Томас Харди
Две сини очи (41)

XXXIX

Всеки до любимата^[1]

Двамата приятели и съперници закусиха заедно на другата сутрин. Никой не спомена нито дума по въпроса, обсъждан предишната вечер толкова словоохотливо и толкова неискрено. През повечето време Стивън съжаляваше, че трябва да остане в града още един ден.

— Както знаеш, ще тръгна за Сейнт Ланс утре — каза той на Найт, докато привършваха закуската. — Ти днес какво ще правиш?

— Имам една среща точно преди десет — отговори замислено Найт — и след това трябва да се видя с двама-трима души.

— Ще ти се обадя довечера — рече Стивън.

— Обади се. Може да дойдеш да вечеряме — искам да кажа, ако се срещнем. Може и да не преспя в Лондон довечера; всъщност изобщо не съм сигурен още каква ще ми е програмата. Но първото, което ще направя, е да преместя багажа си оттук в Бийдс Ин. Засега довиждане. Ще ти пиша, ако не се видим.

Сега беше девет без петнайсет. След като Найт тръгна, Стивън стана още по-нетърпелив и се замисли как ще изкара този бавно влачещ се ден, преди да се запъти към онова място на света, където може би някой все още таеше топли мисли за него. И внезапно му хрумна, че ангажиментът, който го задържаше в града, спокойно може да бъде отложен.

Веднага след като взе това решение, той пристъпи към действия. Погледна часовника си и видя, че остават четирийсет минути до влака, който потегляше в десет часа от Падингтън. Разполагаше с петнайсет минути до тръгването за гарата.

След като надраска набързо една бележка с молба деловата среща да се отложи и една до Найт, за да се извини, че няма да го види, той плати сметката за хотела, поръча да изпратят багажа му с товарен влак, скочи в един файтон и се понесе към голямата гара.

Скоро след това зае мястото си във влака.

Началникът на движението изчака да надуе свирката, за да се качи в съседното купе един мъж, когото Стивън бе зърнал за миг, докато тичаше по перона в последния момент.

Смит се отпусна на мястото си, безмълвен в недоумението си. Човекът приличаше на Найт — изненадващо много. Възможно ли беше да е той? За да стигне дотук, трябва да е прелетял като вятъра до Бийдс Ин и почти без да спира, да е тръгнал отново. Не, не можеше да е той, не беше в негов стил.

В началото на пътуването толкова мисли се въртяха в ума на Стивън, че главата му се наду. Обмисляше какво му предстои да направи. Щеше да пристигне един ден по-рано от датата, която бе съобщил в писмо до родителите си, и уговорката с тях беше, че те ще го посрещнат в Плимут — този план бе приет с неописуемо удоволствие от достопочтените съпрузи. Веднъж вече същата тази уговорка беше променена с по-ранна дата на пристигане. Сега обаче той щеше да отиде направо в Касъл Ботеръл, да поскита вечерта сред добре познатите околности, да поразпита и да се върне в Плимут за срещата, както се бяха уговорили — беше го измислил така, че техният лелеян план да не се променя, а неговото нетърпение да се поуталожи.

В Чипнам трябваше малко да чакат, имаше откачване и прикачване на вагони.

Стивън погледна навън. В същия момент на съседния прозорец се появи друга мъжка глава. Всяка гледаше лицето на другата.

Найт и Стивън се озоваха един срещу друг.

— Ти — тук! — възкликна по-младият мъж.

— Да. Изглежда, и ти също — каза странно Найт.

— Да.

Егоизмът на любовта и жестокостта на ревността в този момент се разкриха. Всеки от двамата видя приятеля си така, както никога преди не го беше виждал. Всеки от двамата беше обезпокоен от присъствието на другия.

— Нали каза, че ще пътуваш утре? — попита Найт.

— Да. Но после размислих и тръгнах днес. А твоята среща, изглежда, е била това пътуване, така ли?

— Не. Аз също размислих. Оставих ти бележка с обяснение защо няма да може да се видим тази вечер, както се уговорихме.

— И аз ти оставих бележка.

— Не изглеждаш добре, и сутринта, като те видях, не изглеждаше добре.

— Имам главоболие. А ти си пребледнял.

— Аз също страдам от главоболие. Мисля, че ще трябва да почакаме тук няколко минути.

