Томас Харди
Две сини очи (31)

XXIX

Внимавай ти, изеднико на нашта радост^[1].

Вечер е в началото на октомври и благата мекота на есенните залези озарява Лондон до най-отдалечената му източна част. Сред ярко осветената западна част в неподвижния въздух се издигат колони от дим като високи дървета. На сянка всичко е пищно и мъгляво синьо.

Мистър и мисис Суонкорт и Елфрайд наблюдават тези бляскави огнени контрасти от прозореца на голям хотел близо до Лъндън Бридж. Пътуването им до Сейнт Ленардс на гости при приятели е приключило и на път към дома те са отседнали за ден-два в метрополията.

През същото това време Найт се прехвърли в Бретон през островите Джърси и Сен Мало. После отиде в Нормандия и се върна в Лондон два дни след като там пристигнаха Елфрайд и нейните родители.

И така, тази октомврийска вечер те се събраха в гореспоменатия хотел, където предварително бяха запазили стаи. Следобед Найт отиде в квартирата си в Ричмънд да вземе някои неща, а когато се върна и един сервилен келнер го въведе в уютна стая, нямаше по-щастлив мъж от него, когато видя Елфрайд и доведената й майка седнали там, капнали от умора, след като цял ден бяха пазарували.

Елфрайд не изглеждаше променена след пътуването; Найт беше силно почернял. Скоро двамата се усамотиха в един ъгъл на стаята. След като вълшебните думи бяха изречени, на младото момиче и през ум не му минаваше, че може да подхранва интереса към себе си, като се преструва на много или малко сдържана, както правят други по-обиграни девойки. Нейният любим беше отново при нея и това й стигаше: тя му разкри цялата си душа.

Скоро приключиха с вечерята и когато встъпителният разговор за пътуванията им завърши, те преминаха към предстоящото завръщане у дома.

— Това омаломощаващо пътуване утре през Южен Девън с този средиземноморски климат направо ме ужасява! — каза мисис Суонкорт. — Надявах се, че през този сезон ще бъде по-хладно.

— По море пътували ли сте?

— Не, никога, искам да кажа, не, откакто има железница.

— Тогава, ако можете да си позволите един допълнителен ден, предлагам да го направим. Ламаншът е като езеро точно сега. Мисля, че до Плимут ще стигнем за около четирийсет часа, а лодките тръгват точно долу под моста — посочи той през рамо на изток.

— Виж ти, виж ти! — възкликна викарият.

— Това е идея — добави съпругата му.

— Разбира се тези параходи са просто черупки, но нали нямате нищо против? — попита Найт.

— Не, нямаме.

— А салонът е като пазар за риба в затънтено провинциално градче, но това няма значение, нали?

— Боже мой, не. Ако бяхме помислили по-рано, можехме да използваме яхтата на лорд Лаксилиан. Но няма значение, ще отидем. Ще избегнем неприятното друсане по цялото протежение на Лондон утре сутринта, да не говорим за риска да те убие някой увеселителен влак, а този риск, ако се вярва на вестниците, съвсем не е малък по това време на годината.

Елфрайд също мислеше, че идеята е прекрасна; в десет часа на другата сутрин два файтона изпълзяха покрай Монетния двор, между неестествено високите стени на Найтингейл Лейн и се насочиха към реката.

Първото превозно средство беше заето от пътниците, а във второто бе натоварен багажът под надзора на мисис Снюсън, камериерка на мисис Суонкорт, а през последните две седмици и на Елфрайд — тъй като по-младата дама не беше свикнала някой да й помага, когато се облича, доведената й майка настояваше тя да ползва тази услуга, поне когато са на път, далеч от вкъщи.

Междувременно каруци, вързопи и миризми от всякакъв род напираха толкова силно, че файтоните се придвижваха възможно най-бавно. На моменти се налагаше да спират, за да може тежките превозни средства, които разтоварваха пред тях, да се изтеглят — извършването на този подвиг бе съпроводено от доста псувни и шум. Викарият подаде глава през прозореца.

— Явно има някаква грешка в маршрута — каза той притеснено, като се отдръпна навътре. — Няма нито едно прилично возило, освен нашите. Чувал съм, че в тази част на Лондон има ужасни свърталища, където те подмамват и те убиват — дали нашият файтонджия не е замесен в такъв заговор?

— О, не, не. Всичко е наред — каза мистър Найт, свеж като утринна роса, седнал до Елфрайд.

