Мелиса де ла Круз
Синя кръв (51)

Глава 43

Беше невероятно колко хора познаваха Корделия ван Алън. Дори на седмата нощ от бдението след смъртта й стотици хора се бяха събрали в „Свети Вартоломей“, за да й отдадат почит. Губернаторът, кметът, двама сенатори от Ню Йорк и още много, много други. Беше претъпкано почти като на погребението на Джаки Онасис, помисли си Мими.

За разлика от службата на Аги, в чест на Корделия почти всички бяха облечени в бяло. Дори баща й бе настоял да носят дрехи в цвят слонова кост. Мими се беше спряла на рокля от колекцията на „Беназ Сарафпур“. Забеляза Скайлър ван Алън отпред на редицата опечалени, облечена в дълга бяла рокля, с коса, прихваната отзад с две бели гардении.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя на семейство Форс и стисна ръцете им.

— Споделяме мъката ти. Тя ще се върне — каза тържествено Чарлс Форс, облечен в кремав костюм.

Скайлър не сподели с никого обстоятелствата, при които бе умряла баба й. Ако в Конклава наистина се криеше някой среброкръвен, щеше да е по-добре случилото се да не се разчува. Затова тя каза на всички, че Корделия се е уморила от цикъла на изразяването и желае да си почине, преди да започне следващия.

— Чакаме добри новини — отвърна Скайлър с традиционната за тези случаи реплика.

През последните два месеца беше научила много.

— Вос Вадум Реверто — прошепна Джак пред ковчега. — Ще се завърнеш.

Мими удостои Скайлър с леко кимване.

Блис и семейството й пристигнаха. Блис носеше същата рокля като Мими. Явно и момичето от Тексас се учеше.

— Хей, Блис, хайде да отидем на СПА след погребението. Много съм изморена от йогата — каза й Мими.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще те чакам след края на службата.

Блис се доближи до Скайлър, която стоеше сама до великолепния ковчег.

— Моите съболезнования за баба ти — каза Блис.

— Благодаря — отвърна тя със сведени очи.

— Какво ще правиш сега?

Скайлър сви рамене. В завещанието си Корделия беше обявила Хети и Джулиъс за нейни настойници.

— Ще се оправя.

— Успех.

Скайлър видя как Блис тръгва заедно с Мими. Предния ден тя й беше разказала за случилото се в онази нощ, след като се прибрала от „Карлайл“: как заварила Дилън в стаята си и той си признал; как загубила съзнание, после открила счупените стъкла и напоеното с кръв яке.

— Той е бил вампир, а сега вече е мъртъв, Скайлър — каза Блис със сълзи на очи.

Не, не точно мъртъв. По-лошо, помисли си Скайлър. Корделия й беше казала, че когато един среброкръвен източи цялата кръв на вампира, той поглъща и душата му, спомените му и така завинаги го превръща в пленник.

— Взеха него, но са искали и мен — каза Блис през сълзи. — Той се върна само за да ме предупреди. Превърнали са го в един от тях, но той се бореше срещу това. Сега вече го няма и никога повече няма да го видя.

Скайлър я прегърна.

— Поне ти си в безопасност.

Много се натъжи заради Блис. Искаше да й каже, че винаги ще бъде до нея, но явно тя се бе върнала към предишната си същност. Отказваше да говори със Скайлър или Оливър за случилото се и отново се въртеше около Мими Форс.

Скайлър се надяваше, че ще имат възможност отново да се сприятелят. В сърцето си тя разбираше, че Блис е слаба, но един ден някак щеше да й помогне да стане по-силна. Валитурус. Фортис.

Оливър пристигна с голям букет от калии и ги постави върху ковчега. Беше облечен в бял костюм с три копчета на сакото. Кестенявата му коса се спускаше на къдрици по яката.

— Ще ни липсва — каза той и се прекръсти. — Моите съболезнования.

— Благодаря — отвърна Скайлър и прие целувка по бузата.

Службата започна с любимата песен на Корделия „На крилете на орела“. Скайлър седеше на първия ред с ръце в скута. Корделия, единственото семейство, което някога бе имала, си бе отишла. Сега беше съвсем сама на света. Майка й беше в капана на мъртвешки сън, а дядо й беше неизвестно къде.

Оливър седна до нея и стисна ръката й съчувствено.

След погребението при нея дойде Джак Форс, и той в бял костюм. От църквата излязоха на Парк Авеню, където течеше обикновеният неделен нюйоркски следобед. Майки и гледачки бутаха към парка колички за по осемстотин долара, добре облечени хора бяха излезли на разходка или да прекарат следобеда в музея.

— Скайлър, може ли за секунда?

— Разбира се — отвърна тя.

С русата си коса и зелени очи Джак приличаше на принц. Имаше лице на ангел; лице, което доста приличаше на това на баща му.

— Кажи — каза тя.

— Съжалявам, че нещата между нас се объркаха — започна той. — Аз… животът ми не ми принадлежи… Имам отговорности към семейството си, които… изключват възможността за връзка…

— Джак, не е нужно да ми обясняваш — прекъсна го тя.

Досещаше се за него и Мими — обвързани завинаги от самото сътворение.

— Не е ли?

— Ти трябва да направиш каквото е необходимо, аз също.

— Какво трябва да направиш ти? — попита той угрижено.

Тя се замисли за Дилън, тъжното момче с особено чувство за хумор и лоша репутация. Нейният приятел. Бяха го превърнали в чудовище. Бяха го използвали и убили. Замисли се за думите на баба си за среброкръвните — че са хитри, лукави и двулични и че най-могъщият от тях се крие сред синьокръвните. Никой не искаше да повярва в съществуването им, в това, че са се върнали. Дори и след смъртта на Аги, а сега и тази на Дилън. Чарлс Форс беше решил да наблюдава, да чака и да не прави нищо. Но Скайлър не можеше да чака. Вече не можеше да помогне на Аги, но трябваше да открие кой е отвел Дилън. Щеше да открие среброкръвните и да отмъсти за своя приятел.

— Не си усложнявай живота, Скайлър — предупреди я Джак.

Тя се усмихна.

— Довиждане, Джак.

Отнякъде се появи Оливър. Беше поразително как винаги изникваше в момента, в който й беше необходим.

— Скайлър, колата ни чака — каза той.

Тя го хвана под ръка и той я поведе. Имаше Оливър. Никога нямаше да бъде сама.