Закрачиха нагоре-надолу по перона, всеки смутен от неловкото присъствие на приятеля си. Стигнаха до края на пътеката за пешеходци и спряха разсеяно.

С празен поглед Стивън проследи групата носачи, заети с местенето на едно тъмно и странно на вид возило от края на композицията, за да вкарат друго, оставено между първото и предната част на влака. След като операцията приключи, двамата приятели се върнаха при вагона, в който пътуваха.

— Няма ли да дойдеш тук? — попита Найт не особено любезно.

— Нося одеяло, пътническа чанта и чадър — много е досадно да се местя сега — отговори неохотно Стивън. — Защо ти не дойдеш?

— И аз имам разни вещи. Не си струва да ги местя сега, нали пак ще се видим?

— О, да.

И всеки седна на мястото си. Тъкмо потеглиха, когато някакъв мъж на перона вдигна ръце и спря влака.

Стивън погледна навън да разбере какво става.

Един от служителите обясняваше на свой колега:

— Онзи сандък трябва да върви с нашия влак. Не виждаш ли, че е за централната линия? Хайде, бързо! Какви глупаци има на тоя свят!

— Какво безобразие са тези спирания! — възкликна нетърпеливо Найт, като се подаде през купето си. — Сега какво има?

— Онова возило, което видяхме, изглежда, е било откачено по погрешка от нашия влак — обясни Стивън.

Той наблюдаваше процеса на скачването. Возилото, което разпозна — беше го видял на гара Падингтън, преди да потеглят, — изглеждаше по-скоро скъпо и тържествено, а не мрачно. Като че ли беше съвсем ново и модерно изработено, а впечатляващият му вид привлече вниманието и на други хора. Гледаше как двама мъже от двете му страни полека го придвижват на колелата му, а то се приближаваше сякаш все по-бавно и по-тъжно; последва леко разтърсване, съединяването беше станало и влакът отново потегли.

Цял следобед Стивън размишляваше каква може да е причината за неочакваната поява на Найт. За Касъл Ботеръл ли пътуваше? Ако беше така, би могъл да има само една цел — да посети Елфрайд. Що за идея е това?

В Плимут Смит хапна нещо, после разбра откъде тръгва влакът за Камелтън, новата гара близо до Касъл Ботеръл и Ендълстоу.

Найт беше вече там.

Стивън застана до него, без да каже нищо. В този момент двама мъже изпълзяха изпод колелата на чакащия влак.

— Този сандък е лек — каза мрачно единият. — Изобщо не тежи, също като празна суета.

— Не тежи, но е много важен — отговори другият, по-умен и осведомен.

Тогава Смит разбра, че към влака им е прикачено същото внушително тъмно возило, което ги следваше през целия път от Лондон.

— Ти нали продължаваш? — попита Найт, обръщайки се към Стивън, след като разсеяно проследи погледа му.

— Да.

— Останалото разстояние може да го изминем заедно, нали?

— Разбира се. — И двамата влязоха в едно купе.

Вечерта настъпваше бързо. Беше навечерието на Свети Валентин, блаженопочившия закрилник на младите влюбени — и слънцето светеше ниско изпод ръба на плътен намръщен облак, украсявайки възвишенията на хоризонта с оранжево огнени корони. Когато влакът смени посоката си на един завой, слънчевите лъчи се протегнаха през прозореца и подмамиха Найт да отвори полузатворените си очи.

— Предполагам, че ще слезеш в Сейнт Ланс — промърмори той.

— Не — отговори Стивън, — очакват ме утре.

Найт замълча.

— А ти — ти в Енделстоу ли отиваш? — попита многозначително по-младият мъж.

— Щом ме питаш, не мога да не ти кажа, че отивам там, Стивън — продължи Найт бавно и със същата решителност, каквато проявяваше през целия ден. — Отивам в Ендълстоу да видя дали Елфрайд Суонкорт е все още свободна и ако това е така, да поискам от нея да стане моя съпруга.

— И аз също — вметна Стивън Смит.

— Мисля, че ще бъде напразно — отвърна решително Найт.

— Естествено, че така мислиш. — В гласа на Стивън имаше много горчивина. — Можеше да кажеш „надявам се“ вместо „мисля“ — добави той.

