Мелиса де ла Круз
Синя кръв (8)

Глава 6

Вторият час на Скайлър беше по етика. На него можеха да присъстват и ученици от първи и втори курс, за да изпълнят изискването за изучаване на разнообразни дисциплини.

Дискусията водеше господин Орион, къдрокос мъж с големи мустаци и малки кръгли очила, дълъг нос и афинитет към огромни, провиснали пуловери, който седеше в средата на стаята.

Скайлър седна близо до прозореца и придвижи стола си до кръга около господин Орион. В стаята имаше само десет души, стандартната бройка за един клас. Скайлър нямаше как да не забележи, че Джак Форс не е на обичайното си място. Не беше му казвала и дума през целия срок и се зачуди дали той въобще си спомняше, че я е поздравил в петък.

— Някой от вас познаваше ли добре Аги? — попита преподавателят, макар въпросът да беше излишен.

„Дюшен“ беше от онези училища, че срещнеш ли съученик дори години след завършването, сядаш да изпиете по нещо и да поговорите за семействата си. Дори да не сте си разменили и една дума по време на следването, знаете всичко един за друг до най-личните подробности.

— Никой ли? — попита господин Орион.

Блис Люелин плахо вдигна ръка.

— Аз — каза тя стеснително.

— Искаш ли да споделиш някой от спомените си за нея?

Блис свали ръка и се изчерви. Спомени? Какво изобщо знаеше тя за Аги? Освен че обичаше дрехите, пазаруването, както и малкото си кученце Снежанка. Беше порода чихуахуа, също като кучето на Блис, и на Аги й харесваше да го облича в миниатюрни дрешки. То си имаше умалени версии на някои от любимите пуловери на Аги, за да са в тон. Това бе почти всичко, което Блис знаеше за нея. А и нима можеше да познаваш някого истински? Пък и Аги беше приятелка на Мими, не нейна.

Блис отново се замисли за онази фатална нощ. Тя и Дилън говориха дълго в тясната уличка между клубовете. Когато изпушиха последната цигара, той най-после се върна в „Банката“, а тя с нежелание се върна в „Блок 122“ при Мими с нейните претенции. Аги не беше на масата и Блис така и не я видя през остатъка от вечерта.

Научи основното от близнаците Форс — намерили я в задната стаичка, където от клуба оставяха припадналите след злоупотреба с наркотици. „Блок 122“ старателно пазеше от таблоидите малката си мръсна тайна, като подкупваше щедро ченгетата и журналистите от клюкарските хроники. В повечето случаи надрусаният се свестяваше след няколко часа и го пращаха в дома му (почти) читав, а после той разказваше на приятелите си: „И после се събуждам в оня килер, брато, представяш ли си? Егати странното пътешествие!“

Но онази вечер нещо се беше объркало. Не успели да свестят Аги. А когато „линейката“ (разбирай джипът на собственика) я закарала в спешното отделение, вече била мъртва. От свръхдоза наркотици, заключили всички. Нали са я намерили в малката стаичка… Какво друго би могло да е?

Само че Блис знаеше, че Аги не е докосвала наркотици. И тя като Мими предпочиташе да ходи на солариум и да пуши цигари. В кръга на близначката Форс се гледаше с презрение на наркотиците.

— Нямам нужда нещо да ме „извисява“; самият живот ме стимулира — казваше Мими.

— Тя беше… мила — каза най-после Блис. — И много обичаше малкото си кученце.

— Преди време имах папагал — добави едно момиче със зачервени очи. Същото, което подаваше кърпички на Мими, докато плачеше в коридора. — Когато той умря, сякаш загубих част от себе си.

И така, от трагедия изведнъж смъртта на Аугуста — Аги — Карондолет се превърна в дискусия за това, че „и домашните любимци са хора“, къде в града имаше гробища за животни и дали е етично да клонираш домашния си любимец.

Скайлър едва прикриваше презрението си. Харесваше господин Орион, харесваше лекия му подход към живота, но беше отвратена от начина, по който допусна нещо истинско — смъртта на едно ненавършило шестнайсет момиче, което всички познаваха — да се превърне в нещо тривиално, удобна възможност да говорят за проблемите си. Всички бяха виждали Аги да се пече в двора на училището, да играе скуош в гимнастическия салон или да се тъпче със сладкиши на благотворителните продажби (както всички популярни момичета в „Дюшен“, Аги също имаше любовна афера с храната, която беше в пълно противоречие с кльощавото й тяло).

Вратата се отвори и всички обърнаха погледи към зачервеното лице на Джак Форс. Той се извини за закъснението си на господин Орион, който му махна с ръка да седне.

Джак тръгна устремено към единственото свободно място в стаята — точно до Скайлър. Изглеждаше уморен, ризата му беше измачкана и висеше от широките му торбести панталони. По тялото на Скайлър премина тръпка, кожата й настръхна — но усещането не бе неприятно. Какво се бе променило? И преди бяха седели един до друг, и тя не му обръщаше никакво внимание. Той не я погледна в очите, а тя беше твърде притеснена, за да се обърне към него. Колко странно, че и двамата бяха там в онази нощ, толкова близо до мястото, на което Аги беше срещнала смъртта.

И ето че още едно момиче от свитата на Мими бърбореше за своя хамстер, който умрял от глад, когато семейството отишло на почивка.

— Толкова много обичах Бобо — заподсмърча тя, докато останалите ученици изказваха съчувствието си.

Последваха всевъзможни истории за смъртта на обични гущери, канарчета и зайци.

Скайлър завъртя възмутено очи и започна да си драска в тетрадката. Когато вече не можеше да понася разглезените си егоцентрични съученици, безкрайните уроци по математика и особеностите на клетъчното деление, от което те избиваше на прозявка, тя грабваше молива. Обичаше да рисува. Момичета и момчета в стил аниме, с огромни очи; дракони; духове; обувки. В момента разсеяно рисуваше профила на Джак, когато една ръка се протегна и надраска бързо нещо в тетрадката й. Тя се сепна и закри с ръка рисунката си.

Джак Форс кимна мрачно и посочи с молив към думите, които беше написал.

Не е било свръхдоза. Аги е била е убита.