Мелиса де ла Круз
Синя кръв (45)

Глава 37

След срещата Скайлър разказа на Блис и Оливър всичко, което бе научила от баба си за среброкръвните, както и това, че единствено Чарлс Форс можеше да помогне на Дилън. Решиха на другия ден Скайлър и Блис да се измъкнат от училище, за да се срещнат с него, а Оливър щеше да им измисли някакво извинение за пред учителите.

Причакаха Форс пред ресторанта на хотел „Четири сезона“, където той всеки ден обядваше. Заведението се намираше на Парк Авеню и между 12 и 14 часа се превръщаше в център на манхатънската вселена. Там обядваха медийни и финансови магнати, издатели, известни писатели и всякакви личности от интелектуалния елит.

— Ето го — каза Блис, като видя среброкосата му глава да се подава от колата.

Познаваше го, защото баща й беше настанил семейство Форс в апартамента си през първата им седмица в Манхатън. Тогава малко се уплаши от него. Погледът му минаваше през нея, сякаш бе абсолютно прозрачна и той виждаше всяка нейна мисъл, всяко тайно желание. Стисна ръката й толкова силно, че остави следи. Боеше се от Чарлс Форс, но нямаше да допусне това да й попречи да помогне на Дилън.

Скайлър го погледна изучаващо. Можеше да се закълне, че го е виждала някъде, но къде ли? Имаше нещо познато в начина, по който свеждаше глава. Познаваше този човек, нямаше никакво съмнение.

— Господин Форс, господин Форс! — извика Блис.

Той погледна с любопитство двете момичета пред себе си.

— Извинете ме за момент — каза на събеседника си.

— Господин Форс, извинете, че ви прекъсваме — започна Блис. — Казаха ни, че само вие можете да ни помогнете.

— Ти си дъщерята на Форсайт, нали? — попита рязко Чарлс. — Какво правите тук, когато трябва да сте на училище? Да не би в „Дюшен“ вече да няма правила? Или и те са отпаднали заедно с униформите? — Той се обърна към Скайлър: — Ами ти? Доколкото знам, и ти учиш в „Дюшен“. С какво мога да ви помогна?

Скайлър го погледна в очите, без да мигва. Продължи да го гледа така и накрая не тя, а той отклони поглед.

— Приятелят ни Дилън е обвинен в убийство, което не е извършил. Вие сте единственият, който може да ни помогне. Баба ми каза, че…

— Корделия ван Алън е заплаха. Тя така и не ми прости, че застанах начело на Конклава — промърмори той. — Продължавайте, след малко идвам — каза на приятелите си.

— Няма да си тръгнем, докато не ни помогнете — изрече Блис с треперещ глас, макар че в момента повече от всичко й се искаше да побегне и да се скрие от този човек. В главата й не спираше да крещи глас: убиец… насилник… Изпита дълбоко, непреодолимо отвращение. Започна да й се гади. Идваше й да се хвърли под някое такси, да избяга, да полети, да се спаси от пронизващия му поглед. Имаше чувството, че ще полудее от страх. В този човек имаше нещо ужасяващо, около него витаеше някаква дива и мрачна сила, от която тя трябваше да бяга.

— Погрижихме се за Дилън Уорд. Няма от какво повече да се притеснявате — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Той е на сигурно място. Полицията е допуснала голяма грешка. Той е свободен. Това можеше да ти го каже и баща ти. Той помогна с документацията по освобождаването му.

Блис занемя от изненада. Не предполагаше, че ще е толкова лесно.

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Случаят вече е решен — заяви лаконично той. — Няма от какво да се притеснявате. А сега ме извинете, закъснявам за обяд.

Момичетата се спогледаха неловко.

— Ами среброкръвните? Те ни преследват. Знаем за Кроатан! — извика Скайлър.

— Моля ви, не ме занимавайте с жалките откачени истории на Корделия ван Алън. Въобще няма да ги обсъждам. Казвал съм го преди, ще го кажа и сега. Няма такова нещо като Кроатан — отсече той. — А сега предлагам да се връщате в училище, където ви е мястото.