— Не бих направил такова нещо. Казах ти моето мнение. Няма съмнение, че Елфрайд Суонкорт те е обичала някога, но тогава е била толкова млада, че едва ли е знаела какво иска.

— Благодаря — рече лаконично Стивън. — Знаеше не по-зле от мен какво иска. Ние сме връстници. Ако ти не се беше намесил…

— Не говори така, Стивън, недей! Как разбра, че съм се намесил? Бъди честен, моля те!

— Тя беше моя, преди да стане твоя — каза приятелят му, — знаеш това! И не ми беше лесно, като разбрах, че е твоя и че ако не си ти, всичко би могло да се развие в моя полза. — Стивън говореше с натежало сърце и гледаше през прозореца, за да скрие вълнението, което се изписа на лицето му.

— Абсурдно е — отвърна Найт по-спокойно — да разглеждаш нещата в такава светлина. Казвам ти го за твое добро. Ти, естествено, не искаш да видиш истината — харесвала те е само в момичешката си фантазия, а от това и следа не остава.

— Не е вярно — извика убедено Стивън. — Ти ме измести. И сега отново заставаш между нас, за да ме лишиш отново от шанса ми! От моето право! Колко нечестно от твоя страна пак да се появиш и да се опиташ да ми я отнемеш! Когато ти я спечели, аз не се намесих, затова, мистър Найт, мисля, че сега трябва да отвърнеш със същото!

— Не ме наричай „мистър“, двамата вече сме равни.

— Първата любов е вечна и тя е моя.

— Кой ти каза това? — попита презрително Найт.

— Първата й любов бях аз. И заради мен вие двамата се разделихте. Струва ми се, че е така.

— Така беше. И ако трябва да ти разказвам по какъв начин това доведе до раздялата ни, ще се убедиш, че никак не е хубаво да я безпокоиш — както ти казах и преди, ще бъде напразно. Нямам намерение да обяснявам, защото подробностите са болезнени. Но щом не искаш да ме чуеш, карай така, за бога. Не ме интересува какво правиш, моето момче.

— Нямаш никакво право да се налагаш така. Само защото, когато бях момче, те гледах с уважение като учител и ти ми помагаше, за което съм ти благодарен и съм те обичал, сега си позволяваш толкова много и се намесваш. Жестоко е — не е справедливо — да ме нараняваш така!

Найт изглеждаше дълбоко обиден от това.

— Стивън, тези думи са неверни и недостойни за който и да е мъж, недостойни са и за теб. Знаеш, че ме съдиш погрешно. Ако някога си имал полза от нещо, на което съм те научил, много ще се радвам да разбера, че е така. Знаеш, че съм го правил охотно и нито веднъж по никакъв начин не съм искал да те превърна в мой длъжник.

Доброто сърце на Стивън се трогна и той притеснено каза:

— Да, да, не съм справедлив за това — признавам.

— Мисля, че това е гарата на Сейнт Ланс. Ще слезеш ли?

Лекотата, с която Найт се върна към конкретното събитие, което предстоеше, накара Стивън отново да се затвори в себе си.

— Не, казах ти, че отивам в Ендълстоу — отговори решително той.

Лицето на Найт не трепна и той не каза нищо повече. Влакът продължи да трака, Стивън се облегна в ъгъла си и затвори очи. Осветената в жълто вечер бе покафеняла, неясните сенки се сгъстяваха, а един облак прах от време на време се блъскаше в прозореца, носен от хладния вятър, който духаше от североизток. Отначало позлатени, а сега мрачни, хълмовете губеха закръглените си форми, които имаха на дневна светлина, и се превръщаха в черни дискове, увиснали като гирлянди на фона на небето — цялата природа се беше загърнала с наметалото, което ранната вечер мяташе върху пейзажа по това време на годината.

Стивън се стресна, объркан след продължителното мълчание; мина известно време, преди да се съвземе.

— Колко истинско беше, колко истинско! — възкликна той, прекарвайки ръка през лицето си.

— Кое беше истинско? — попита Найт.

— Този сън. Заспах за няколко минути и сънувах един сън — толкова ясно си го спомням.

Той уморено загледа мрака навън. Вече наближаваха Камелтън. През вечерната мъгла проникваше светлината на лампите — всяко пламъче лумваше след кратка пауза, после слабо премигваше срещу поривите на вятъра.

