Мелиса де ла Круз
Синя кръв (47)

Глава 39

Нападна я без предупреждение. Скайлър прокле гордостта си. Вината си беше нейна. Оливър предложи да й поръча такси, но тя отказа, понеже и без това му дължеше твърде много пари. Помощник или не, не искаше да злоупотребява с великодушието му. Двамата с Блис живееха на няколко пресечки от „Карлайл“, а Скайлър реши да се прибере с автобуса. Слезе на пресечката на Седемдесет и втора и „Бродуей“ и реши да измине останалата част от пътя пеша. Беше доста далече, но тя имаше желание да се поразходи.

На ъгъла на Деветдесет и пета сви от добре осветения булевард по малка тъмна уличка и тогава то я сграбчи. Острите му зъби пробиха кожата й и бавно започнаха да източват кръвта й. Скайлър отмаля. Щеше да умре. Беше едва на петнайсет години, не бе видяла почти нищо от живота, а вече беше на път да се прости с него. Дори по-лошо — съдейки по казаното от баба й, щеше да живее. Щеше да живее в спомените на мръсния звяр, вечна пленница на лудостта му.

Бюти? Къде беше Бюти сега? Този път кучето нямаше да успее да я спаси.

Болката беше силна, почувства се замаяна от кръвозагубата. Но преди да загуби съзнание, чу вик. Шум от борба.

Някой се биеше с чудовището. Среброкръвният я пусна. Притиснала раната на врата си с ръка, Скайлър се обърна, за да види кой я бе спасил.

Джак Форс се бореше ожесточено със звяра — огромен, с блестяща сребърна коса. Въпреки това Джак успяваше да му се противопостави, да отвърне на ударите му. В един момент обаче чудовището го изблъска и той се строполи на твърдия бетон.

— Джак! — извика Скайлър.

Щом чудовището се втурна към нея, тя си спомни думите на баба си. Среброкръвните се подчиняваха на небесните закони, което значеше, че звярът е роб на Свещения език.

— Аперио орис! — извика тя към него, което значеше „Разкрий се“.

Сребърнокръвният избухна в смях и изсъска с ужасяващия си глас, в който отекваха виковете на хиляди агонизиращи души.

— Не можеш да ми заповядваш, жалка пионка!

Съществото продължи да протяга ръце към нея.

— Аперио орис! — изкрещя още по-силно тя.

Джак се олюля назад, защото в момента, в който Скайлър произнесе заклинанието, чудовището им показа истинското си лице.

Беше гледка, която Джак никога нямаше да забрави.

Създанието закрещя от ужас и с отчаян писък изчезна в нощта.

— Добре ли си? — попита Скайлър и се наведе към него. — Кървиш.

— Само драскотина — каза той и избърса кръвта, която изглеждаше синя на светлината. — Добре съм. А ти?

Тя попипа врата си. Кървенето беше спряло.

— Как разбра? — попита го тя.

— Че ще те нападне ли? Щом го е направило веднъж, е много вероятно да го направи отново. Убийците често се връщат, за да довършат започнатото.

— Но защо…

— Не исках да пострадаш заради мен — прекъсна я рязко Джак.

Само за това ли, зачуди се Скайлър.

— Благодаря — каза тихо тя.

— Видя ли го? — попита Джак. — Успя ли да го видиш?

— Да — кимна тя. — Видях го.

— Не може да е истина — каза той. — Сигурно е трик. Не го вярвам.

— Не е трик. То е длъжно да следва законите — поясни Скайлър.

— Знам за Свещения език, но това трябва да е някаква грешка — възрази Джак.

— Не е грешка. Такива са законите на съзиданието.

— Не! — извика Джак.

Чудовището се беше разкрило пред тях само за миг, защото нямаше избор и трябваше да се подчини на заповедта. Показа им истинското си лице. Лицето на най-влиятелния човек в Ню Йорк, този, който подчиняваше всичко на волята си.

Лицето на Чарлс Форс.

Собственият му баща.