— Позовавам се — продължи викарият още по-притеснено — просто на неща, които виждам. Това не може да е главният път от Лондон до Плимут по вода, защото изобщо не е път до никое място. Ще изпуснем парахода и влака също — така мисля аз.

— Смятайте, че всичко е наред. Всъщност вече стигнахме.

— Тримърс Уорф — извика файтонджията и отвори вратата.

Едва бяха слезли и видяха, че файтонджията от задния файтон е влязъл в схватка с тълпа пъргави носачи, които настъпваха в колона срещу него, за да се доберат до чантите и кутиите, а насред цялата тази блъсканица мисис Снюсън протягаше ръце към небето. Найт пристъпи смело и след трудна борба разпръсна тълпата — останаха двама души, върху чиито рамене и колички багажът изчезна към реката с изненадваща скорост.

Други мъже от същата тълпа, избързали напред, се разкрещяха на лодкарите, трима от които се приближиха и след като двама от тях бяха отхвърлени, багажът се затъркаля към единствения останал.

— Никога през живота си не съм виждал толкова ужасно нещо, никога! — каза мистър Суонкорт, качвайки се със залитане на лодката. — По-лошо и от „Глад и Меч“^[2]. Смятах, че подобно поведение се наблюдава само по континенталните пристанища. Ти не си ли изненадана, Елфрайд?

— О, не — каза Елфрайд, която се появи на мръсната сцена като дъга на мрачно небе. — Мисля, че е нещо ново и приятно.

— Къде в широкия океан е нашият параход? — попита викарият. — Не виждам нищо друго, освен стари черупки.

— Точно зад тази черупка — обясни Найт, — ей сега ще я заобиколим и ще застанем под него.

Обектът на тяхното търсене скоро се разкри пред погледа им — тежкоподвижно мастиленочерно туловище, което сякаш не бе докосвано от бояджийска четка през последните петдесет години. Намираше се до друга подобна безформеност, а пътят до борда минаваше между двата парахода по тясна ивица вода, широка около сто и четирийсет сантиметра в единия край, която постепенно се стесняваше, докато изчезне. Тъкмо навлязоха в този тесен коридор, една ярко боядисана съперничка се понесе по реката като пуснат в тръс кон, който вдигаше и плискаше такива вълни, че тяхната неустойчива лодка се заклати, подхвърляна от водата; викарият и съпругата му залитаха ту насам, ту натам, накланяйки се един към друг, докато главите им се докоснат, със същите физиономии като на Пънч и Джуди^[3]; талазите се разбиваха в двете лодки и заливаха съпрузите.

— Ужасно! Отвратително! — измърмори мистър Суонкорт под носа си, а на глас каза: — Мислех, че сме на парахода. Нямаше да дойда, ако знаех с какви неприятности е свързано.

— Ако трябва да ни мокрят, поне да го правят с чиста вода — добави възрастната дама, бършейки роклята си с носна кърпичка.

— Надявам се, че е напълно безопасно — продължи викарият.

— Папа, не си много смел — извика весело Елфрайд.

— Смелостта е притъпено възприятие за непредвидимост — отговори строго мистър Суонкорт.

Мисис Суонкорт се засмя, Елфрайд се засмя и Найт се засмя, и точно в този момент, както се бяха развеселили, един мъж, който се намираше някъде между главите им и небето, се развика към тях и те изведнъж се оказаха близо до „Джулиет“ и тръпнещи, се качиха на парахода.

Стана ясно, че отливът ще ги забави с един час, и тъй като нямаше какво да правят, съпрузите Суонкорт зареяха безцелно поглед към облечените в сини вълнени пуловери мъже, които извършваха тайнствени операции, захванали се да кърпят с насмолена връв; обърнаха очи към отблясъците от ярка слънчева светлина, подобни на излъскани до блясък медни звезди, понесли се по вълните, танцуващи и мамещи погледа им; заслушаха се в силната музика на подемния кран, действащ наблизо; във въздишките от комините на преминаващите параходи, които замираха колкото повече плавателните съдове се отдалечаваха; в подвикванията от палубите наблизо, които звучаха като „Ах-хи-хей!“.

Десет и половина, а те още не бяха потеглили. Мистър Суонкорт въздъхна уморено и огледа спътниците си. Определено не си струваше да гледа лицата им. На тях толкова категорично беше изписано „Аз чакам“, че нищо друго не можеше да се долови. Нямаше да се оживят, докато Провидението не вдигнеше нивото на водата и не ги пуснеше да продължат.

