Ин има тази особеност, че гледа към, посреща от и отпраща в една оживена улица, която говори само за богатство и благоприличие, докато задният й вход излиза на многолюдна мрежа от малки улички, каквито има навсякъде в метрополията. Нравствените последици са, първо, че онези, които са наели стаи в Бийдс Ин, имат възможността да наблюдават нравите и забавленията на долните прослойки на човечеството, без да правят нищо, освен да гледат през някой заден прозорец; второ, социалните различия, отрезвяващи, макар и неприятни, напомнят за себе си чрез дрезгав глас, несигурни стъпки, отекващ звук от удар или падане, чийто източник е някой пияница или побойник, пресичащ площада и нарушаващ тишината. Такива типове често минават през Бийдс Ин от една малка като лисича дупка уличка, но никога не се застояват там.

Едва ли е необходимо да се уточни, че всички гледки и движения вътре в Бийдс Ин бяха съвсем порядъчни. В хубавата октомврийска вечер, когато проследяваме Стивън Смит дотук, един кротък портиер седи на табуретка под един чинар насред това място с малко бастунче в ръка. Забелязваме дебел пласт сажди по клоните, увиснали на парцали като в комин. Почернелите клони не допринасят дървото да изглежда по-добре — останало сега почти без листа, — но през пролетта тяхната зелена свежа красота става двойно по-красива при този контраст. В ограденото място има цветна градина с достойни за уважение гергини и хризантеми, където един мъж мете листата от тревата.

Стивън преценява накъде да тръгне и се качва по стара, но широка дървена стълба с колонки и перила, покрити с плесен — такава стълба в професионална господарска къща щеше да бъде обявена за забележителен образец на ренесансово майсторство. Стига до една врата на първия етаж, на която с черни букви пише „мистър Хенри Найг“ — ясно е, че става дума за адвокат, макар че не е упоменато. Стената е дебела и има врата отвън и отвътре. Външната е леко отворена. Стивън чука на другата.

— Влез! — чува се глас дълбоко отвътре.

 

 

Първо се влизаше в малко преддверие, разделено от вътрешното помещение с арка, широко два-три метра и облицовано с дърво. От арката се спускаха две тъмнозелени завеси, които обгръщаха в тайнственост всичко, освен мъчителното драскане на перото за писане. Тук имаше хаотично струпани предмети — главно стари рамкирани гравюри и картини, — подпрени с лице към стената като плочки за покрив в двора на някой строител. Всички изложени тук книги бяха във формат фолио, твърде големи, за да бъдат откраднати — някои върху тежка дъбова маса в единия ъгъл, други на пода сред картините и всичко това смесено със стари палта, шапки, чадъри и бастуни.

Стивън дръпна завесата — пред него седеше мъж, който пишеше така, сякаш животът му зависеше от това — което си беше самата истина.

Трийсетгодишен мъж с пъстро палто, тъмнокестенява коса, къдрава брада и извити мустаци, сливащи се с брадата от двете страни на устата и, както обикновено, прикриващи истинското изражение на тази част от лицето под маската на хронична невъзмутимост.

— Ах, скъпи приятелю, знаех, че си ти — каза Найт с усмивка, като вдигна поглед и протегна ръка.

Сега можеха да се видят устата и очите на Найт. Тези негови черти бяха хубави и имаха странното свойство да изглеждат по-млади и по-ведри от челото и бузите, на които принадлежаха и които имаха болнав цвят поради очевидно бледата кожа. Устата не беше напълно лишена от закръглената извивка, която все още не даваше път на острата ъгловатост на средната възраст; очите, макар и проницателни, по-скоро проникваха, а не пронизваха: ето това бяха изгубили те от момчешкия блясък през десетината години напрегнато четене, придало на погледа спокойствие, което много им подхождаше.

Една дама би казала, че в стаята мирише на тютюн; един мъж би казал, че не мирише.

Найт не стана. Погледна към часовника на камината, после се наведе към писмата си, посочвайки един стол.

— Е, радвам се, че дойде. Аз се върнах в града вчера. Недей да говориш, Стивън, десет минути, само толкова време имам до последната поща. На единайсетата минута съм твой.

