Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (24)

5

Престоят на Ема в София приключи неочаквано. Получи обаждане от Де Хан. Беше Силви. Никола не се чувствал добре. Не, нищо сериозно, не искала да изпада в подробности по телефона, но, за голямо съжаление, на нея й се налагало да си потърси по-стабилна работа. Почасовото заплащане вече не я устройвало. Разбира се, щяла да изчака връщането на Ема. Нямало да го остави така.

Когато Ема се прибра по най-бързия възможен начин, Никола дремеше на дивана в дневната и изглеждаше така, сякаш всичките му гемии са потънали. Беше брадясал, страните му бяха хлътнали, дълбока бръчка между веждите нарушаваше гладката повърхност на челото му.

Като го гледаше, Ема изпита жал, можеше само да предполага какво е преживял след заминаването й и по косвени белези да съди за развоя на отношенията му със Силви. Нея я нямаше и очевидно не беше се престарала в грижите за къщата и за стопанина й. Въздухът в непроветрената стая беше застоял, бюфетът беше побелял от прахоляк и човек можеше да си напише името край дантеленото мильо в средата на масивната маса. В чашата с вода върху масата плуваше удавена муха.

Шумът от стъпките й пробуди Никола, той се заслуша в тях. Размърда се, пое си дъх, разшири ноздри, премлясна леко сякаш беше дегустатор, който опитва вино, и лицето му се разведри:

— Ема?! Ти ли си?

— Аз съм, Никола, върнах се — отвърна тя и остави сака си на пода.

Той се надигна от мястото си, но преди да се е запътил да я посрещне, Ема се озова до него и се спря нерешително.

— Знаех си! — Той протегна ръце, намери я, притисна я до себе си и я целуна по бузите. За няколко дни бе заприличал на аскет. Уединението бе оставило белези по лицето му и тя откри някаква промяна в изражението, която не можа точно да определи.

— Добре ли си?

— Гладен съм!

— Нося ти кроасани! — досети се тя.

— Ти си съкровище! — оживи се Никола, разтвори хартиената кесия, извади нетърпеливо един кроасан, отхапа голямо парче. Ема го наблюдаваше с умиление.

— Как е милата Анет? — поинтересува се той след малко с пълна уста. — А семейството?

— Ще ти разказвам после. — Ема метна хавлиена кърпа на рамото си. — Смятам първо да си хвърля един душ. Ти… сам ли си?

— Сам. Силви напуска. Ще дойде утре да й платим. Мести се в Остенде.

— В Остенде?

— Да, при приятеля си. Чака дете.

— А, ясно. Към колко часа ще мине?

Под душа Ема прогони една далечна, почти недоловима нотка, която прозвънна в съзнанието й. Сякаш някакво птиче изпърха с крила в зимното поле. От заледеното клонче се поръси снежец. И толкова.

Беше сигурна, че връщането й при Никола не е компромис, а убеждение. Той имаше нужда от нея — една напълно реална жизнена необходимост — и мястото й беше тук, при него. Колко просто беше всичко. Не беше нужно да задълбава. Бе напълно достатъчно да живее естествено, като дете, като риба или птица, да живее така, както диша.

Пътуването до София бе я подтикнало да види живота си отстрани. Сега гледаше с други очи на морето и високите дюни, на орловия нокът, който беше прецъфтял върху ръждивата ограда. Като човек, който се надига от леглото след дълга болест, тя възприемаше света по нов начин, оценяваше прозрачността на въздуха, съзираше дори в грозното някаква естетика и в тъжното — оптимизъм. Своеобразното препятствие, през което бе преминала, бе я научило, че не е нужно да прекосява огромни пространства, за да търси истината, защото тя е в нея самата.

Просветлението й помогна да разбере, че Никола е онова, което никой не може да й отнеме. Той беше труден партньор, не беше лъжица за всяка уста. Неговото благословено присъствие на сляп човек бе съпроводено с тежест и, за да я изтърпява ежедневно, беше нужна цялата й преданост. Тя осъзна, че винаги е била готова заради него да пожертва нещо от себе си. Това всъщност я отличаваше от Силви, чиято връзка с Никола бе се оказала възможна единствено в рамките на любовния триъгълник. Затова и заминаването на Ема бе нарушило това деликатно равновесие. Силви участваше в авантюрата, само при условие че съпругата е насреща, тегли каиша, напъва се да бие млякото, а за нея остава да подрънква с гривни и да облизва каймака с езиче.

Ема бе изненадана от лекотата, с която Никола се отрече от Силви. Тя бе любопитна да узнае какво точно се е случило, но предпочете да не рови. Намираше, че е по-достойно да използва енергията си за нещо градивно и свое. Тя се замисли за тайнствата на майчинството, погали плоския си корем и се усмихна сама на себе си. Водата се стичаше върху нея, обливаше я, отмиваше умората, ваеше тялото й и я пречистваше.