— Мислех си — каза Найт, — че сме се озовали сред най-рядко срещаната категория хора в кралството. Една от най-странните характерни черти на човек е, че не цени собственото си време. Тук има колкото искаш търпеливи и щастливи представители на тази категория. Скитници, толкова различни от пътници.

— Но те са търсачи на удоволствия, за които времето не означава нищо.

— О, не. Търсачите на удоволствия, които срещаме по големите пътища, са по-нетърпеливи от търговските пътници да продължат към целта си. Освен че губят време, докато стигнат крайната точка на пътуването си, тези изключителни хора се възползват от възможността да изкарат морска болест, избирайки този маршрут.

— Не може да бъде! — възкликна викарият уплашено. — Разбира се, че не може, мистър Найт, не и тук в нашия Ламанш, пред дома ни, ако може така да се изразя.

— Морските канали са много ветровити места и нашият Ламанш не е по-различен. Разваля настроението на моряците. Учени са изчислили, че за една година от Ламанша в рая отиват повече грешници, отколкото от другите пет океана, взети заедно.

Най-сетне те наистина тръгват и събралото се множество веднага се оживява. Мъжът, който през цялото време неистово тегли едно въже, макар и по всичко да личи, че то няма край, спира да се мъчи и параходът се понася по криволичещата Темза. Навсякъде всичко представляваше интерес за Елфрайд, както и това.

— Сега вече всичко е наред — заяви мисис Суонкорт, след като оставиха зад гърба си река Нор, — но не мога да кажа, че дотук пътуването ми хареса.

Тъй като вече се намираха в открито море, беше излязъл лек бриз, който ободри нея и двамата й по-млади спътници. За съжаление, ефектът върху викария беше точно обратният — лицето му придоби цвят на конфитюр от кайсии, изпъстрен с точици в малиново, каза, че се чувства неразположен, и изчезна от погледа им.

Следобедът минаваше бавно. Мисис Суонкорт тактично се оттегли да чете и сгодената двойка остана насаме. Елфрайд хвана Найт под ръка доверчиво и гордо, докато се разхождаха нагоре-надолу по палубата или продължаваха до носовата част и се облягаха на перилата на бака да гледат как залязващото слънце постепенно се изтегля над кърмата към огромна облачна маса, сиво-синкава със златисти краища, обърнати нагоре. Тя беше като дете, жизнена и въодушевена, макар че, като се разхождаше нагоре-надолу с него пред очите на другите пасажери, които я забелязваха, отначало доста се смущаваше, защото за първи път се излагаше на показ, възползвайки се от такова покровителство.

— Сигурно завиждат и си говорят за нас — пошепна тя в ухото на Найт и крадешком се усмихна.

— О, не — отговори той спокойно. — Защо да ни завиждат и какво биха могли да кажат?

— Нищо лошо, разбира се — отвърна Елфрайд, — освен нещо такова: „Колко щастливи са тези двамата! И тя е толкова горда сега“. Лошото е — продължи тя, гласувайки му абсолютно доверие, — че чух онези двама мъже току-що да ме споменават: „Тя е най-елегантното момиче на парахода“. Но аз не възразявам, нали разбираш, Хари.

— И през ум нямаше да ми мине, че би могла да възразиш, дори и да не ми беше казала — заяви Найт много ласкаво.

На нея никога не й омръзваше да задава въпроси на любимия си и да се възхищава на отговорите му, хубави, лоши или безразлични, каквито и да бяха. Притъмня и дойде нощта, на хоризонта и на небето заблестяха светлинки.

— Виж там, пред нас, това сияние във въздуха, като сребрист блясък. Наблюдавай го и ще видиш в какво ще се превърне.

Тя се загледа няколко минути и тогава видя, че отстрани на хълма се появяват две бели светлини, които изпращат сиянието.

— Какъв заслепяващ блясък! Какво показват?

— Южният нос — преди ги закриваше скалата.

— Какви са тези блещукащи светлинки, наредени в права линия, сигурно е някой град?

— Доувър.

През цялото време, а и след това от един облак изплуваше все по-голяма и голяма светкавица, осветяваше лицата им, докато двамата се разхождаха нагоре-надолу, проблясваше над водата и за миг се появи на хоризонта като енергично изтеглена линия.