Стивън седна, сякаш подобно посрещане в никакъв случай не беше нещо ново за него, а Найт продължи да се бори с перото като кораб с буря.

Цицерон нарича библиотеката „душата на къщата“; тук цялата къща беше душа. Части от пода и половината от стените бяха заети от лавици с книги; останалите части, включително конзоли, масички за сервиране и т.н., бяха отрупани с отливки, статуетки, медальони и гравирани табелки с различни текстове, събрани от собственика по време на странстванията му във Франция и Италия.

Само сноп вечерна светлина влизаше в стаята през един прозорец в ъгъла, който гледаше към вътрешен двор. На прозореца имаше аквариум. Представляваше мрачен паралелепипед, приемливо място за живи същества през повечето часове на деня, но за няколко минути вечер, както сега, един блуждаещ, добронамерен лъч светваше и стопляше малкия свят вътре, когато многоцветните зоофити се отвореха и протягаха ръце, водораслите ставаха почти прозрачни, раковините заблестяваха в по-златножълто и срамежливото общество изразяваше радост много по-ясно, отколкото с думи.

В рамките на предвидените десет минути Найт захвърли перото, извика момчето, което трябваше да занесе писмата в пощата, и щом вратата се затвори, възкликна:

— Ето, слава богу, свърших. Сега, Стивън, придърпай стола и ми разкажи какво си правил през всичкото време. Продължаваш ли заниманията по гръцки?

— Не.

— Защо?

— Нямам достатъчно свободно време.

— Това са глупости.

— Ами правих много други неща, но не и това.

Найт се извъртя и се озова точно срещу Стивън.

— А-ха! Дай сега да ти видя лицето, да съпоставя фактите и да отгатна какво точно се е случило.

Стивън се изчерви още повече.

— О, Смит — каза Найт, впил пръсти в раменете му, напрегнато втренчен в лицето му в едноминутно мълчание, — ти си влюбен.

— Ами… фактът е…

— Казвай направо. — Но като видя, че Стивън изглежда доста разстроен, състрадателно смени тона. — Смит, моето момче, достатъчно добре ме познаваш вече или поне би трябвало да е така и отлично знаеш, че ако решиш да ми разкажеш подробно за преживяването ти, ще те изслушам. Ако ли не, аз съм последният човек, който ще поиска да чуе.

— Ще ти кажа само това: влюбен съм и искам да се оженя.

Найт погледна заплашително, докато Стивън изговаряше тези думи.

— Не ме съди, преди да си чул останалото — извика нетърпеливо Стивън, като видя как изражението на приятеля му се промени.

— Аз не съдя. Майка ти знае ли за това?

— Нищо окончателно.

— А баща ти?

— Не. Но ще ти кажа. Младата дама…

— Виж, това е ужасно… никак не е кавалерско. Но аз може би разбирам малко в какво разположение на ума си, така че продължавай. Твоята любима…

— Тя е доста по-високо в обществото от мен.

— Както би трябвало да бъде.

— И баща й не иска и да чуе за мен, докато съм в такова положение.

— Често се случва.

— Сега идва ред на това, за което искам да се посъветвам с теб. В дома й се е случило нещо, което изключва възможността да говорим пак с баща й. Затова си мълчим. Междувременно един архитект в Индия е писал на мистър Хюби с молба да му намери помощник, който е готов да отиде в Бомбай и да подготви чертежите за работа, нещо, което преди е правено от инженерите. Предлаганата заплата е триста и петдесет рупии на месец или около трийсет и пет паунда. Хюби ми спомена за това и аз отидох при доктор Рей, който каза, че ще се аклиматизирам, без да боледувам. Е, ти би ли отишъл?

— Искаш да кажеш, че това е един евентуален път до младата дама?

— Да, мислех си, че мога да замина и да спечеля малко пари, да се върна и да поискам ръката й. Имам възможност след година да работя за себе си.

— Ще ти бъде ли вярна?

— О, да! Завинаги — до края на живота й!

— Откъде знаеш?

— Ами откъде знаят хората? Разбира се, че ще бъде.

Найт се облегна на стола си.

— Макар че я познавам съвсем добре такава, каквато тя съществува в сърцето ти, Стивън, не я познавам като човек от плът и кръв. Искам само да попитам дали тази идея да заминеш за Индия е изцяло плод на убеждението, че тя ще ти бъде вярна?

