Мелиса де ла Круз
Синя кръв (3)

Ню Йорк
В наши дни
Глава 1

„Банката“ беше стара каменна постройка в края на улица „Хюстън“, на последната пресечка преди Ийст Вилидж и Долен Ийст Сайд.

Преди време сградата бе седалище на инвеститорската и брокерска къща „Ван Алън“. Бе внушителна и масивна, смесица от различни архитектурни стилове с класическа фасада от шест колони и страховита редица остри като бръснач назъбени елементи по повърхността на фронтона.

Години наред сградата се извисяваше пуста, безлюдна и изоставена на ъгъла на „Хюстън“ и „Есекс“, докато една зимна вечер привлече вниманието на собственика на нощен клуб. Той я нае, за да представи там новата музика на диджеите си — мрачни и натрапчиви мелодии, които те наричаха „транс“.

Ритмичната музика се изливаше на тротоара, където пред входа на клуба стоеше Скайлър ван Алън — дребно петнайсетгодишно момиче с тъмна коса и сини очи, очертани с тъмни сенки. Докато чакаше, чоплеше черния лак на ноктите си.

— Мислиш ли, че ще успеем да влезем? — попита нервно тя.

— Лесна работа — отвърна най-добрият й приятел Оливър Хазард-Пери и вдигна вежда. — Дилън обеща да потанцуваме. А и винаги можем да им посочим надписа на онази табела. Нали твоето семейство е построило сградата? — каза той и се ухили доволно.

— Наистина ли? Не думай! — Скайлър се подсмихна и завъртя очи.

Остров Манхатън беше неразривно свързан с историята на семейството й, както и музеят „Фрик“, магистралата „Ван Уайк“ и планетариумът „Хейдън“ и плюс-минус една-две други институции или оживени булеварди.

Не че това по някакъв начин се отразяваше на живота й. Тя едва можеше да си позволи да плати двайсет и петте долара за вход.

Оливър я потупа утешително по рамото.

— Не се тревожи. Ще бъде много забавно, обещавам.

— Предпочитам Дилън да ни беше изчакал тук — каза притеснено тя и потръпна в дългия си черен блузон с дупки на лактите. Беше си го купила миналата седмица от един магазин втора употреба в Манхатън. Миришеше на старо и на застоял парфюм, а слабото й тяло се губеше в обемистите му дипли.

Дрехите винаги й стояха като на закачалка. Блузонът й стигаше почти до прасците, а под него носеше обикновена черна тениска и дълга до земята пола. Долната част на полата бе поизкаляна от влаченето по земята и приличаше на дреха на селянка от XIX век. Беше обута в черно-бели гуменки с дупка на десния палец. Тъмната й къдрава коса беше прихваната отзад с бродиран шал, който бе намерила в гардероба на баба си.

Скайлър беше поразително красива. Имаше сладко сърцевидно лице, съвършен нос и нежна млечнобяла кожа. В красотата й обаче имаше нещо нереално, нематериално — приличаше на порцеланова кукла в костюм на вещица. Учениците в „Дюшен“ смятаха, че се облича като клошарка. На всичкото отгоре заради болезнената й срамежливост и сдържаност я смятаха за надменна, каквато тя не беше. Беше си просто свита.

Оливър беше слаб и висок, с нежно лице почти като на елф, обрамчено с буйна лъскава кестенява коса. Имаше остри скули и топли лешникови очи. Носеше риза, сини дънки на дупки и яке в камуфлажни цветове. Естествено, ризата му беше „Джон Варватос“, а дънките — „Ситизънс ъф хюманити“. Оливър обичаше да играе ролята на недоволен тийнейджър, но не по-малко обичаше да пазарува в Сохо.

Двамата бяха приятели още от втори клас, когато бабата на Скайлър беше забравила да й приготви обяд и Оливър благородно сподели с нея сандвича си с майонеза и лук. Познаваха се толкова добре, че знаеха какво ще каже другият, преди да го е изрекъл, а когато им бе скучно, четяха на глас произволни страници от „Безкрайни шеги“ на Дейвид Фостър Уолъс. Семействата им от поколения наред бяха възпитаници на частната гимназия „Дюшен“, а предците им бяха сред първите американски заселници — онези, дошли още с кораба „Мейфлауър“. Родът на Скайлър бе дал на страната шестима президенти. Въпреки забележителното си родословно дърво обаче двамата не успяваха да се впишат в „Дюшен“. Оливър предпочиташе музеите пред лакроса, а Скайлър купуваше дрехите си от магазини втора употреба.