— Какво сънува? — попита замислено Найт.

— О, няма значение. Беше много мъчително. Сънищата нищо не означават.

— Предполагам, че е точно така.

— Сигурен съм. Но както и да е, щом искаш да чуеш, ще ти разкажа. Беше много ясна сутрин, ти и аз бяхме в църквата на Ийст Ендълстоу, застанали до купела. В задната част при олтара лорд Лаксилиан стоеше сам, строг и невъзмутим, съвършено различен от всеки друг път, но аз знаех, че е той. На олтара се беше изправил един странен свещеник, отворил Библията си. Вдигна очи и попита лорд Лаксилиан, „Къде е младоженката?“. Лорд Лаксилиан отговори: „Няма младоженка“. В този момент някой се появи на входа. Знаех, че това е лейди Лаксилиан, която умря. Той се обърна и й каза: „Мислех, че си в гробницата долу под нас, но сигурно само съм сънувал. Ела“. Тя тръгна. Минавайки покрай нас, ме лъхна такъв студ, че възкликнах: „В мен вече няма живот!“, и както става в сънищата, се събудих. Но ето ни в Камелтън.

Навлизаха бавно в гарата.

— Какво ще правиш? — попита Найт. — Наистина ли смяташ да посетиш семейство Суонкорт?

— В никакъв случай. Първо ще поразпитам. Ще отседна тази вечер в „Лаксилиан Армс“. А ти сигурно ще отидеш направо в Ендълстоу?

— Едва ли по това време на деня. Може би не знаеш, че нейното семейство… искам да кажа, че баща й е скаран с мен не по-малко, отколкото с теб.

— Не знаех.

— И както и ти, не мога вече да нахлувам в къщата като стар приятел. Разбира се, имам привилегията да поддържам връзка от разстояние, каквато и да е тя.

Найт свали прозореца и погледна навън.

— На гарата е пълно с хора — добави той. — Изглежда, всички нас чакат.

Когато влакът спря, двамата приятели, които почти се бяха разделили, видяха на светлината на уличната лампа, че тълпата зяпачи се е събрала около групичка мъже с черни пелерини. Една странична врата към перона беше отворена и отвън стоеше нещо тъмно, което отначало те не схванаха какво е. Тогава Найт различи отгоре му, на фона на нощното небе, фигури като кедри и разбра, че е катафалка. Нямаше много посрещачи на пътниците — повечето се бяха струпали точно там. Найт и Стивън слязоха и погледнаха в същата посока.

Оказа се, че и мрачното возило, което ги бе придружавало цял ден от Лондон, приключва пътуването си тук. Беше спряло точно срещу отворената врата. Зяпачите отстъпиха назад, отваряйки място от вратата до возилото, и мъжете с пелерини се качиха в него.

— Предполагам, че са общи работници — каза Стивън. — Странно, но познавам трима от тях, те са от Ендълстоу. Чудна работа.

Мъжете започнаха да слизат, двама по двама, и на уличното осветление се видя, че носят светъл ковчег от сатенено дърво, полиран до блясък. Осемте мъже качиха товара на раменете си и бавно минаха през вратата.

Найт и Стивън излязоха отвън и се приближиха към вече отдалечаващата се процесия. Един файтон, който беше част от кортежа, сви близо до уличната лампа. Тя освети лицето на викария на Ендълстоу, мистър Суонкорт, който изглеждаше с години по-стар, откакто го бяха видели за последен път. Найт и Стивън неволно отстъпиха назад.

Найт заговори един човек на улицата:

— Какво общо има мистър Суонкорт с това погребение?

— Той е баща на дамата.

— На коя дама е баща? — попита Найт толкова тихо, че човекът го изгледа втренчено.

— Бащата на дамата в ковчега. Тя умря в Лондон, нали разбирате, и я изпратиха тук с влака. Тази вечер ще я пренесат у дома и утре ще я погребат.

Найт стоеше, втренчен с празен поглед в мястото, където бе стояла катафалката, сякаш виждаше нещо или някого там. После се обърна и съзря слабата фигура на Стивън, приведен като старец. Хвана стария си приятел под ръка и го издърпа далеч от светлината.