Мелиса де ла Круз
Синя кръв (21)

Глава 16

Родителите й се готвеха да излизат. Мими стоеше в стаята си и слушаше тракането на токчетата на майка си по мраморния под, последвано от тежките стъпки на баща й.

— Здравей, миличка — каза Тринити, като почука на вратата й. — Ние с татко ти излизаме.

— Влез — каза Мими.

Сложи си тежките висящи обици и се вгледа внимателно в отражението си в огледалото.

Тринити отвори вратата и влезе в стаята. Носеше дълга рокля на „Валентино“ и разкошен самурен шал около раменете си. Имаше елегантна фигура на звезда и дълга руса коса, която се виеше на къдрици. Често я снимаха за светските хроники и модните списания.

Родителите й отиваха на някакъв благотворителен бал. Непрекъснато ходеха някъде. Мими не можеше да си спомни кога за последен път единият от двамата си е бил вкъщи за вечеря. Понякога минаваше цяла седмица, без да ги види. Майка й прекарваше времето си във фризьорския салон, фитнеса, при психоаналитика си или в бутиците на Мадисън Авеню, а баща й вечно беше на работа.

— Не се прибирай прекалено късно — каза Тринити и целуна дъщеря си по бузата. — Изглеждаш страхотно. Това роклята, която ти купих, ли е?

Мими кимна.

— Обиците са малко тежки за нея, не мислиш ли?

Мими се почувства засегната. Не понасяше да я критикуват.

— Мисля, че са много подходящи, майко.

Тринити сви рамене.

Мими забеляза, че баща й, който стоеше на прага, изглеждаше нетърпелив и говореше по мобилния си телефон. Напоследък беше още по-разсеян от обикновено. Нещо го притесняваше, беше непрекъснато замислен, забравяше разни неща. Онзи ден тя се прибра много след вечерния си час и той я видя да се промъква през кухнята, където той си наливаше поредната чаша бренди, но не й каза нито дума.

— Къде е Джак? — попита майка й и се огледа, сякаш очакваше да го намери скрит под тоалетката.

— Вече е там — обясни Мими. — Моят кавалер закъснява.

— Е, да се забавлявате добре — каза Тринити и потупа Мими по бузата. — Гледай да не се забъркаш в някоя голяма неприятност.

— Лека нощ — добави Чарлс, затваряйки вратата на спалнята й.

Мими се погледна отново в огледалото. По някаква причина всеки път, когато родителите й излизаха за вечерта, тя се чувстваше отчаяна. Изоставена. Никога не свикна с това. Свали едрите обици. Майка й беше права, не бяха подходящи за роклята.

 

 

Малко след като родителите й тръгнаха, пристигна италианецът. Той нямаше нищо общо с човека, когото срещна в „Барнис“. Напереността му беше изчезнала заедно с хищническата му усмивка. Мими буквално я изсмука от него. Сега тя държеше контрола. Почти му се беше наситила — толкова бе лесен. Никой не беше на нивото й.

— Аз ще карам — заяви тя и взе ключовете от джоба му.

Той не се възпротиви.

Разстоянието до сградата на Американската общност беше много кратко, но Мими няколко пъти мина на червено и накара една линейка да отбие встрани, за да не се блъснат.

Тя спря пред къщата, където чакаше портиерът, и хвърли ключовете на момчето, което паркираше автомобилите. Италианецът я следваше като кученце. Двамата влязоха заедно в къщата.

Мими изглеждаше поразително в сатенената рокля с цвят на нощно небе. Косата й бе вдигната на висок кок, а единственият й аксесоар беше колие с перли от южните морета. Тя дръпна ръката на италианеца и го поведе по стълбите. Там се натъкна на най-добрата си приятелка Блис Люелин, която се целуваше страстно с онази отрепка Дилън Уорд.

— Здрасти-и-и — проточи Мими с леден глас.

Откога датираше тази история? Тя никак не обичаше да не е в течение на нещата.

Блис откъсна устни от тези на Дилън. Червилото й беше размазано, а косата — разрошена. Щом видя приятелката си, се изчерви. Дилън се усмихна самодоволно на Мими.

— Блис. В тоалетната. Веднага.

Блис се усмихна извинително на Дилън и без възражения последва приятелката си в женската тоалетна.

Мими провери кабинките и след като се увери, че вътре няма никой, се обърна към Блис:

— Какво, по дяволите, ти става? С този тип ли излизаш? Можеш да имаш всеки, когото си пожелаеш!

— Харесвам го — каза Блис наперено. — Готин е.

— Готин — повтори тя, като разтегли думата така, сякаш съдържаше десет срички — гоооотин.

— Какъв ти е проблемът? — попита Блис предизвикателно.

— Проблем? Аз нямам проблем. Кой е казал, че имам проблем? — попита Мими и се заоглежда театрално, сякаш изненадана, че наоколо няма никого.

