Мелиса де ла Круз
Синя кръв (33)

Глава 26

Нищо не раздвижваше кръвта на Мими така, както едно парти. Тя огледа тълпата. Почти всички от Комитета бяха тук, както и няколко подбрани превъзходни червенокръвни. Добре, че успя да убеди Блис да организира партито.

Атмосферата в училище беше станала много сериозна — краят на срока наближаваше, учениците от последния курс бяха стресирани покрай кандидатстването в университетите, тъгата от смъртта на Аги… Всички имаха нужда да се отпуснат. В началото Блис се колебаеше и обсипваше Мими с въпроси: „Дали въобще някой ще дойде?“, „Откъде ще вземем храна?“, „Кой ще купи бира?“, „Ами ако повредят мебелите? Някои от тях са ужасно скъпи“. Притесненията й влудяваха Мими.

— Остави всичко в опитните ми ръце — каза й накрая Мими.

И така, Мими нае цял отбор асистенти, които да превърнат апартамента на Блис в купонджийски рай — имаше отворен бар (не че алкохолът имаше някакъв ефект върху тях), манекенки, разнасящи табли с напитки и хапки с черен хайвер, и дори ароматерапевти и масажисти, които се трудеха усърдно, за да облекчат стреса и напрежението на елитните ученици.

Когато Блис се прибра, на мястото на семейните мебели завари канапета със зеброви шарки, рошави килимчета и ексцентрични лампи. Точно пред камината се беше настанил диджеят.

— Не откачай, моля те — каза Мими и протегна ръка към Блис.

— Какво, по дя…

Блис се огледа. Апартаментът на родителите й беше превърнат в нощен клуб от шейсетте години.

Мими обясни, че е наредила да приберат всички вещи на родителите й в един склад и утре всичко ще бъде върнато по местата, преди те да са се прибрали. Беше взела идеята от едно списание, в което пишеше, че празната къща е най-подходяща за купон.

— Не съм ли гениална? — възкликна тя. — Така няма да се притесняваш, че някой ще счупи или ще открадне нещо. А ти къде беше, между другото? Закъсня.

Блис само поклати смаяно глава. Какво ли би казала втората й майка, ако видеше в какво се е превърнала скъпоценната й „Къща на мечтите“. Тя зяпна срещу Мими за миг, а после вдигна примирено ръце и отиде в стаята си да се преоблече.

— Пак заповядай — извика след нея Мими.

От уредбата звучеше някакъв микс на „Дестънис Чайлд“ и „Нирвана“. Мими се усмихна загадъчно и облиза устни. Италианският й приятел беше някъде тук, както обикновено в безсъзнание.

— Мартини? — предложи й една от сервитьорките.

Перфектното питие. Мими се усмихна и пресуши чашата. После взе още една и още една, докато обърканата сервитьорка не я зяпна.

— Жадна ли си? — попита някой зад нея.

Мими се обърна и видя Дилън Уорд, който я гледаше изпитателно. Обзе я същото онова чувство на паника.

— Теб какво те интересува? — попита тя подигравателно.

Той сви рамене.

Мими се приближи до него. Беше облечена с късо червено кожено яке и прозрачна пола с цепка на „Баленсиага“. Подразни се, че Дилън дори не забеляза колко красиво изглеждаха краката й в тази пола. Сякаш изобщо не му пукаше колко е красива. Ама че светотатство! Тя погледна врата му, но не забеляза доказателства, че Блис е затвърдила връзката им. Мими се усмихна вътрешно. Хрумна й нещо. Щеше да е забавно.

Ако изпълнеше свещената церемония с Дилън, преди Блис да го е направила, той щеше да е обвързан с нея завинаги. И ще забрави напълно за Блис. Така й се падаше, загдето продължи да се вижда с него, въпреки че й забрани. Не че изобщо се интересуваше от Дилън; просто й беше скучно.

Тя запърха прелъстително с мигли.

— Може ли да ми помогнеш с нещо? — попита и го поведе настрани.

В сенките приличаше на красиво беззащитно момиче и без дори да се замисли, Дилън я последва все по-навътре и по-навътре в мрака.