Тази нощ Елфрайд спа дълбоко. На сутринта първата й вълнуваща мисъл беше, че Найт е толкова близо, колкото близо беше и у дома в Ендълстоу, и като погледна през прозореца на каютата, първото, което видя, беше отвесната стена на Бийчи Хед, искрящо бяла на яркото слънце в шест часа сутринта. Красивото утро обаче скоро смени настроението си. Студен вятър и белезникава мъгла се спуснаха над морето, предвещавайки мрачен ден.

Когато наближиха Саутхамптън, мисис Суонкорт дойде да каже, че съпругът й е доста зле и иска веднага да слезе, за да пътува по суша.

— Ще се почувства прекрасно веднага щом стъпи на твърда земя. Какво да направим — да тръгнем с него или да продължим, както бяхме решили?

Елфрайд, удобно подслонила се под чадъра, който Найт беше отворил да я пази от вятъра, ужасено замоли:

— О, не ни карайте да слизаме на брега! Ще бъде много жалко!

— Добре тогава — каза насмешливо мисис Суонкорт, като че ли говореше на дете. — Я виж, от вятъра е поруменяла, от морето й се е отворил апетит, от него е и доброто настроение, но кой ли я прави щастлива? Да, наистина ще бъде много жалко.

— Такава ми е съдбата, винаги да ми говорят назидателно — въздъхна Елфрайд.

— Ще направим каквото кажете, мисис Суонкорт — започна Найт, — но…

— Аз самата предпочитам да остана на парахода — прекъсна го възрастната дама. — А мистър Суонкорт определено иска да продължи сам. Така че това решава въпроса.

Викарият, с посивяло лице, беше свален на брега и веднага оздравя.

Докато седеше, останала сама, Елфрайд видя една жена с воал да се качва на парахода с други пътници от пристанището. Беше облечена в черна коприна, преметнала тъмен шал през ръка. Без да се оглежда, тя се запъти към задната част, отредена за пътниците от втора класа. Руменината на Елфрайд, която мисис Суонкорт беше харесала толкова много, изчезна от лицето й и тя видимо се разтрепери.

Втурна се към другия край на парахода, където беше мисис Суонкорт.

— Нека все пак да се върнем у дома с влака заедно с папа — помоли настоятелно тя. — Предпочитам да тръгна с него, хайде да вървим!

Мисис Суонкорт се огледа, сякаш не можеше да реши.

— Ах — възкликна тя, — много късно е вече! Защо не каза, когато имаше достатъчно време?

В този момент „Джулиет“ потегли — задвижи се и започна бавно да се отдалечава от пристанището. Нищо не можеше да се направи, трябваше да останат, освен ако параходът не се върнеше обратно, но това щеше да предизвика голяло объркване. Елфрайд се отказа от тази идея и тихо се примири. Щастието й бе покосено.

Жената, чието присъствие я беше разтревожило толкова много, приличаше досущ на мисис Джетуей. Тя, изглежда, преследваше като сянка Елфрайд. След няколко минути напразни усилия да разбере какво крои мисис Джетуей, та постоянно я следи, Елфрайд реши, че ако това наистина е тя, срещата е случайна. Припомни си, че вдовицата, която не можеше място да си намери, често посещаваше родното си село близо до Саутхамптън, където беше старият й дом, и може би предпочиташе да пътува по този маршрут, защото бе по-евтино.

— Какво има, Елфрайд? — попита Найт, застанал пред нея.

— Нищо, освен че съм много потисната.

— Нищо чудно; това пристанище е много потискащо. Сякаш бяхме притиснати долу под него, отритнати от всички. Но сега пак ще усетим морския бриз и той ще те освежи, мила.

Свечери се и падна мрак, докато се отдалечаваха от Саутхамптън и преминаваха през канала Солънт. Елфрайд беше толкова обезпокоена, че палавото й настроение от предишните двайсет и четири часа напълно се беше изпарило. Времето също бе станало по-мрачно и макар че сутрешните дъждове бяха спрели, небето беше покрито, по-нагъсто от всякога, с плътни оловни облаци. Колко красив беше залезът предишната вечер, когато заобиколиха Северния нос, а сега нищо не подсказваше кога светилото ще угасне. Найт се поразходи с нея, но тъй като вече бе свикнал с внезапните промени в настроението й, не се заинтересува за тези състояния, които си обясняваше с впечатлителността и податливостта й.

Елфрайд погледна крадешком към другия край на парахода. Мисис Джетуей, или нейната двойница, седеше на кърмата, втренчена в Елфрайд.

— Хайде да отидем на носа — побърза да каже тя на Найт. — Виж там, онзи мъж поставя фенерите през нощта.

