Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (4)

1

Мишел Марсо не беше се заблудил относно оня тип. Действително беше той. Такива неща се случват. Съдбата си прави с нас неочаквани шеги, експерименти, изпитва ни, праща ни знаци, дори ни дава това, което искаме, но ние сме твърде слепи, за да го забележим. Може би някой отгоре ни наблюдава с лупа, както ние изучаваме мравката, тръгнала нанякъде, поставяме тревичка на пътя й, за да видим дали ще я заобиколи, или ще полази върху нея. Какво ли би станало, ако сломеният баща беше разпознал своевременно врага си? Дали би размислил хладнокръвно, или би се поддал на емоцията? Но това са въпроси, които не бива да се задават. Има значение само наистина станалото, другото е предположение.

Той се казваше Тихол Илиев. Намираше се в сауната за гейове погрешка и вследствие на поредица от случайности и избори, които беше направил. Същия ден бе участвал в Мюнхен в закрито заседание на управителния съвет на авиокомпанията „Europe sky air“, в която групировката му притежаваше контролния пакет акции. Тежките преговори бяха го изнервили, западняците си знаеха интереса и беше трудно да ги манипулираш. Ставайки от мястото си начело на масата, бе стъпил накриво и бе си сецнал кръста. Това го накара да се замисли. Годинките си казваха думата, беше се нагърбил с повече, отколкото можеше да носи, навикът му да бъде навсякъде, да контролира и да държи нещата изкъсо го изморяваше.

Тихол Илиев беше тръгнал от нулата и бе извървял дълъг път. Беше успял да си завоюва подобаваща позиция в недостъпните за обикновения човек среди, в които се осъществяваха дискретните контакти между видни политици и добре облечени бизнесмени. Въпреки че трупаше капитал, не можеше да бъде наречен буржоа. Насочваше своите предпочитания към материалните достижения, без да обръща внимание на абстрактни неща като ценности, идеали, скрупули и други отживелици. За него не съществуваха принципи, а само обстоятелства, от които бързаше да се възползва. Представляваше перфектен пример за предприемач със собствени разбирания за етика. Зад успехите му очевидно стоеше нечия невидима ръка, но малцина вярваха, че това е невидимата ръка на пазара. Действията му непосредствено след падането на Берлинската стена бяха безупречни както в правенето на пари, така и в премахването на всякакъв вид пречки. Не се отказваше по никакъв начин от целта. Наричаха го Булдога. Веднага се набиваше на очи широката му челюст и увисналата долна устна, ниското чело и най-вече погледът под дебелите вежди — извънредно бдителен. Фигурата му бе мускулеста и набита, походката — енергична, жестовете — решителни. Изпитваше удоволствие да ръководи подчинените си със строги кратки заповеди, които мигновено биваха изпълнявани. Смяташе се за голям патриот, който дава хляб на хората, спасява банкрутирали предприятия, влияе върху икономически и политически процеси и едва ли не върти колелото на историята. С една дума, се вземаше твърде на сериозно.

На мюнхенското летище получи обаждане от жена си, Аглая. Тя му съобщи, че яхтата, която щяха да подарят на дъщеря си за сватбата й, е хвърлила котва на пристанището в Ница. Имало формалности за оправяне. Помоли го да се заеме и той веднага се съгласи. Реши да използва възможността и да си даде кратък отдих. Щеше да отседне в някой хотел и да се изгуби в средиземноморския град, да си пробва шанса в някое казино, да се позабавлява. Беше по тънката част, а какво по-добро място от френската Ривиера за едно шармантно отклонение.

Щом се настани в лимузината, наета на летището, болката пропълзя надолу по крака и проклетият ишиас го скова. Опита се да не обръща внимание и нареди да карат към пристанището. Загледа се навън, но не видя нищо, което да му направи впечатление. Стараеше се да изключи от съзнанието си хората, дърветата и светофарите, чиито силуети се пречупваха като в криво огледало в затъмнените стъкла. Винаги бе се съобразявал с необходимостта витрината на имиджа му само да отразява, без да излъчва, точно като стъклата на лимузината.

Бодигардовете се разприказваха и той размърда във въздуха показалеца и средния си пръст, давайки им знак да го оставят на спокойствие. Следеше внимателно пресечките и сочеше на шофьора накъде да завие. Недалеч от пазара беше виждал да се издига стар хамам. Каменната сграда с купол на покрива се появи в края на улицата. Той отново размърда пръсти и даде знак да спрат. Цялото му същество жадуваше за една хубава баня.

Когато реши да отскочи до Лазурния бряг, Тихол Илиев напълно бе забравил за случилото се преди десет години и за смъртта на малкото френско момиченце. Деца умираха всеки ден, от бомби и войни, от епидемии и природни бедствия, от глад и мизерия. И той като другите следеше между печеното и десерта на вечеря поразяващи кадри на малки удавени бежанци, на недохранени негърчета в пустинята с дебнещи край тях лешояди. Не можеше да седне да плаче за всички. Вярно, в момента на трагедията беше потресен не по-малко от останалите, и той беше баща! Само че не смяташе, че има в дадения случай конкретна вина. А имаше. С фонтана на площадката на централното стълбище във вилата му, вече беше се случил един инцидент. За съжаление, там беше намерила гибелта си една прислужница, която бяха погребали тихомълком в градината. Тя беше българка и се водеше като безследно изчезнала. Поради нехайство, той не бе наредил да обезопасят фонтана-убиец, не го направи и от София преди излитането на самолета с неговите високопоставени гости. Само жена му бе предупредила гувернантката да държи дъщерите им далеч от злокобното място.