 

 

— Но тя ме покани! Познавам момичето, което живее тук! — извика Скайлър.

За пръв път чуваше за домашен купон със списък на поканените. Не че досега някой я бе канил на купон в дома си. На пътя й бяха застанали група пиар асистенти с каменни лица.

— Получихте ли покана? — попита я едното момиче, като огледа подозрително странната комбинация от дрехи на Скайлър — туника с пластмасов гердан на няколко реда, къси дънкови панталонки, черен клин и ожулени каубойски ботуши.

— Чух за партито едва днес.

— Съжалявам, но не сте в списъка — отвърна другото момиче.

Скайлър се канеше да се качи обратно в асансьора и да си тръгне, когато Блис се появи на вратата.

— Блис — извика Скайлър — не ме пускат да вляза.

Блис се приближи бързо към тях. Беше се преоблякла в тясна раирана рокля на „Мисони“ и римски сандали на висок ток. Тя хвана Скайлър за ръката и я дръпна през пиар барикадата пред асансьора. Заведе я в хола, пълен с техни съученици, които пиеха коктейли, лежаха по канапетата или танцуваха.

— Благодаря ти — каза Скайлър.

— Извинявай. Това е работа на Мими. Казах й, че родителите ми няма да ги има, и мислех да направим малко събиране, а тя е организирала парти, достойно за наградите на MTV.

Скайлър се засмя и се огледа. От тавана висяха клетки, в които танцуваха стриптийзьори и стриптийзьорки. В навалицата видя и някои познати лица.

— Това не е ли… — започна тя и посочи известна тийн актриса, която се наливаше с бира пред одобрителните викове на тълпата.

— Да — въздъхна Блис. — Ела да ти покажа останалата част от къщата. По принцип не изглежда така.

— С удоволствие, но преди това трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Да намеря Джак Форс.

 

 

Трябваше да намери Джак. Трябваше да му каже какво й се бе случило. Почти не бяха говорили след есенния бал, но тя беше убедена, че само той ще я разбере. Опитваше се да запази спомена, който вече й се изплъзваше, някои детайли й се губеха. Не беше съвсем сигурна къде, защо и как се случи всичко. Споменът й избледняваше, с изключение на очите — червените очи, светещи в мрака, със сребърни зеници. Червени очи и остри зъби.

Но къщата на семейство Люелин беше като омагьосан замък, който непрекъснато се разширява. Накъдето и да се обърнеше, имаше коридори и стаи. Откри плувен басейн, напълно обзаведена фитнес зала и нещо като СПА център с масажни маси и етерични масла. Имаше и игрална зала с играчки и машини като онези, в които пускаш монета и получаваш късметче. Тя реши да пробва.

ТИ СИ ПЪТЕШЕСТВЕНИК ПО ДУША. ОЧАКВАТ ТЕ МНОГО СТРАНСТВАНИЯ — гласеше късметчето.

Прииска й се Оливър да беше тук, за да види всичко това.

— Виждали ли сте Джак? Джак Форс? — питаше тя по пътя си.

Някои й казваха, че тъкмо си е тръгнал, че е на друг етаж или че тъкмо е пристигнал. Изглежда, беше едновременно навсякъде и никъде. Най-после го намери седнал на пода в една празна стая, където свиреше тихо на китара. На долния етаж се вихреше купонът на годината, а Джак предпочиташе тишината тук.

— Скайлър? — каза той, без да вдига поглед към нея.

Ето че най-после го намери. Всички чувства, които досега беше потискала, избиха на повърхността. Трепереше и беше толкова уплашена, че дори не обърна внимание на това, че той бе доловил присъствието й чисто интуитивно. Очите й бяха разширени и изпълнени със страх. Без да се колебае, тя хукна към него и седна на леглото. Той я прегърна покровителствено през рамото.

— Какво има?

— Днес бях на фотосесия и след това си тръгнах сама. И тогава… не мога да си спомня точно…

Думите и образите й се губеха. В онзи момент те бяха като прогорени в мозъка й, а сега тя се луташе, търсеше ги. Вкопчи се в нишките на паметта си… За малко да я сполети нещо ужасно, но какво? С какви думи да изрази случилото се и защо паметта й изневеряваше?