Найт се съгласи и след като проследиха операцията с червените и зелените светлини от лявата и от дясната страна на парахода и издигането на бялата светлина на мачтата, продължиха да се разхождат, докато засилващият се вятър не им попречи. От време на време Елфрайд поглеждаше скришом назад, за да разбере дали врагът й е наистина там. Никой не се виждаше сега.

— Да слезем ли долу? — попита Найт, като видя, че палубата е почти празна.

— Не — отвърна тя, — но ако бъдеш така любезен да поискаш от мисис Суонкорт едно одеяло, бих останала, стига да нямаш нищо против. — Беше й хрумнало, че предполагаемата мисис Джетуей може и да пътува в първа класа, и се ужасяваше да не я срещне случайно.

Найт се появи с одеялото и двамата седнаха зад един брезент на завет точно когато двете червени очи на бреговата батарея Нийдълс блеснаха срещу тях от мрака — две остри игли, издигнали се като неясни привидения в небето. В осем часа трябваше да слязат долу на вечеря, която не подлежеше на описание, и Елфрайд изпита огромно облекчение, като не откри там и следа от мисис Джетуей. Пак се качиха горе и останаха там, докато мисис Снюсън, залитайки, не се добра до тях, за да им предаде заръката на мисис Суонкорт, че е време Елфрайд да слезе долу. Найт я придружи и се върна да постои още малко на палубата.

Елфрайд се съблече и легна, скоро се унесе, но не заспа дълбоко. Нямаше представа колко дълго е лежала, обаче постепенно осъзна, че някой шепне в ухото й.

„Виждам, че доста далеч си стигнала с него. Колкото и да ме дразниш сега, ще дойде и моят ред, ще видиш.“ Нещо подобно й беше казано или нещо в този смисъл.

Елфрайд се събуди стресната и ужасена. Знаеше, че ако думите са действително изречени, те принадлежат само на един човек и това е вдовицата Джетуей.

Без светлина каютата тънеше в мрак. От съседното легло тя чуваше шумното дишане на втората си майка, а от по-далечното Снюсън дишаше още по-шумно. Това бяха единствените редовни пътници в каютата, така че мисис Джетуей вероятно бе влязла тайно по някакъв начин и беше заела свободното легло до мисис Снюсън. Страхът, че вероятно е станало точно така, засили безпокойството на Елфрайд толкова много, че възможното се превърна в действително, защото как би могъл непознат човек от другия край на парахода да успее да се вмъкне? Ами ако е било само сън?

Елфрайд се надигна и погледна през прозореца. Видя морето, което блъскаше и връхлиташе от едната страна на кораба точно до главата й, а след това се отдръпваше мътно и стенещо в необятността на една неопределеност; и отвъд всичко това — две спокойни светлини като звезди без лъчи. Сега Елфрайд се страхуваше да извърне лице от прозореца, да не би да съзре мисис Джетуей, застанала до леглото й, и размишляваше дали да не извика Снюсън да й прави компания. Корабната камбана оповести, че е два часът, а след нея чу и гласове и това я окуражи. Не си струваше да вика Снюсън.

Все пак Елфрайд не можеше да се измъчва така повече, рискувайки онова ужасно шепнене пак да я разстрои. Тя набързо се наметна с нещо, излезе в коридора и благодарение на слабо осветения вход към салона стигна до долното стъпало на стълбите и се изкачи на палубата. Там беше изключително мрачно. През деня изглеждаше съвършено различно място. Елфрайд видя трепкащата светлина от компасната будка и мъглявото очертание на кормчията; също и един силует на носа. Друга жива душа не се виждаше от единия до другия край.

Имаше обаче още двама души на фалшборта. Единият се оказа нейният Хари, а другият беше помощник-капитанът. Тя наистина се зарадва и приближавайки, разбра, че те водят спокоен разговор по въпроси на мореплаването. Тя се затича към тях и хвана Найт под ръка — отчасти в прилив на обич, отчасти заради усещането за стабилност.

— Елфи! Още не си заспала? — зачуди се Найт, след като двамата се отдръпнаха няколко крачки настрани.

— Не, не мога да заспя. Може ли да остана тук? Долу е много тъмно и ме беше страх. Къде сме сега?