— Да, нямаше да отида, ако не беше заради нея.

— Ами, Стивън, поставяш ме в много неловко положение. Ако кажа какво наистина мисля, ще засегна твоите чувства; ако не кажа, ще подценя собствената си способност да разбирам. И не забравяй, че не знам много за жените.

— Но си имал връзки, макар че ми споделяш съвсем малко за това.

— Надявам се, че нищо няма да ти стане, докато ти кажа нещо повече.

Стивън трепна при тази забележка.

— Никога не съм се привързвал дълбоко — продължи Найт. — Никога не съм срещнал жена, достойна за това. Нито съм бил сгоден.

— А пишеш така, сякаш си бил сгоден стотици пъти, ако може така да се изразя — вметна обидено Стивън.

— Да, може. Но, скъпи мой Стивън, само онези, които имат половинчати знания за нещо, пишат за него. Добре запознатите изобщо не си правят труда. Всичко, което аз знам за жените или за мъжете, е куп общи приказки. Продължавам все така, понякога вдигам очи, плъзгам поглед върху смазващата тежест на човечеството, застанало между мен и хоризонта като гарван — и нищо повече.

Найт замълча, сякаш бе потънал във върволица от мисли, а Стивън гледаше с предано благоговение своя учител, чийто ум, вярваше той, можеше да преглътне наведнъж всичко, което съдържаше собствената му глава.

Между Найт и Стивън Смит имаше затрогващо разбирателство, но не и голяма духовна близост. Найт беше видял младия си приятел като безгрижно момче с румени бузи, беше проявил интерес към него, беше го държал под око, след време започна да му оказва щедра помощ, като го въвеждаше и запознаваше с книги, докато обикновеното покровителство прерасна в познанство, което се разви в приятелство. И така, макар че Смит изобщо не бе човекът, когото Найт съзнателно би избрал за приятел — или дори за един от приятелския си кръг от десетина души, — той по някакъв начин му беше приятел. Обстоятелствата, както обикновено, бяха предопределили всичко. Колцина от нас могат да кажат за най-добрия си приятел, камо ли за приятелите от не толкова близкото обкръжение, че той е човекът, когото е трябвало да изберем като носител на всички качества на човешката природа, които харесваме, и принципи, които отстояваме, и липсата на всичко, което не понасяме? Опознали сме човека, който чисто физически е близо до нас по силата на обстоятелствата, и му предоставяме доверието си и дори сърцето си като заместител.

— И какво мислиш за нея? — осмели се да попита Стивън след известно мълчание.

— Приемайки достойнствата й на доверие от теб — отвърна Найт, — както правим с римските поети, за които не знаем нищо, освен че са съществували, продължавам да мисля, че тя няма търпеливо да те чака през това… да кажем, тригодишно отсъствие, докато си в Индия.

— Ще ме чака! — извика отчаяно Стивън. — Тя е чувствително и почтено момиче. А такава жена, която се е обвързала по този начин с един мъж, както тя с мен, не може да се омъжи за друг.

— Как се е обвързала? — попита Найт любопитно.

Стивън не отговори. Найт беше погледнал на любовта му толкова скептично, че вече нямаше смисъл да му се довери изцяло, както възнамеряваше.

— Добре, не казвай — продължи Найт, — но ти си изпроси този въпрос, което, предполагам, е неизбежно, когато си влюбен.

— И още нещо — обърна се към него умолително по-младият мъж. — Помниш ли какво ми каза веднъж за жените, които получават целувка? Не помниш ли? Че вместо да се прехласваме от държането им в такъв момент, трябва веднага да се усъмним дали в смущението им има някакво благородство — дали неловкото объркване не е истинското очарование, намеквайки, че ние сме първите, с които играят такава роля.

— Вярно е, съвсем вярно — отговори Найт замислено.

Често се случваше ученикът да помни уроците на учителя дълго след като самият учител ги е забравил.

— Да, тя е точно такава — извика победоносно Стивън. — Толкова много се беше развълнувала, че не знаеше какво прави.