— Нападнаха ме — насили се най-после да каже.

— Какво? — Той разтърси раменете й и я придърпа по-близо до себе си. — Кой? Разкажи ми.

— Не си спомням. То изчезна, но… беше нещо много силно, не можах да го спра. С червени… червени очи… зъби… искаше да ме захапе… тук — завърши тя и посочи врата си. — Усетих го дълбоко във вените си… но виж, нямам никакви видими белези. Не разбирам, как е възможно?

Джак се намръщи.

— Ще ти кажа нещо. Нещо важно.

Скайлър кимна.

— Нещо ни преследва. Преследва синьокръвни. Досега не бях напълно сигурен, но вече съм.

— Как така ни преследва? Не трябва ли да е обратното? Не сме ли ние тези, от които всички трябва да се страхуват?

Джак поклати глава.

— Знам, че звучи нелогично.

— Но нали от Комитета казаха, че не можем да бъдем убити…

— Именно — прекъсна я той. — Те винаги са ни казвали, че ще живеем вечно, че не можем да бъдем убити, че сме неуязвими, че нищо не може да ни стане.

— Да, така казват.

— И са прави. Аз лично пробвах.

— Какво си пробвал?

— Скочих под влака. Прерязах си вените. Аз бях онзи, който падна от прозореца на библиотеката миналата година.

Скайлър си спомни слуховете за този случай — как някакво момче скочило от третия етаж. Но тогава не повярва. Никой не може да падне от такава височина и да оцелее.

— Защо?

— За да проверя дали ни казват истината.

— Можеше да умреш!

— Не, не можах. От Комитета са били прави.

— Онази вечер… онази вечер пред „Блок 122“, таксито наистина те блъсна, нали?

— Но не ми стана нищо.

Скайлър кимна. Беше го видяла да пада под гумите на колата. Трябваше да е мъртъв, но той се появи на тротоара невредим. Тогава реши, че е била уморена, че й се привижда. Но всичко е било истина.

— Скайлър, слушай ме. Нищо не може да ни нарани, освен…

— Освен?

— Не знам! — Той сви ръце в юмруци от отчаяние. — Но нещо ни преследва. От Комитета не ни казват всичко.

Джак й разказа, че преди първата среща старшите членове решили да не казват на новите членове за опасността. Вместо да предупредят всички, предпочели да ги оставят в неведение. Като за начало щели да научат за способностите си и това било достатъчно. Нямало смисъл да се вдига излишна тревога. Той обаче знаеше, че те крият някаква тайна.

— Мисля, че е нещо, което вече се е случвало в миналото. Нещо, свързано с Плимут, когато първоначално сме дошли тук. Опитах се да го изровя от спомените си от предишни прераждания, но паметта ми е като блокирана. Когато се напрегна, се сещам само за една дума. Едно послание, заковано на едно дърво насред пусто поле. Една-единствена дума — Кроатан.

— Какво е това? — попита Скайлър, потрепвайки от ужас.

— Нямам представа — отвърна Джак и поклати глава. — Дори не знам какво значи. Може да е какво ли не. Може да е място, не съм сигурен. Но смятам, че е свързано с онова, което крият от нас. Свързано е със силата да убиват синьокръвни.

— Но откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?

— Защото, както ти казах, Аги беше убита — каза той и впери поглед в дълбоките й сини очи.

— И какво от това?

— Аги беше вампир.

Скайлър ахна. Разбира се! Затова беше толкова разстроена на погребението. Някак си е знаела, че Аги е една от тях.

— Тя никога няма да се върне. Няма я вече. Цялата й кръв е била източена от тялото. Всичките й спомени, съществувания, душата й вече ги няма. Нещо ги е изпило, както ние пием кръвта на червенокръвните. Била е изконсумирана.

Скайлър го погледна ужасено. Не можеше да е вярно.

— И тя не е първата. Случвало се е и преди.