Дилън Уорд им беше приятел отскоро. Имаше тъжно лице с дълги мигли, горящи очи и опетнена репутация. Говореше се, че има криминално минало и са го изгонили от военното училище. За дядо му се смяташе, че е дал пари на „Дюшен“ за построяване на нов гимнастически салон, за да уреди да приемат внука му. Дилън скоро усети, че Скайлър и Оливър са аутсайдери като него, и веднага се залепи за тях.

Скайлър почувства как стомахът й се свива от притеснение. Беше много по-просто да си висят в стаята на Оливър, да слушат музика и да щракат с дистанционното на телевизора. Оливър играеше компютърни игри, а тя разгръщаше страниците на лъскави списания, представяйки си как се излежава на плажа в Сардиния, танцува фламенко в Мадрид или броди замислено по улиците на Бомбай.

— Не съм много сигурна — каза тя.

Предпочиташе да са в уютната му стая, вместо да треперят на студа и да чакат, без да знаят със сигурност дали ще ги пуснат да влязат.

— Не бъди такъв негативист — отвърна Оливър.

Идеята да излязат и да се впуснат в нощния живот в Ню Йорк бе негова и той не искаше да съжалява.

— Ако мислиш, че ще да влезем, значи ще влезем. Всичко е въпрос на вътрешна увереност, казвам ти.

Точно в този момент се обади блекбърито му. Той го извади от джоба си и погледна екрана.

— Дилън е. Вече е влязъл, ще се видим до прозорците на втория етаж. Става ли?

Оливър започна да пише съобщение.

— Добре ли изглеждам? — попита тя във внезапен прилив на несигурност, чудейки се дали е облечена подходящо.

— Чудесно — отвърна той машинално, докато натискаше бутон след бутон. — Направо супер.

— Ти дори не ме погледна.

— Нали те гледам всеки ден.

Той се засмя и я погледна в очите, след което, много нетипично за него, се изчерви и отвърна поглед. Телефонът му звънна и този път той се отдалечи, за да говори.

Скайлър погледна към отсрещната страна на улицата и видя там да спира такси, от което излезе високо русо момче. Миг след това в противоположното платно се появи друго такси, което се лашкаше с висока скорост ту наляво, ту надясно. Отначало изглеждаше, сякаш сблъсъкът ще се размине, но в последния момент момчето се хвърли пред колата и изчезна под гумите. Таксито дори не спря, просто си продължи, все едно нищо не се е случило.

— О, боже! — извика Скайлър.

Беше сигурна, че колата го удари и го прегази; навярно бе мъртъв.

— Видя ли това?! — попита тя, докато се оглеждаше трескаво за Оливър, който сякаш беше изчезнал.

Скайлър се втурна през улицата, очаквайки да види труп, но момчето стоеше точно пред нея и прибираше рестото в портмонето си. После затвори вратата на таксито и то потегли. Беше си жив и здрав.

— Би трябвало да си мъртъв — прошепна тя.

— Моля? — попита той с усмивка.

Скайлър го позна — беше от нейното училище и се казваше Джак Форс. Небезизвестният Джак Форс. Беше капитан на отбора по лакрос, играеше главна роля в училищната пиеса, а курсовата му работа върху моловете бе публикувана в списание „Уайърд“. Освен това беше толкова красив, че тя дори не смееше да го погледне в очите.

Сигурно й се привиждаха разни неща. Вероятно просто й се бе сторило, че се хвърля под гумите на таксито. Явно беше много уморена.

— Не знаех, че си дроджър — издрънка неловко тя.

Така се наричаха феновете на транса.

— Всъщност не съм. Отивам ей там — отвърна Джак и посочи клуба в съседство с „Банката“, където някаква видимо дрогирана рокзвезда побутваше няколко свои хилещи се фенове да минат зад кадифеното въже.

— О, трябваше да се досетя — каза Скайлър, като се изчерви.

— Защо? — попита той с мила усмивка.

— Какво „защо“?

— Защо се извиняваш? Как би могла да се сетиш? Да не би да четеш мисли?

— Може и да чета. Може просто днес да не ми е ден — усмихна се тя.

