Мелиса де ла Круз
Синя кръв (39)

Глава 31

Следващата седмица се изниза бързо. Всеки ден след училище Оливър и Скайлър отиваха в библиотеката, за да търсят дали някъде не се споменава за Кроатан. Търсиха и в компютърната база данни, пробваха всички начини, по които може да бъде изписана думата. Каталогът обаче бе компютризиран през 1980 г., затова се наложи да прегледат и книжния.

Двамата седяха на бюрото на Оливър и разглеждаха раздела Кр- до Кя-, когато ги сепна мрачен глас:

— Мога ли да ви помогна?

— О, господин Ренфийлд. Бих искал да ви представя Скайлър ван Алън.

Оливър се изправи и леко се поклони, а Скайлър подаде ръка за поздрав.

Възрастният човек имаше аристократично излъчване, носеше анахронистичен шинел в стила на крал Едуард и кадифени панталони.

Оливър й беше разказвал за Ренфийлд — главен помощник, който взимал работата си твърде насериозно.

— Той служи на синьокръвните от толкова време, че вече самият той се смята за вампир. Класически пример за стокхолмски синдром — й бе казал Оливър с нервна усмивка.

Бяха решили да не се обръщат за помощ към библиотекарите, защото темата явно беше табу. Ако от Комитета криеха нещо и това нещо имаше общо с Кроатан, двамата не трябваше да го обсъждат с никого.

Ренфийлд грабна от бюрото на Оливър един лист хартия, на който Скайлър беше на писала няколко думи.

— Кроатан, Кроатен, Круатан?

Той бързо остави листа, сякаш бе изгорил пръстите му.

— Аха, Кроатан — промърмори.

— Просто го чухме някъде. Пишем курсова работа — каза Оливър, като се опитваше да звучи небрежно.

— Курсова работа? — попита мрачно Ренфийлд. — Разбира се. За съжаление никога не съм чувал тази дума. Ще ме осветлите ли?

— Мисля, че е някакъв вид сирене, приготвено по стара английска рецепта — отвърна спокойно Оливър. — От празненствата на синьокръвните през XVI век.

— Аха, сирене.

— Нещо като рокфор или камамбер. Но може да е и овче — продължи момчето. — Или козе. Може да е козе. Или нещо като моцарела. Ти какво мислиш, Скай?

Тя едва се сдържаше да не прихне.

— Добре, продължавайте — каза Ренфийлд и ги остави.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, тя избухнаха в смях.

— Сирене — прошепна Скайлър. — Мислех, че ще припадне.

 

 

Това беше единственият весел момент през иначе мрачната седмица. Със захлаждането на времето се появиха и болестите. В училището имаше грипна епидемия и през последните дни липсваха доста ученици, сред които и Джак Форс. Явно дори вампирите не бяха защитени от инфекции. Освен това Скайлър чу, че Блис била наказана след партито и не общувала много с другите. Дори Дилън се оплака от това — била дистанцирана и мрачна и не се отделяла от полите на Мими.

Следващият ден беше суров, студен и сив — първият знак, че зимата наближава. Всичко беше сиво — от сградите до смога в небето. Сякаш целият град беше покрит с мрачно мокро одеяло. Когато Скайлър пристигна, пред училището се бе събрала оживена тълпа. Мина покрай няколко лъскави буса със сателитни антени и група репортери, които се оглеждаха в огледалцата си и се гласяха за пред камерите. Навсякъде имаше оператори със стативи, фотографи и репортери — дори повече, отколкото на погребението на Аги.

На вратата на училището се бяха струпали няколко ученици, за да наблюдават. Скайлър зърна Оливър сред тях и отиде при него.

— Какво става?

— Нещо гадно, предчувствам го — отвърна мрачно той.

— И аз. Нали не е умрял още някой?

— Не съм сигурен.

Докато чакаха на вратата, излязоха двама полицаи, които водеха млад мъж. С разрошена коса, размъкнат, с кожено яке.

— Дилън! Но защо? Какво е направил? — попита Скайлър ужасено.

Репортерите се втурнаха напред и го обсипаха с въпроси, като не спираха да го снимат.

— Как ще коментирате?

— Защо го направихте?

— Ще споделите ли чувствата си с нашите читатели?

Скайлър изпадна в паника. Защо арестуваха Дилън? И защо беше цялата тази публичност? Не можеше да повярва, че училището е допуснало да се случи такова нещо. В тълпата забеляза Блис, чиито очи бяха разширени от ужас.

— Скайлър! — извика тя.

За миг беше забравила, че всъщност не са приятелки.

Скайлър хвана ръцете й в своите.

— Защо? Какво се е случило? Защо го отвеждат? — попита Скайлър.

— Мислят, че Дилън е убил Аги.

Блис се опитваше да запази самообладание, но като видя смаяните лица на Оливър и Скайлър, рухна.

— Чух ги да говорят с директорката. Аги не е починала от свръхдоза. Била е убита… удушена. И са намерили ДНК от Дилън по ръцете й.

— Не!

— Трябва да е някаква грешка — каза Блис през сълзи.

— Блис, слушай ме — започна Скайлър. — Натопили са го. Дилън няма как да е убил Аги, забрави ли?

Тя я погледна съсредоточено и кимна. Разбра какво се опитва да й каже.

— Защото…

— Защото е човек, а червенокръвен не може да убие вампир. Аги би могла да го смачка с едно движение. Това е лъжа. Аги беше вампир. Няма начин Дилън да я е убил.

— Някой го е натопил.

— Постановка е.

Валеше като из ведро и тримата бяха мокри до кости, но това сякаш изобщо не им правеше впечатление.

Блис погледна уплашено към Оливър.

— Но, Скайлър, такива неща като вампири не съществуват… — каза неубедително.

— О, не се тревожи. Оливър знае всичко. Той е помощник. После ще ти обясня.

Оливър се опита да изглежда надежден и вдъхващ спокойствие. Спомни си, че в раницата имаше чадър, извади го и го разпъна над тях.

— Миналата седмица Джак ми каза, че нещо убива вампири. Натопили са Дилън, така мисля.

— Значи е невинен — каза Блис обнадеждено.

— Разбира се, че е невинен! Трябва да разберем кой стои зад всичко това и да го измъкнем.

— Трябва да разберем какво става — съгласи се Блис. — Защо изведнъж арестуват Дилън, щом официалната версия е свръхдоза? Откъде се сдобиха с това „доказателство“? И защо точно Дилън?

— Баща ти е сенатор, сигурно има някакви връзки с полицията. Не може ли да помогне? — попита Оливър.

— Ще го попитам — обеща Блис.

Тримата влязоха в сградата на училището. Вече бяха закъснели за часовете си.

По-късно, по време на обедната почивка Блис откри Скайлър и Оливър на обичайната им маса зад мраморната камина.

— Говори ли с баща си? — попита Скайлър.

— Какво ти каза? — обади се и Оливър.

Блис придърпа един стол и седна до тях.

— Каза: „Не се тревожи за приятеля си, Комитетът се грижи за това“.

Скайлър и Оливър се замислиха.

— Странно, защото срещите на Комитета са отменени до второ нареждане.