— Южно от Портланд Бил. Виж тези светлини отстрани на носа. Ужасно място, особено нощем, когато се развилнее буря. А виждаш ли онази светлинка, която се потапя и се показва отдясно? Това е плаващ фар в опасната плитчина Шамбълс^[4], където немалко параходи са станали на трески. Между фара и нас е Голямото надбягване — на това място си дават среща убийствени течения, които образуват водовъртежи, — този участък е бурен и при най-спокойно време, а когато има вятър е страшен. Този тъмен, печален хоризонт, който едва различаваме отляво, е Уест Бей, чието окончание на сушата е Чесъл Бийч.

— Колко е часът, Хари?

— Минава два.

— Слизаш ли долу?

— О, не, не и тази нощ. Предпочитам чистия въздух.

Тя си помисли, че може би не му е приятно, задето е дошла при него по никое време.

— Иска ми се и аз да остана тук, ако ми позволиш — каза плахо тя.

— Да ти позволя, Елфи! — възкликна Найт, като сложи ръка на раменете й и я притегли към себе си. — Аз съм двойно по-щастлив, когато си до мен. Да, ще останем и ще наблюдаваме настъпването на деня.

Намериха затуленото кътче, седнаха и се наметнаха с одеялото както преди.

— Какво искаше да ме питаш? — заинтересува се той, докато се поклащаха ту нагоре, ту надолу.

— О, не е кой знае какво, а може би не трябва да питам за това — каза тя колебливо. Внезапно обзелото я желание беше следното: веднага да разбере дали някога е бил сгоден и дали е щял да се жени. Ако беше така, щеше да използва това като основание да му разкаже накратко как самата тя се е държала със Стивън. Думите, уж прошепнати от мисис Джетуей, така бяха потиснали момичето, че то мислеше за бягството си в най-черни краски и мечтаеше да се разтовари, като си признае на мига. Ако самият Найт някога се е държал неблагоразумно, може би ще прости за такова нещо на всеки друг, надяваше се тя.

— Исках да те попитам — продължи тя — дали някога си бил сгоден. — И добави с треперещ глас: — Надявам се, че си бил, всъщност нямам нищо против, ако си бил.

— Не, никога не съм бил — отговори Найт незабавно и убедително. — Елфрайд — продължи той и в гласа му прозвуча щастлива гордост, — аз съм дванайсет години по-възрастен от теб, имам житейски опит и в известен смисъл познавам светското общество, а ти — не. Въпреки това не съм толкова неподходящ за теб, както си представят ограничените хора, за които разликата във възрастта съвсем сигурно означава по-голям натрупан опит в любовта.

Елфрайд потръпна.

— Студено ти е, вятърът е много силен, нали?

— Не — отговори тъжно Елфрайд. Мисълта, която беше опорна точка в надеждата, че ще й бъде простено, се оказа погрешна. Изясняването на оскъдния му опит в любовта, което преди две години щеше да я преизпълни с радост, сега я попари като слана. — Нали не възразяваш, че те попитах? — продължи тя.

— О, не, съвсем не.

— И никога ли не си целувал много жени? — пошепна тя с надеждата, че той ще каже „Целувал съм най-малко сто“.

Часът, обстоятелствата и сцената бяха такива, че предразполагаха и най-сдържаните хора към взаимно доверяване.

— Елфрайд — зашепна в отговор Найт, — странно, че задаваш този въпрос. Но ще ти отговоря, макар че никога досега не съм го обсъждал с никого. Много глупаво е от моя страна, че избягвам жените. Цял живот не съм целунал нито една — освен теб и майка ми. — Трийсет и две годишният мъж с опит целият пламна от естествен момчешки свян, докато правеше това признание.

— Ама нито една? — не можеше да повярва тя.

— Не, нито една.

— Колко странно.

— Общоприето е точно обратното поведение. И въпреки това за онези, които са наблюдавали мъжете, както съм правил аз, моят случай не е нищо особено. Светските особи са любимци на жените — по принцип така се смята, — но повърхностните хора не мислят в перспектива, за да видят, че може да има мълчаливи, самотни изключения.

— Гордееш ли се с това, Хари?

— Не, наистина не. Последните няколко години искам да постъпвам, както аз смятам за добре, да танцувам като един безгрижен мъж. Кой знае от колко щастливи преживявания съм се лишил заради това, че никога не съм ухажвал.

— Защо не си го правил?