— Да не би да е заради онази случка в Кънектикът? Той няма нищо общо.

— За какво говориш?

— Просто чух, че се забъркал в някакъв инцидент с едно момиче в Кънектикът — каза Блис. — Но каквото и да е, не е вярно.

Мими сви рамене. За пръв път чуваше за това, но не се изненада.

— Просто не разбирам защо си губиш времето с него.

— Защо го мразиш толкова? — попита Блис.

Мими се сепна. Тя наистина гледаше на него с прекалено отвращение. Защо всъщност го мразеше? Не беше сигурна, но имаше някакво предчувствие, а предчувствията й никога не я подвеждаха. Имаше нещо в това момче, което никак не й харесваше, но не можеше да определи точно какво.

— А какво му е на твоето гадже? Прилича на зомби — продължи Блис.

Италианецът ги беше последвал в женската тоалетна и в момента лигите му течаха върху касата на вратата. Всички гаджета на Мими изглеждаха така — като олигофрени.

— По-късно ще се занимавам с него.

— Връщам се при приятеля си — заяви Блис.

— Хубаво. Да не забравиш за срещата на Комитета в понеделник.

Блис почти беше забравила за нея. Въобще не беше сигурна, че иска да е част от някаква претенциозна социална организация, но се налагаше да успокои Мими.

— Няма.

Мими я проследи с поглед, докато излизаше. Каква загуба. Блис се опитваше да си извоюва независимост и това я безпокоеше. Най-много от всичко мразеше бунтовете на подчинените си. Тя излезе от тоалетната, като дръпна италианеца за вратовръзката да я последва. Следващата сцена обаче буквално я порази.

Брат й танцуваше с онова момиче ван Алън. Сега вече наистина й се догади.

 

 

Когато беше с Джак, Скайлър имаше чувството, че времето е спряло. Дори не осъзнаваше, че се намира в стая, пълна с потни тийнейджъри. Двамата се движеха в пълен синхрон. Джак внимателно придържаше тялото й близо до неговото, така че усещаше дъха му по кожата си. Беше странно, че го вижда толкова ясно в тъмното, докато всички останали бяха просто размазани сенки. Затвори очи и за миг видя двамата заедно, но облечени различно. Намираха се в същата бална зала, в същата къща, но сто години по-рано. Скайлър беше облечена в дълга вечерна рокля с корсет и копринена пола, а той носеше бял смокинг. Изглеждаше красив и радостен. Вместо чувственото очарование на песента се чуваше нежен валс.

Изглеждаше като сън, но не беше сън.

— Какво става? — попита тя, докато той я въртеше в ритъма на танца.

Залата беше обляна в светлина, звучеше нежна музика. Джак само се усмихна. Продължиха да танцуват и Скайлър установи, че отлично владее сложните стъпки. Щом музиката спря, двамата заръкопляскаха учтиво.

Огледът се още веднъж и се озова обратно в настоящето, облечена в късата си рокля в стила на петдесетте, а Джак в синьото си сако и червена вратовръзка. Тя примигна. Дали не е било плод на въображението й? Или беше реалност? Чувстваше се объркана и дезориентирана.

— Да си починем малко — предложи той, хвана я за ръката и я отведе от дансинга.

Излязоха на балкона и Джак извади цигара.

— Искаш ли? — попита я той.

Тя само поклати глава.

— И ти ли го усети?

Джак кимна. Дръпна си от цигарата и издиша дима.

Балконът гледаше към Парк Авеню. Скайлър смяташе, че това е една от най-красивите улици на света, с нейните великолепни редици от сгради, строени преди войната, и потока от жълти таксита.

Ню Йорк беше едно вълшебно място.

— Какво беше това?

Но преди Джак да успее да отговори, от вътрешността на къщата се чу писък. Двамата се спогледаха, обзети от една и съща мисъл — смъртта на Аги. Дали нямаше втора жертва? Втурнаха се вътре.

— Всичко е наред — обясняваше Мими Форс. — Той просто припадна. Боже, вземи се в ръце, Кити!

Италианецът на Мими лежеше проснат в безсъзнание на пода, а лицето му беше бледо като платно.

— Джак, помогни ми — извика троснато тя, като видя брат си на вратата.

Той отиде забързано до нея и й помогна да изправи италианеца до седнало положение.

Скайлър видя как говори ядосано на Мими и й се кара:

— Този път мина границата… Можеше да го убиеш… Спомни си какво казаха Старейшините…

Скайлър стоеше там, без да знае какво да направи, и в този момент се появиха Блис и Дилън. Дилън погледна компрометиращата картина.

— Нека да позная, бил е с Мими Форс, нали?

Скайлър кимна.

— Време е да се омитаме оттук.

— Определено — каза Блис.

Скайлър хвърли последен поглед към Джак. Той все още се караше със сестра си и дори не забеляза, че си тръгва.