— Прекрасно, прекрасно! — каза Найт утешително. — Значи, всичко, което мога да те посъветвам, е, че ако разбереш за подходящо вакантно място в Бомбай, няма причина да не отидеш, и то без да си правиш труда да разграничаваш причините. Никой не си дава точна сметка чий съвет следва или какво означават действията му.

— Да, заминавам за Бомбай. Ще напиша тук една бележка, ако не възразяваш.

— Преспи тази нощ — така е най-добре — и утре ще пишеш. Междувременно иди да седнеш пред прозореца и погледай моя Парад на човечеството. Аз ще вечерям навън тази вечер и трябва да се преоблека тук с дрехи от куфара. Пренасям някои неща, за да си спестя връщането в Ричмънд и обратно тук.

Найт застана в средата на стаята и отвори куфара си, а Стивън се приближи към прозореца. Лъчът светлина беше изпълзял нагоре, беше се измъкнал и изчезнал; зоофитите спяха: сумрачна тъмнина проникваше в стаята. Но сега един друг поток светлина грейна над прозореца.

— Ето! — каза Найт. — Къде другаде в Англия има подобна гледка! Аз седя тук и ги наблюдавам всяка вечер, преди да се прибера вкъщи. Внимателно вдигни рамката.

Под тях имаше уличка, която стигаше до стената, а оттам завиваше косо и минаваше под една арка, така че задният прозорец на Найт веднага се издигаше над ъгъла на завоя, откъдето уличката се разкриваше по цялото й протежение. Тълпи — главно от жени — напредваха, шумяха и крачеха нагоре-надолу. От месарските сергии ярко грееха газови лампи и осветяваха парчета месо на оранжеви и яркочервени петна като необузданите цветове на късните картини на Търнър^[2], докато ромоленето и бърборенето във всички регистри и настроения бяха за тази човешка дива гора каквото са малките вълнички за потока в естествената гора.

Изминаха близо десет минути. Найт също дойде при прозореца.

— Сега ще извикам файтон и изчезвам по улицата в посока на Бъркли Скуеър — каза той, докато закопчаваше жилетката си и избутваше сутрешния си костюм в един ъгъл. Стивън се изправи, готов да тръгне.

— Какъв куп книги! — възкликна младежът, оглеждайки за последен път стаята с копнеж, като че ли най-голямото удоволствие в живота му би било да остане тук завинаги. В същото време обаче чувстваше, че е прекалил с престоя и злоупотребил с гостоприемството. Погледът му падна върху един фотьойл с натрупани на него вестници, списания и лъскави нови книги в зелено и червено.

— Да — каза Найт, който също погледна към тях и отрони една въздишка на умора, — с няколко от тях трябва да се направи нещо много скоро, предполагам. Стивън, нали знаеш, че ако искаш да останеш още малко, няма защо да бързаш. Още не съм съвсем готов. Разгледай тези книги, докато си облека палтото, и ще повървя малко с теб.

Стивън седна до фотьойла и взе да разлиства книгите. Сред тях попадна на кратък роман в един том. Кралският двор в замъка Келиън. От Ърнест Фийлд.

— Ще рецензираш ли тази? — попита Стивън подчертано незаинтересуван от страх да не изложи на присмех вълненията на Елфрайд.

— Кое? О, тази ли, може би, макар че сега не рецензирам много. Но този роман подлежи на това.

— Какво искаш да кажеш?

Найт не обичаше да го питат какво иска да каже.

— Какво искам да кажа! Искам да кажа, че повечето издадени книги не са нито достатъчно хубави, нито достатъчно лоши, за да предизвикат критика, но тази книга наистина е предизвикателна.

— С това, че е добра или че е лоша? — попита Стивън, разтревожен заради горката малка Елфрайд.

— Че е лоша. Изглежда, е писана от момиче, което няма и двайсет години.

Стивън не каза и дума повече. Не искаше да говори открито за Елфрайд, след като, за голямо съжаление, се изпусна, че тя се е обвързала, а и освен това строгата — почти твърдоглава и своеволна — неподкупност на Найт като критик беше непристъпна за скромното желание на един млад приятел като Стивън.

Найт беше готов. Изключиха газта и блъснаха вратата, за да я затворят, след което слязоха по стълбите и оттам на улицата.