— Не мога да кажа. Не смятам, че съм такъв по природа — може би обстоятелствата ми пречеха. Съжалявам поради друга причина. Този мой голям пропуск остави следи. Колкото по-възрастен ставах, толкова по-ясно осъзнавах, че това безусловно ми пречи да харесвам жени, които, за разлика от мен не са толкова неопитни; така загубих надежда да намеря в деветнайсети век млада дама, която да е в същото естествено състояние като моето. И тогава открих теб, Елфрайд, и за първи път почувствах, че моята претенциозност е благословия. И ми помогна да съм достоен за теб. Веднага усетих, че колкото и различни да сме за много неща, в това отношение си приличаме. Е, не се ли радваш, Елфрайд?

— Да, радвам се — отвърна тя с напрегнат глас. — Но винаги съм смятала, че мъжете имат много връзки, преди да се оженят — особено ако се оженят много млади.

— Така, предполагам, мислят всички жени и наистина са прави за повечето ергени, както вече казах. Но едно малцинство от назадничави мъже не мислят така и се чувстват много неловко, когато стигнат до същността на въпроса. В моя случай това обаче нямаше значение.

— Защо? — попита тя притеснено.

— Защото ти знаеш за любовните и съпружеските предварителни споразумения по-малко и от мен, така че не можеш да правиш обидни сравнения, ако не спазвам задълженията си както трябва.

— Мисля, че ги спазваш прекрасно.

— Благодаря, мила. Но — продължи Найт през смях — важна е само експертната оценка, а твоята не е такава.

Ако беше казала „Да, такава е“ съвсем не толкова убедително, колкото го чувстваше, Найт можеше и да се изненада малко.

— Ако някога си била сгодена — продължи той, — очаквам да имаш друго мнение за моите умения. Но в такъв случай не би трябвало…

— Не би трябвало какво, Хари?

— О, исках просто да кажа, че в такъв случай никога нямаше да си позволя удоволствието да ти направя предложение, тъй като твоят чар е в липсата на опит, скъпа.

— Не си ли жесток към жените?

— Мисля, че не. Имах право да задоволя вкуса си, като опитам недокосвани устни. Някои мъже, различни от мен, развиват този вкус с възрастта — но не намират своята Елфрайд…

— Какъв е този ужасен звук, който чуваме, когато се забием в някоя вълна?

— От витлото е… — не намират своята Елфрайд, за разлика от мене. И като си помисля, че открих такова невиждано цвете тук, на запад, за което един мъж е колкото безброй мъже за някои жени, а едно пътуване през Ламанша е като околосветско пътешествие.

— А би ли се отказал от една жена — започна тя с треперлив глас, — ако си се сгодил за нея, но след това си разбрал, че тя е получила една целувка, преди ти да си я целунал.

— Една целувка, не, едва ли.

— А две?

— Не, но не мога да говоря така обобщаващо. Ако тя прекали с това, разбира се, че ще ме принуди да я намразя. Но нека да се съсредоточим върху себе си, а не да гадаем какво би могло да се случи.

Елфрайд бе оставила мислите си „да се губят в неверни догадки“^[5] и всяка дума на Найт беше за нея тежък удар. Дълго останаха мълчаливи, загледани в черното тайнствено море, заслушани в странния глас на неспокойния вятър. Полюшването на вълните, когато морският бриз не е бурен и студен, действа успокояващо и на най-изтерзания ум. Както се беше облегнала на Найт, тя бавно се смъкна надолу и като погледна към нея, той установи по тихото й равномерно дишане, че е заспала. Тъй като не искаше да нарушава покоя й, Найт продължи да стои така, без да мърда, и изпита огромно удоволствие, че осигурява опора на топлото й младо тяло, което при всяко поемане на въздух се надигаше и при всяко издишване се спускаше.

Той също се отпусна, макар че остана напълно буден. Стана му приятно, когато осъзна пълното доверие, което тя му гласува, и си помисли колко очарователно невинна е, щом може да заспи така простичко и естествено. Нещо повече, потъналият в мисли, непрактичен човек на книгите чувстваше, че поема огромна отговорност, нагърбвайки се да закриля и напътства такова доверчиво същество. Кроткият сън, приспал душата й, укротяваше и неговата душа. Но тя простена и неспокойно се завъртя. Бълнуването й стана разбираемо.

„Не му казвайте — няма да ме обича… не съм искала за никого срам и позор — наистина не съм, затова не казвайте на Хари. Ние щяхме да се оженим — затова тръгнах… А той казва, че не иска жена, която вече е целувана. И ако му кажете, той ще си отиде, а аз ще умра… Умолявам ви, имайте милост! Ох!“ — Елфрайд се стресна от кошмара.