В басейна той бързо се ориентира в обстановката и разбра грешката си. При други обстоятелства би си тръгнал веднага, но сега не му се мърдаше никъде. Хората му го чакаха в кафенето отсреща, само един от тях пазеше под сводестия вход на помещението. Тихол не обръщаше внимание на неговите жестикулации. Водата беше толкова топла и приятна и така добре го отпускаше. Щом съзря Мишел Марсо, веднага го позна. Тихол беше добър физиономист и имаше навика да бъде винаги нащрек. Забеляза го още като влезе в хамама и инстинктивно се огледа за охраната. Видът на кукловода, който пристъпваше унило с приведени рамене, не го трогна, но се учуди, че го среща на това място. Щеше лесно да го надвие, ако се стигнеше до бой. Утежнените предишни (и настоящи) обстоятелства обаче изискваха да избегне риска. Нямаше време да реагира, прецени, че трябва да се опита да го заблуди. Запристъпва от крак на крак, облиза долната си устна с лепкав език и подобно на хамелеон промени изражението си. Мишел Марсо се упъти към басейна, слезе по стъпалата и свърна в неговата посока. Тихол се приготви вътрешно за отбрана, гърлото му пресъхна, усилието да си придаде вид на съблазнител му дойде в повече и лицето му застина в гротескна гримаса. Секундите едва се точеха. Марионетистът го приближи и бегло го погледна, но изобщо не се усети кой стои срещу него. Тихол изпита облекчение, като го видя да се отдалечава, и го посочи на излизане с глава на бодигарда си, който го последва. После, най-неочаквано и за самия него, споменът за трагедията изплува в съзнанието му.

Беше мъчително като цяло с паниката, виковете, хаоса и най-вече с неудобството, причинено от неприятната случка. Увеселителното събитие по повод рождения му ден беше организирано с предизборна цел, а всички поканени се превърнаха в неволни свидетели на нелепата смърт на едно малко момиченце. Той бе представил пред гостите си нещастието като удавяне и така смекчи опасността от злонамерени приказки и клюки. И все пак се беше почувствал неловко, като му се наложи да им съобщи, че е желателно да се евакуират незабавно и да напуснат страната. Те, естествено, проявиха разбиране, никой не искаше неприятности. През цялото време запази самообладание, съобрази сума ти неща, мобилизира се, действията му бяха бързи и ефикасни. Той нямаше право на чувства, високото му обществено положение не го позволяваше. За разлика от него, жена му се втурна да преживява и трябваше да я приспиват с инжекция. А тя беше тази, която беше му натресла кукловода след някаква изложба, която бе разгледала набързо, докато чакала да й опаковат новите шапки.

Наложи се да уволни гувернантката. Не толкова за друго, а защото бе напълнила с розови мухи главите на дъщерите му. Обезщети я все пак, за да си държи езика зад зъбите. Въпреки че бе възпрепятствал разследването на френските власти, той беше провел свое собствено, за да е наясно с фактите и така да държи всичко под контрол. Оказа се, че двете близначки са били там. Разказите им в общи линии се покриваха с тези на останалите свидетели. Първоначално гувернантката ги завела да спят. Обаче майка им дошла, казала, че след малко долу, под белия шатър от опънато корабно платно ще има куклен театър, те само това и чакали, изхвърчали навън и скоро се настанили на белите градински столове пред сцената. Свирел джазов оркестър и като цяло било пълна скука. Близо до тях седяла Селестин. Едната сестричка направила няколко смешни муцунки, колкото да привлече вниманието й, после другата показала коронния си номер — циркаджийско колело. Скоро трите момиченца започнали да се гонят. След това затичали надолу по мраморното стълбище и се озовали край светещия фонтан. Загледали се във водните струи, които променяли цвета си като в приказката за златното момиче, били толкова феерични, че те затаили дъх. През това време гувернантката похапвала черен хайвер в кухнята и мислела, че са в леглата си. Съпругата му, Аглая, била тази, която настояла да присъстват на представлението. Тя позвънила на прислугата, никой не се отзовал, казала на дъщерите си да се приготвят и отишла да търси гувернантката.

После се случило нещастието. Всичко станало за броени минути. Децата се любували на танца на водата. Селестин, която не умеела да прави колело, се завъртяла като балеринка в музикална кутия, те изръкопляскали. Поклонила им се, след това се изкатерила на каменното корито и щом се изправила горе, светлината я заляла. Цялата засияла, косата й била светла и мека като пухче, очите големи и сини, устните — червени. Изглеждала много съсредоточена и сериозна. Разгърнала встрани полата си и тръгнала да ходи по тесния ръб като някакъв въжеиграч. Лекият бриз разрошил бретона й, птичките се поклащали на раменете й сякаш клъввали невидими зрънца, светлинките на фонтана се отразявали в роклята й. А тя пристъпвала върху зеления влажен мъх с лачените си обувки.

Но изглежда се подхлъзнала. Опитала се да запази равновесие, помахала с ръце, не успяла да се задържи, залитнала встрани. Чул се силен плясък, разлетели се пръски. И станало тихо. Почакали я да се появи отново, започнали да я викат, погледнали във водата и я видели да лежи на повърхността. Те много се изплашили и изтичали да доведат помощ. После се прегърнали и се притиснали силно една към друга, а един от охраната донесъл отнякъде желязна кука с дървена дръжка, същата, с която изтеглили преди време прислужницата. Те познали куката, защото предишния път били видели всичко иззад спуснатите завеси на прозореца. Той закачил с нея края на рокличката и извлякъл Селестин от водата. В този момент фонтанът угаснал.

Било вече късно да й прави изкуствено дишане, сърдечен масаж или каквото там се прави в подобни случаи. Положил я за малко на площадката, колкото да се обади по радиостанцията, изчакал допълнителни нареждания. Вдигнал я като парцалена кукла и я понесъл нагоре по мраморното стълбище към вилата, като оставял зад себе си мокра следа.