Той флиртуваше с нея и тя отвръщаше на закачките му. Е, явно всичко е било плод на въображението й. Той определено не се беше хвърлил под колата.

Приятелското му държание я изненада. Повечето момчета в училище бяха толкова надути, че Скайлър изобщо не се занимаваше с тях. Бяха като извадени от калъп с марковите си дрехи и тъпи шеги. Почти не бе обръщала внимание на Джак Форс — беше от горния курс и идваше от Планетата на готините. Макар да учеха в едно и също училище, двамата се движеха в съвсем различни среди. А и беше брат близнак на неукротимата Мими Форс, чиято едничка цел в живота беше да тормози и да унижава останалите.

— За някое погребение ли си се запътила? Кой е умрял и те е оставил бездомна? — й подхвърляше често Мими.

Всъщност къде беше тя? Те не бяха ли сиамски близнаци?

— Искаш ли да влезеш с мен? — попита Джак и се усмихна, показвайки равните си правилни зъби. — Аз съм член.

Преди тя да отвърне, Оливър се материализира до нея. Откъде се взе? И въобще как го правеше този номер, чудеше се Скайлър. Оливър притежаваше невероятната способност да изниква точно тогава, когато човек не го искаше около себе си.

— Ето къде си била, скъпа — каза той някак укорително.

Скайлър примига насреща му.

— Здрасти, Оли. Познаваш ли Джак?

— Че кой не го познава? — отвърна той и демонстративно го игнорира. — Идваш ли, бонбонче? — продължи със собственически тон. — Вече пускат.

В „Банката“ вече се изливаше поток от облечени в черно тийнейджъри, наглеждани от охраната, докато минаваха между високите колони на сградата.

— Трябва да тръгвам — каза Скайлър извинително.

— Толкова бързо?

— Даже по-бързо — каза Оливър и се усмихна заплашително.

Джак сви рамене.

— До скоро, Скайлър — каза той, дръпна яката на вълненото си палто и тръгна в обратната посока.

— Изпреварили са ни — оплака се Оливър, щом се върнаха на опашката. Скръсти ръце; личеше си, че е раздразнен.

Скайлър не каза нищо, но сърцето й биеше лудо.

Джак Форс знаеше името й.

Придвижваха се напред сантиметър по сантиметър под надменния поглед на охранителя, застанал зад кадифеното въже.

— Запомни — вземат ли да се опъват, дръж се спокойно и мисли позитивно. В ума си трябва да видиш как влизаме вътре, разбра ли? — шепнеше настойчиво Оливър.

Скайлър кимна.

Продължаваха да се придвижват, докато един охранител вдигна месестата си лапа и ги спря.

— Покажете си личните карти — излая им той.

С треперещи пръсти Скайлър извади шофьорска книжка с чуждо име, но с нейната снимка. Оливър направи същото. Тя прехапа нервно устни. Сто процента щяха да я хванат и да я хвърлят в затвора. Но после си спомни какво й каза Оливър. Бъди спокойна. Уверена. Мисли позитивно.

Мъжът прекара личните им карти през машина с инфрачервени лъчи и тя не избибипка. Той се намръщи, изучи отблизо документите, а после ги изгледа недоверчиво.

Скайлър се опита да демонстрира спокойствие, каквото съвсем не изпитваше. Сърцето й биеше учестено. Разбира се, че изглеждам на двайсет и една. Била съм тук много пъти. Няма абсолютно нищо нередно с картата ми.

Охранителят отново прекара картата през машината, после поклати глава.

— Не е редовна — каза той.

Оливър погледна Скайлър с пребледняло лице. Тя имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Досега не й се бе случвало да тръпне така уплашено. Минутите минаваха, хората на опашката зад тях започнаха да недоволстват.

Няма нищо нередно с картата ми. Аз съм уверена и спокойна. Уверена и спокойна.

Тя си представи как мъжът им махва с ръка да минат и двамата влизат вътре. ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ. ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ. ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ. ПРОСТО НИ ПУСНИ ДА ВЛЕЗЕМ!

Мъжът рязко вдигна поглед към нея, сякаш я беше чул. Стори й се, че времето е спряло. И изведнъж, просто така, им върна картите и им махна да влязат. Точно както си го беше представила.

Скайлър въздъхна облекчено. Двамата с Оливър си размениха погледи на сдържано тържество. Бяха успели.