Миг преди това отдясно се бе разнесъл камбанен звън и той я събуди.

— Какво е станало? — възкликна ужасено тя.

— Станало е четири часът — успокои я Найт. — Не се плаши, пиленце, нищо страшно няма. Какво сънува?

— Не мога да кажа, не мога да кажа! — извика тя и потръпна. — О, не знам какво да правя!

— Стой спокойно с мен. Скоро ще съмне. Виж там зорницата колко е прекрасна. Облаците изцяло са се разпръснали, докато си спала. Какво сънува?

— Една жена от нашата енория.

— Не я ли харесваш?

— Не. Тя не ме харесва. Къде сме сега?

— На юг от река Екс.

Найт не попита какво бе говорила насън. Гледаха небето, докато Елфрайд се успокои. Започна да се развиделява. Първо се появи мъждива светлина. След това вятърът промени настроението си и притихна, подухвайки леко. Звездата постепенно изчезна в деня.

— Така бих искала да умра — каза Елфрайд, като се изправи и се наведе над фалшборта да гледа как проблясващата звезда угасва.

— Както го е казал поетът — отвърна Найт.

Да угаснеш, както зорницата гасне, не да се спусне

зад потъмнелия запад, не да се скрие

помътняла насред буреносното небе,

а да се стопи в божествената светлина.^[6]

— О, значи и на други хора им е минавала същата мисъл. Винаги така става с моите оригинални идеи — оригинални са само за мен и за никой друг.

— Не само с теб е така. Когато бях начинаещ рецензент, за мен това беше ужасен капан — затъвах в проблеми, с които се сблъсквах, съвсем нови за мен, и после разбирах, че са били проучени от мислещия свят, когато съм бил още дете.

— Това е прекрасно. Радвам се, когато разбера, че си направил нещо глупаво, защото то сякаш те доближава малко по-близо, а аз съм правила толкова много глупави неща. — И Елфрайд отново си помисли за своята зложелателка, заспала под палубата, върху която те сега пристъпваха.

Нагоре по цялото крайбрежие от малки заливчета, врязани в планината, изпъкваха възвишения. После едно розово небе се разстла над източното море и зад ниската линия на сушата, захвърляйки премяната си върху изтънелите въздушни облаци в същата посока. Всичко, което се отразяваше на земята, изглеждаше сега като безброй пръсти, нетърпеливи да уловят малко от бистрата светлина, хвърлена толкова щедро от небосвода, и след фантастичното лъскаво до гланц жълто на изток по-големите възвишения по крайбрежието се обагриха в същите нюанси. Грубите и оголени контури на Старт Пойнт уловиха най-ясния, най-ранния от всички проблясъци, както ги уловиха и стените на неговия бял фар, кацнал върху една издатина на отвесната му стена като статуя на средновековен светец в ниша.

Величественият им съсед Болт Хед отляво оставаше все още непозлатен, запазил сивотата си.

И тогава се яви слънцето, сякаш се изтласкваше, насочвайки се към морето от най-източната точка на сушата, проправяйки сияйна, подобно на стълбата на Яков, пътека между себе си и Елфрайд и Найт, обвивайки ги с лъчите си за няколко минути. По-скромните благородници от крайбрежието — Фроуорд Пойнт, Бери Хед и Прол, — всички те вече бяха залети от светлина, а най-накрая и най-малките неравности от вълни, скали или заливчета, дори най-вътрешните вдлъбнатинки на красивата долина Дарт получиха своя дял; и слънчевата светлина, станала вече всеобщо притежание, престана да е прекрасна и желана, каквато беше само преди половин час.

След закуска пред погледа им изникна Плимут, който се очертаваше все по-ясно, колкото повече се приближаваха към него, а вълноломът изглеждаше като тъничък сноп, проблясващ на повърхността на морето. Елфрайд тайно се огледа за мисис Джетуей, но не можа да разпознае фигурата й. След това в суматохата, когато слизаха, тя отново се огледа със същия резултат, но жената вероятно се бе измъкнала на кея незабелязано. Дълбоко въздъхвайки от облекчение, Елфрайд зачака Найт да се погрижи за багажа им и тогава видя баща си, който си пробиваше път през тълпата, като въртеше бастуна си, за да привлече вниманието им. Те се добраха до него и влязоха в града, който се усмихна слънчево на Елфрайд, както беше направил преди година и половина, когато тя се озова тук в същия час като избраница на Стивън Смит.